Явор Гърдев: Пазарен принцип? Държавата да закрие филхармониите и да подкрепя чалгата…

Режисьорът Явор Гърдев. Снимка: Булфото

Режисьорът е 38-годишен, стана по-широко известен с филма „Дзифт“, а сред почитателите на театъра е оценен отдавна за постановките си в Народния и в други театри в Софи и из страната. Гърдев все повече се ъбраща към чужбина, ангажиран е с театрълни постановки в Москва.

– След хита на годината “Козата или коя е Силвия” по Едуард Олби каква нова провокация от Явор Гърдев да очаква театралната публика?

– Засега нова провокация няма да има, тъй като следващото представление ще направя в Москва. За първи път на руска сцена ще се появи пиеса от носителя на “Пулицър” Трейси Летс. Изключително талантлив американски драматург и актьор. Черната комедия “Убиецът Джо” се случва в Тексас, в едно западнало селище от фургони. Спектакълът ще се продуцира от Театъра на нациите, където в началото на годината направих “Методът Грьонхолм” заедно с художника Никола Тороманов и композитора Калин Николов.

– Българският театър губи ли Явор Гърдев?

– Не съм много склонен на патетични обобщения. Не виждам нищо трагично.

– За вас може би не, но за пристрастните ви почитатели…

– Друго е по-важно. България е все по-малко в състояние да извежда театрални проекти с космополитен хоризонт. Тенденцията е да се локализира театралната дейност. Това за мен е проблематично. В период на отваряне на културните пространства българското по-скоро се затваря и в голяма степен това се дължи на маргинализацията на сектора в държавната политическа доктрина. Изкуствата в България са в много тежко положение. В сравнение със съседни европейски страни изкуствата тук търпят в много по-голяма степен удара на глобалната криза и ефекта на маргиналността, към която ги тика постиндустриалното общество. Навсякъде по света територията на публичните разходи за изкуство се свива минимално, но понеже България отслаби културните си институции в прехода, понеже традициите са по-скоро крехки и понеже културата не е особена ценност тук (въпреки че винаги се твърди обратното!) процесът се усеща много по-силно. Този ефект се получава и в други страни, но култури като немската и френската имат силен имунитет, тъй като изкуствата действително са в скалата на споделените ценности. Там защитата се удържа на държавно ниво. В България намаляването на субсидията е съпроводено от риторика, която говори за обратното – че нещата се случват, за да стане по-добре. Единствената устойчива тенденция в този сектор обаче от 20 години насам е постепенното му свиване. Абсолютен песимист съм, че нещата ще се променят в обратна посока. Мисля, че оттук нататък средствата за култура няма да се върнат на по-високи нива. Те ще търпят единствено регрес. Всяко правителство ще казва обратното, но, уви, ще върши това.

– Но сте съгласен, че системата трябва да се промени. От каква реформа се нуждае театърът?

– Съгласен съм, разбира се. Не реформа се провежда обаче, а съкращение на средствата. Реформа в случая е евфемизъм. Това название се употребява, за да се внесе позитивен дух. Откакто съм в този бранш, винаги съм бил реформистки настроен и винаги съм искал нещата да се оптимизират. Защото на административно ниво българският театър действа по много демодиран начин. Секторът обаче е оставен на доизживяване и никой с добра квалификация не би отишъл да работи за такива пари в театрите например. Естетиките все повече се диктуват от пазара, което обратно на общата икономическа логика понижава качеството им. Изкуствата са парадоксална сфера. В тях принципът за повишаване на качеството поради по-широко търсене не е задължително валиден. Това е другият принципен конфликт, тъй като в основата на философията на тази реформа много ясно и категорично стои пазарният принцип. Заявява се, че ценно в театъра е това, което най-лесно се продава. Следователно с публични средства трябва да се подкрепя това, което най-лесно се продава. Това е уникален принос в световната културна политика. В нито една европейска държава това не може да бъде артикулирано политически, без да предизвика опустошителен смях. Тук държавата се грижи за устойчивото развитие на сектора не повече, отколкото бизнесмен с ланец за глобалното затопляне.

– Министърът би ви отговорил: разберете, в криза сме.

– Много добре разбирам, че е криза, но става дума за фундаментален проблем в разбирането. Защото държавата в европейските случаи стои именно, за да защитава националната култура от процесите на глобализацията, които я изтикват в зоната на чисто пазарното действие. Това е част от държавния суверенитет. Да се казва от едно правителство, че културата ще бъде подведена изцяло под пазарен принцип, такава политика никъде в Европа няма. Нашата страна е флагман. Това е толкова крайно дясно, че почти е захапало опашката на крайно лявото. Ето, моите политически възгледи например общо взето имат тенденция към консерватизъм във фискалната сфера и либерализъм в социалната, т. е. смятам, че контролът върху разходите трябва да е оптимален и те да се управляват разумно. Но в момента в театрите под мениджмънт се разбира стопирането на работата заради ограничения в разходите. А в ситуация, в която се обявява, че няма да има дейност, не може да има никакво развитие. Според мен такъв тип философия на реформата извършва единствено и само едно – без да го заявява публично, признава, че този сектор няма ценност и че е на доизживяване. Ако кажем например, че най-хубавата музика е тази, която най-лесно се продава, държавата на секундата трябва да затвори всички филхармонични оркестри и да започне мащабно да дотира чалга индустрията. Ролята на европейския тип държава е да отстоява зони на културна традиция, иновативни естетики и критична идейност, които са отвъд тежненията на директната комерсиалност. И е пълен абсурд държавата да стимулира самата тази комерсиалност. Защото тя и така добре живее от собствения си пазар и се издържа от него. Въпросът е в това имаме ли ние съгласие или нямаме, че някои сфери в обществото не съществуват според пазарния принцип. Очевидно нямаме съгласие. Всички аспекти на живота постепенно се експроприират и влизат в унифициращата и тотализираща рамка на универсалната икономическа логика, докато на финала на този процес културата не се окаже един от опитомените сектори на индустрията. Секторът “забавление”. Когато изкуствата бъдат изцяло изтласкани в този сектор, в тази пазарна ниша, обществото вече няма да има никакъв критически имунитет.

– Но не сте ли съгласен, че реформата ще даде възможности на свободния артист?

– Ще даде, но върху намалена бюджетна рамка. Да, сякаш ще преодолеем уравниловка, която е несправедлива, и може би тези, които работят повече, вече ще получават повече от тези, които работят по-малко, но, забележете, всичко това ще се случи в рамката на постоянно намаляващ общ бюджет за сферата. Като цяло държавата отново е в настъпление срещу сектора. Тя казва: Вижте, нас вече не ни интересува дали вие ще си разпределяте парите по социален принцип, или ще ги разпределяте според това кой работи повече и кой по-малко. Важното обаче е да изхарчите по-малко пари. Тоест ние не възнамеряваме да инвестираме повече пари във вас, а напротив, възнамеряваме постепенно да оттегляме инвестицията си, защото мислим, че тя е безполезна. Правителството, разбира се, не казва това, но това прави.

Виж цялото интервю във в. „Труд

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.