Джон Ленън: „Самоубихме се“, за да преуспеем

Днес Джон Ленън щеше да стане на 70. Точно преди 40 години, през декември 1970 г., той дава голямо откровено интервю пред основателя на сп. „Ролинг стоун“ Ян Уенър. Предлагаме откъс от него.

– Бихте ли започнали отначало?

– Ако можех да бъда рибар, щях да бъда рибар. Ако можех да бъда нещо друго, а не това, което съм, бих го направил. Не е много леко да си творец. Разбирате ли, да пишеш, не е удоволствие, а мъчение. Четох за Ван Гог, Бетховен и другите – онзи ден четох една статия – ами, ако тогава е имало е имало психиатри, нямаше да имаме сега великите картини на Гоген. А тия мръсни копелета ни изстискват до смърт и затова сме като дресирани животни в цирк. В такъв смисъл ми е обидно да съм творец, да свиря за разни идиоти, които нищо не разбират. Те нищо не чувстват; аз съм този, който чувства, защото аз изразявам чувства. Те водят въображаем живот чрез мен и чрез другите творци, а ние сме тези, които … същото е дори с боксьорите – когато Оскар (Бонавентура) се появи на ринга, се скъсваха да го освиркват. Удари Клей само веднъж и започнаха да го аплодират. Ето това ми е обидно. Аз всъщност бих предпочел да съм сред зрителите, но не мога. Винаги съм мечтал да стана рибар. Знам, че е глупаво и че предпочитам да съм богат, отколкото беден и така нататък, но болката… Как ми се ще да съм… Невежеството е блажено състояние, нещо такова. Ако си невеж, не те боли, или на мене така ми се струва.

– Какво влияние са имали според вас “Бийтълс” върху историята на Великобритания?

– За историята не знам. Хората, които управляват и са на власт, класовата система и цялата мръсна буржоазна действителност са си все същите; само дето из Лондон вече се разхождат купища дългокоси хлапетии от по-заможните семейства, облечени по последна мода, а Кенет Тайнън (известен театрален критик) трупа милиони от нецензурни думи. Като се изключи това, нищо не се е променило, освен че всички са по-издокарани. Същите копелета са на власт, всичко си е както преди. Измамиха младежта, цялото младо поколение.
Вярно, пораснали сме малко, някои неща се попромениха, малко сме по-свободни и т.н., но играта си е същата, нищо съществено не се е променило. Вършат абсолютно същите неща, продават оръжие на Южна Африка, убиват негри на улицата, хората живеят в отвратителна мизерия, плъхове пълзят по тях. На човек му се повдига като си помисли. А на мен ми се отвориха очите за тия неща. Край на илюзиите. Нещата не са се променили, само дето аз съм на трийсет години и има много хора с дълги коси. Това е.

Нищо не се изменило, само ние пораснахме. Всичко стана така, както ни казваха, че ще стане. Повечето от така нареченото “сегашно поколение” си имат вече служби и така нататък. Та ние сме малцинство, хора като нас винаги са били малцинство; може би новото сега е, че това малцинство е малко по-голямо.

– Според вас защо влиянието на “Бийтълс” беше толкова по-голямо в САЩ, отколкото в Англия?

– Ами сигурно защото чуждата кокошка е винаги пуйка. Пък и когато пристигнахме в Америка, ние бяхме станали вече добри професионалисти: вече знаехме правилата на играта. Знаехме как да се оправяме с журналистите. Британските журналисти са най-трудните в света; можехме вече с всичко да се справим. Нямахме проблеми. Помня, че в самолета си мислех или може би казах нещо такова в един от филмите, но аз съм си такъв – “ох, сигурно ще се провалим”. Всъщност знаехме, че ще се справим с тях, стига да “хванем” публиката. Бяхме нещо ново.
А като пристигнахме, какво се оказа: всички се разхождат по бермудки, подстригани в стил “канадска ливада”, с шини на зъбите; и отгоре на всичко ни разправят, че “на Бийтълс им е минала модата и толкова”. Мацките приличаха на кобили от четиридесетте години. Никой си нямаше понятие от мода и тям подобни. И ни си казахме: “Каква грозна нация, каква грозна нация!” Изглеждаше направо противно и решихме, че ние, англичаните, сме много стилни. Но, разбира се, не сме. Това се отнасяше само до нас петимата, а не до всички англичани. Само ние и “Ролинг Стоунс” бяхме наистина стилни, останалите англичани си бяха такива, каквито винаги са си били. Човек е склонен да се проявява като националист в подобни случаи и като се изключи музиката, ние се подигравахме на много неща в Америка. Падахме си по негърската музика, а негрите тук се надсмиваха на хора като Чък Бери и певците на блус. Негрите смятаха, че не е шик да слушаш този вид негърска музика, а пък белите слушаха само Джан и Дийн (братя, певци на рокендрол от началото на 60-те) и тям подобни.
Струваше ми се, че имаме… че истината е в този вид музика. Същото беше и в Ливърпул; чувствахме се много специални, различни, защото слушахме разни старовремски плочи. Никой друг не ги слушаше освен Ерик Бърдън (певецът на групата “Енимълс”) и Мик Джагър в Лондон. Истинска самота, но беше фантастично. Дойдохме тук и се оказа, че и тук е така: и в Америка никой не слушаше рокоендрол, нито негърска музика. Бяхме в “родната” страна на тази музика, а там никой не се интересуваше от нея.

– Как се чувствахте по време на турнетата? Чела съм, че инвалиди идвали при вас…

– Е, това беше нашата версия. Хората се мъчеха да ни докоснат, като минавахме покрай тях, от тоя вид неща. Където и да отидехме, се предполагаше да сме… не като другите нормални хора. Очакваше се да понасяме какви ли не глупости от разни кметове и жените им, да ни блъскат и да ни докосват – като в “Нощ след тежък ден” (Има пред вид филма”A Hard Day’s Night”) само че сто пъти повече. Например в Американското посолство ли беше или в Британското във Вашингтон, все едно къде, някакъв кретен отряза кичур от косата на Ринго. Тогава си излязох, псувайки ги всичките. Просто си тръгнах преди края.

– По това време трябва да сте били все още млад и наивен.

– Е, наивен колкото в “Със собствен почерк”.

– Сигурно това ви е накарало да се позамислите?

– Е, да, искам да кажа, че знаехме каква е играта, играта си беше все същата…

– Значи, по това време не ви учудваше това, че от вас се очакваше…

– Очакваше се… това е елегантен начин да се опише онова, което ставаше. Една от нашите редовни шеги бе да им казваме, че кой знае, може и да ги излекуваме, а е жестоко да се казват такива неща. Мъчно ни беше за тях, както и на всеки би му било мъчно, но беше ужасно и човек някак си се чувства притеснен, когато е заобиколен от слепи, глухи, сакати хора, а какво друго можехме да им кажем, когато бяхме толкова заето с нещата, които трябваше да правим… концертите и тъй нататък.
Колкото повече растеше легендата за нас, колкото по-прочути ставахме, с толкова по-невероятни неща се сблъсквахме, толкова по-взискателни ставаха към нас. Стигна се дотам, че ако не се ръкувахме с някоя кметица, тя започваше да ни обижда и крещи: “Как смеете!”. Дерек все си спомня за това как след запис сме си почивали в някакъв хотел в Америка и пристигнала жената на кмета и казала: “Събудете ги, искам да се запозная с тях.” Дерек отговорил: “Няма да ги събудя.” А тя започнала да крещи “Или ги събудете, или ще го направя достояние на пресата!…” Непрекъснато ни заплашваха, че ще пишат за нас във вестниците, за да ни очернят, ако не се срещнем с тъпите им дъщери с шини на зъбите. И все дъщерята на кмета или на шефа на полицията: най-противните, защото бяха деца на най-противните родител. Непрекъснато ни заставяха да се срещаме с тях. Бяха изключително унизителни преживявания – като това например да седим с губернатора на Бахамските острови, когато снимахме “Помощ” (“Help!”, игрален филм), и да ни обиждат разни гипсирани буржоазни копелета, които седят и коментират работническия ни произход и обноски. Не можех да издържа, ужасно обидно ми беше. Побеснявах, псувах ги и тъй нататък, никога не им прощавах. Не можех да се стърпя, ужасно беше, цялата тази история беше ужасна. Беше страшно унизително. Да си в положението, в което бяха “Бийтълс, е много унизително, а аз точно това не мога да приема. Е да, правех всички тези работи, защото не разбирах, не можех да предвидя как ще се развият нещата; просто така се случи, малко по малко, постепенно, докато си напълно обграден от тази лудост и започваш да правиш точно онова, което не искаш да правиш; и то с хора, които не можеш да понасяш, хора, които като дете си ненавиждал.
И точно това се мъча да кажа в новия албум, сега вече разбирам как станаха нещата, мамка ви мръсна, втори път няма да ме хванете; е – това искам да кажа.

– За “Бийтълс винаги се е говорело, а и те самите говореха за себе си,сякаш са четирите страни на една и съща личност.

– Е, да… допълвахме се.

– Какво стана с тези четири “части”?

– Ами разбраха, че са четири отделни личности. Разбирате ли, и ние самите вярвахме в мита за “Бийтълс”. Не знам дали другите все още вярват в него. Бяхме четири момчета.. Срещнах Пол и го попитах дали иска да свири в състава ми, разбирате ли… после дойде Джордж, после Ринго. Ние просто бяхме един състав, който стана много, много известен; това е. Най-хубавите ни изпълнения не са записани.

– А защо?

– Защото независимо от това, каквото разправя за нас Мик, в клубовете и заведенията на Ливърпул и Хамбург ние бяхме изпълнители; и това, което правехме, беше фантастично. Свирехме истински рок и никой в Англия не можеше да ни стъпи на малкия пръст. Но щом се прочухме, започнаха да ни “дресират”. Брайън (мениджърът на групата) ни облече в костюми и така нататък… и станахме много, много известни. Обаче се продадохме, разбирате ли? Още преди да тръгнем на първото си турне по концертните зали на Англия, музиката ни загина. Ние още тогава започнахме да се чувстваме зле, защото трябваше да вместим в двадесет минути музика, която свирехме цял час или два часа. (Макар че в някакъв смисъл бяхме доволни от това). И да повтаряме едно и също нещо всяка вечер. Като музиканти “Бийтълс” тогава свършиха. Затова и никога не се усъвършенствахме като изпълнители. “Самоубихме се”, за да преуспеем. И това беше краят. Ние с Джордж сме по-склонни да си го признаем. Липсваха ни ангажиментите в клубовете, защото точно там свирехме истинска музика. После станахме добри техници, които записват плочи, но това е съвсем друга работа. Разбирате ли, ние бяхме способни момчета и където и да ни сложеха, все бяхме добри.

– Кога почувствахте за първи път, че “Бийтълс” се разпадат? Кога го осъзнахте?

– Не помня. Бях твърде погълнат от собствената си болка. Почти не забелязвах какво става около мен. Просто вършех всичко като задължение. “Бийтълс” се разпаднаха, когато умря Брайън. Направихме двойния албум, групата… всяка песен беше или само моя, или само на Джордж… както вече няколко пъти казах, аз пея с група, която ми акомпанира, или Пол с група, която му акомпанира… Харесваше ми, но тогава се разпаднахме.

Превод Калина Филипова

От книгата “Джон Ленън. Поезия. Проза. Интервюта”, Народна култура, София, 1984 г.

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.