Мис Неморална в огледалния свят

Милена Фучеджиева. Рисунка: Валентин Ангелов

Преди няколко месеца почина Дончо Цончев. Мир на праха му. Малко преди това написах гневен текст срещу негово злополучно интервю за вестник „Труд“ дадено, както се оказа, малко преди да умре (виж тук). Без да се оправдавам, защото нямам съжаления за нито една дума в текста си, искам да кажа, че не знаех, че Дончо Цончев е бил на смъртно легло, нито че е бил тежко болен.  Бях все още в Америка където ми изпратиха линк с интервюто. Ако ми бяха писали, че е говорил почти в агония, щях да му спестя гнева си, но от хиляди мили разстояние нямаше как да знам. Неприятна ситуация, дори иронична в контекста на това какво се случва в последните мигове на един човек и съжалявам, че го сполетя точно преди да си отиде. Но това не променя позицията ми за интервюто. Журналистката Валерия Велева не би трябвало да злоупотребява с обърканата мисъл на един умиращ човек. Седмица след текста ми Дончо Цончев искаше право на отговор, но за съжаление почина преди да може да го даде. След като разбрах в какво състояние е бил, каквото и да беше написал, аз нямаше да му отговоря.

Писателят почина 2 дни след като пристигнах в България и някаква журналистка написа, че съм негова морална убийца. Моля?! Да бъда наречена морална убийца за мен е комплимент – моралът изглежда се случва толкова рядко в България, че действието му е смъртоносно.
Окей, това е много черен хумор, а думата „морал“ – твърде хлъзгава. Вероятно съм убийца на много неща, но не и на този човек и не съм излязла за секунда от контекста на интервюто му. И нямам нито морални, нито неморални дилеми. Стоя зад всяка написана от мен дума.

Защо се обяснявам в момента? Ето защо. Преди няколко дни се втурвам да прегърна близка жена на семейството ми, която не съм виждала от няколко години. Седи с приятелка на главната улица в Пловдив и пият кафе. Както я прегръщам, тя се измъква от ръцете ми и се извръща в другата посока. Не се страхувам от конфронтации, напротив, извеждам ги до край, и веднага попитах какъв й е проблемът. Как съм можела да пиша такива неща за Дончо Цончев? Как си позволявам да пиша такива неща за един голям писател? – се намеси и непознатата жена. Как смея да пиша лъжи? МОЛЯ?! Обясних спокойно докато ми викаха – на главната в Пловдив, цивилизовано е някак да ти врътнат скандал на стъргалото – че не съм написала нито една лъжа, че имам принципи, че стоя зад всяка написана от мен дума.

Няколко седмици преди това друга моя добра позната, но не и приятелка, за да се заблуждава, че има право да ми държи сметка за каквото и да било, ми вдигна огромен скандал в ресторант, на маса, пред 5 общи наши познати и повече от 20 непознати наоколо затова, че пиша в „Уикенд“. Затова, че нямам принципи. Че пиша за пари. Че съм като Явор Дачков?! Че съм неморална. МОЛЯ?!?! Майка му стара, изглежда, че някои момичета вместо „мамо“ първо казват „морал“. Пак съм назад с материала. Тежките самоопиващи се от Справедливостта и Морала си обвинения бяха на разположение на целия ресторант.
Откровено изненадана от внезапното нападение, за части от секундата се почувствах объркана. Бързо се прегрупирах, преминах в атака, после ми стана адски тъпо. Софийският хай-лайф е пълен с невъзпитани хора. Този, който се чувства истински, не другия, подменилия истинския.

Мис Морал не беше права. Не съм написала нито една лъжа, не се занимавам с политика и се опитвам от страниците на най-четения вестник в България – хелоу, както казват американците, искам да ме четат МАКСИМУМ брой хора! – да дам някакъв друг поглед върху живота ни на обикновени вселенски нещастници. Нямаше право да ми държи сметка за каквото и да било. Пък и с началнически и нетърпящ възражения тон с който явно е свикнала да говори.

Когато цивилизования човек има възражения, възпитано, насаме или от страниците на вестник, провежда разговор, в който изразява несъгласията си, а не се разправя като махленска клюкарка на мегдана.

Капакът беше текст на изтрещял журналист в сайта на известен дисидент, който призоваваше да бъда спряна да пиша. Да бъда спряна да пиша. Повтарям си го за себе си. Да бъда спряна да пиша. Призовава  той от сайта на дисидент. Реших, че вече със сигурност съм Мис Неморална в огледалния свят.

Двайсет години по-късно самонареклия се морален и елит трябва да мине ускорени курсове по демократично мислене. Леко е назад с мат’ряла. Как сте със свободата на словото за което твърдите че работите и сте мечтали цял живот? Благодаря, добре, май. Какво щяхте да направите ако пишех за политика и това не ви харесваше, а? Хммм, в Русия пак пращат хора в Сибир, убиват журналистки и т. н. Как би постъпил вътрешният ви генсек с мен? Опасявам се, че бихте ми затворили достъпа до всякакви медии. Звучи познато. Изглежда, че е възможно пак да се случи. И за какво? Не защото примерно се опитвам да бутам правителството, а защото съм написала текст срещу интервю с Дончо Цончев, както и защото пиша за вестник „Уикенд“… Добре,  преувеличавам, но не е много смешно.

Врагът не съм аз. Разбирам, че причинявам желание да ми бъде запушена устата, но за какво се случи 10 ноември? Не се ли случи именно затова за да можем свободно да живеем и говорим? На всичкото отгоре свръх-известен, о, ужас! – пак журналист, смята, че блоговете са опасни. Черешката на тортата.

Опасно е всичко потиснато, защото в един момент се самовзривява, избивайки всичко наоколо с молотов коктейл от морал полят със сироп от справедливост. Поднасям извиненята си на хората, които се чувстват засегнати със съвета да потърсят и в себе си причина за реакциите си. Ще завърша с изречение, което открих в американски форум. Анонимен американец казва следното:

Не искам да живея в място, където ни е разрешено да изразяваме мнението си без да има възможност да бъдем мразени за него.”
Кратко изречение (по Волтер) побрало цялата идея за демокрация в себе си. Заради това изречение съм щастлива, че предизвиквам свирепи чувства. Приемам ги недотам смирено. Не е здравословно хората да се самоизмъчват с толкова омраза, а тя не е нищо повече от самоомраза. Обаче това е тяхно ненарушимо право, което винаги ще поддържам. А иначе, ако имате нещо да ми казвате, да се разберем по мъжки/женски на Царя, в кафенето на „Радисън“. Максимум хора ще ни гледат. Може да извикаме и някой бългериън нетуърк, т. е. телевизия. В края на краищата това не е живот. Това е риалити.

––––––––––
* Текстът е писан специално за в. „Уикенд“

Виж още текстове от Милена Фучеджиева в блога й

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.