Чили вече не е „страната на Пиночет“, а на спасените миньори

в. Индипендънт

Посрещането на миньорите. Снимка: от тв екрана

Преди четири години Казахстан извади най-лошия късмет от всички страни в света, когато Саша Борат Коен представи невежия си комичен герой Борат като роден в Казахстан. За една централноазиатска страна, върху която се е стоварило бремето на независимостта, Борат бе твърде голяма пречка. Поради липса на сила и въображение да отвърне на удара, казахстанското правителство забрани филма, който толкова навреди на имиджа му, нацупи се и едва наскоро започна да излиза от това настроение. Почти всички останали обаче добре се забавляваха.

В момент, когато страните са в глобално съревнование – за статут, влияние, инвестиции, приходи от туризъм – международната добра воля е от значение. И Чили стана най-вълнуващият пример за това как може да обърнеш лошия късмет (срутване на скали, предизвикало крайно отрицателни асоциации като дълбока некомпетентност, лоши мерки за безопасност, вероятно корупция) в неподправено положително отношение. Чили успя да извлече наистина огромен политически и морални дивиденти от спасителната операция, успешно завършена пред погледа на целия свят.

С един замах Чили пропъди сенките, които все още тегнеха над страната, почти 40 години след мрачните дни на военното управление. До тази седмица Чили се отъждествяваше от мнозина, а може би от повечето хора, с Аугусто Пиночет, трагедията на Салвадор Алиенде, с „изчезналите“. Нямаше значение, че генерал Пиночет вече е покойник и че Чили предприе някои от най-ефикасните социални реформи в света, или че Мишел Бачелет, избрана през 2006 г. за първата жена президент на Чили, бързо си спечели широко уважение. Ако за повечето хора Чили изобщо фигурираше на политическата карта, то бе като „страната на Пиночет“, с добавка в най-добрия случай, че изнася вино и има стилен футбол. Но вече не е така.

За милиардите, които бяха залепени за телевизионните екрани в цял свят, Чили сега се отъждествява със спасяването, въпреки неблагоприятните обстоятелства, на 33 миньори, погребани на 800 метра под земята за рекордните 69 дни. Чилийският флаг вече е познат навсякъде по света. Триумфът на страната няма да бъде възприеман като израз на емоции и национален дух, макар че тези качества ги има и продължават да са важни. Ще бъде възприеман и като доказателство за изобретателност и компетентност.

Към всичко това трябва да се добави организираност и постоянство – тъкмо обратното на това, което мислят за латиноамериканския темперамент в по-студените страни. Чилийските власти решиха, че спасителната операция е възможна. Те не проявиха някаква псевдонационална гордост, приеха съвети и се съгласиха на международно сътрудничество. Не се вкопчваха в сламки. Не провалиха операцията с прибързване.

Бяха открити и разказваха и за напредъка си, и за спънките – до такава степен, че позволиха камерите да проследяват всеки етап. Изобретателността, която бе проявена, за да получават миньорите провизии, информация и забавления, е модел за всяка подобна операция в бъдеще. Дори когато краят се виждаше и емоциите се нагорещиха, се поддържаше образцова дисциплина.

Правителствата има от какво да се поучат – и политически и практически. Министърът на мината промишленост бе на мястото на злополуката от началото и остана там до края. Съпругата на президента също бе там през повечето време. А самият президент Себастиан Пинера пристигна за финала, не организира някаква церемония, а прегръщаше всеки излизащ изпод земята миньор. Това бе национална травма, внимателно, но не и цинично експлоатирана от властите. А проучванията на общественото мнение са достатъчно красноречиви: министърът на минната промишленост повиши рейтинга си от 16 на 91 процента, а президентът Пинера – от 46 на 65 процента. Което показва, че хората имат съвсем ясна представа какво трябва да правят правителствата: те трябва да развеят знамето, да съберат подкрепа, но преди всичко да си свършат работата и то добре.

Публичността, на която Чили се радва през последната седмица, по уникален начин укрепи репутацията й в света, по начин, за който повечето страни може само да мечтаят и много биха платили огромни суми на пиар агенции, които да им свършат работата. Чили има възможност да направи това, за което британските премиери и външни министри винаги говорят: да направиш повече от възможностите си. Чили като цяло и мястото на мината в частност веднага ще станат туристически дестинации, а чилийските лидери и политици ще усетят, че в чужбина към тях се отнасят с ново уважение и топлота.

„А, вие бяхте онази страна, която…“. Ще има много одобрителни потупвания по рамото и ще започнат припомнянията.
Има опасност, разбира се, добрата воля да се разводни – ако миньорите пропилеят славата си на национални герои, ако избухнат кавги или просене на пари, ако се сметне, че правителството експлоатира постигнатото повече, отколкото е приемливо, и още по-лошо, ако дойде друго бедствие, с което властите не се справят толкова добре. За момента обаче Чили си спечели неочаквано добра репутация. Страната има шанс да се присъедини към страни като Канада и Финландия, които наистина „надхвърлят възможностите“ си на международно ниво с доброто впечатление, което създават на туристите, с тихата си дипломация и компетентността, с която изглежда управляват.

Парадоксалното на съвременния свят е, че докато глобализацията, или, както някои я наричат, взаимозависимостта, се задълбочава и се смята, че бъдещето е на регионалните блокове, отделните държави и държавите-нации все още имат такава тежест. Всъщност двата процеса често вървят ръка за ръка. С разширяването на Европейския съюз, може да се види как всяка нова страна членка получава ново усещане за себе си и започва да го изразява все по-открито. Национални знамена се появиха в балтийските държави, национална носия в Австрия. Националната самоличност е голяма сила и не бива да бъде подценявана. Номерът е да се овладее това чувство за добро, а не за лошо.

Засега Чили е щастливата страна, която накара присъствието й да се почувства глобално с най-деликатната сила – чрез топлотата и солидарността, които излъчваше по време на извънредната ситуация и начина, по който се справи със спасяването и с вниманието на света. Прекалено е да се надяваме, че това ще продължи и в бъдеще – в Латинска Америка, която се възражда, или където и да е другаде, но като форма на национално себеутвърждаване спасяването на миньорите в Чили, което прикова погледа на света, е безкрайно по-атрактивна марка, отколкото агресивното поведение или силата на оръжията.

По БТА

Под земята – между отчаянието и надеждата

Късметлиите сега имат по 10 000 долара на сметка, очаква ги и безплатна почивка в Гърция, пише „Ню Йорк таймс“. Повечето от миньорите са все още в болница, но когато се почувстват по-силни, очаква ги живот, изпълнен с подаръци и щедри предложения да разкажат своите истории, както и възможности да видят света. Чилийски бизнесмен вече им написа чекове от по 10 000 долара, гръцка минодобивна компания ги покани да се порадват на слънцето и морето в Гърция за една седмица заедно с близките им, а два европейски футболни отбора – Манчестър Юнайтед и Реал Мадрид ги поканиха да посетят стадионите им във Великобритания и Испания.

Едисон Пеня, един от миньорите, който бе наречен Бегача, защото бягаше по няколко километра всеки ден в подземните тунели по време на пленничеството им, може да отиде в Ню Йорк и да участва в градския маратон на 7 ноември. Освен това, тъй като е запален почитател на Елвис, бе поканен да посети дома на краля на рока в Мемфис. Има и други, по-нестандартни предложения за подаръци на миньорите. Адриана Бариентос, която е участвала в риалити шоу в Чили, предложи да направи стриптийз поотделно за всеки миньор. „Това ще повдигне духа им“, каза тя. Чилийката смята, че правителството трябва да се грижи доживот за миньорите и те никога повече да не работят.

За момента обаче много от роднините на 33-та миньори, блокирани над два месеца под вулканични скали, изглежда са доволни да останат в лагера „Надежда“, подреждайки палатките си и бършейки праха на пустинята прах от импровизираните си маси. Според сестрата на един от миньорите, семействата искат да им покажат как са живели, чакали и молили се за тях всеки ден.

В първото си интервю за медиите Луис Урсуа, бригадирът на групата, който бе изваден последен на повърхността, казва, че е успял с демократични методи да поддържа единството им в продължение на над два месеца и да ги кара да се фокусират върху спасението, пише „Гардиън“. По думите му 33-та миньори гласували за всичко и решенията били вземани с обикновено мнозинство – 16 плюс 1. Първите разкази обаче за живота под земята показват сложна картина на караници, несъгласия и дори физическа разправа и предполагат, че официалната версия може би спестява доста неща.

В интервю за „Гардиън“ друг от спасените миньори – Ричард Вияроел, казва, че истината не е толкова проста. Имало е моменти, когато миньорите са очаквали смъртта, имало е безнадеждност, свади, караници и неизказан страх от канибализъм. По думите му най-ужасни били първите 17 дни, преди да бъде пробита дупка до тях от повърхността. Някои от миньорите, които се готвели за бавна гладна смърт, били толкова отчаяни, че легнали на леглата си и не мръднали оттам. „Телата ни започнаха да се самоизяждат“, казва Вияроел. „Сякаш се самоизяждахме и отслабвахме все повече“, казва миньорът, който е изгубил 12 кг тегло. Той казва също, че водата, която пиели отначало, била доста замърсена с машинно масло.

Сред миньорите изглежда е имало разделение за известно време. Първото доказателство за това е видеофилмът, изпратен на повърхността, на който са заснети само 28 от тях, а останалите 5, сред които и Вияроел, не се виждат никъде. Според вестник „Ел Паис“ те били наети от друга компания и изготвяли свой собствен план за спасяване чрез тунели. На разделението бил сложен край, когато шефът на компанията им наредил да се интегрират в другата група. Според друг миньор три групи се оформили под земята и между тях е имало караници, свързани с пространството и работата.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.