2. Бат’ Петьо Балкантуриста: Потушавах бунт за бакшиши на кораб; Първата минерална вода

Петър Дойчев (вдясно) на честването на 50-годишнината на курорта „Златни пясъци“ през 2007 г. Снимка: личен архив

Продължение. Виж тук първа част

Разказ на Петър Дойчев за създаването на “Балкантурист” и Златни пясъци, първите години на туризма в комунистическа България и посрещането на гости от Запад.

Една нощ ме вика Петко Тодоров – председател на Комитета по туризма. От едната му страна застанал председателят на профсъюзите, а от другата – партийният секретар. Казват ми: „Тримата решихме да те изпратим на кораба „Варна“. „Какво ще правя там?“ – ги питам.  „Като се качиш в самолета, ще отвориш този плик и ще видиш“. „Кога пътувам?“. „Утре в 7 и половина. Първо пътуваш за Рим, от Рим за Неапол. Корабът ще бъде там, качваш се на него и го командваш. Ти ще си над капитана – отиваш като представител на Република България и имаш всички права“. Малко преди да тръгна ми се обажда партийният секретар и ме предупреждава: „Не забравяй, че си безпартиен и ти гласуваме голямо доверие“.

Каква се оказа работата с този кораб – имало бунт. Возят германци. Взимат от Генуа всяка седмица по 160 души, правят средиземноморски круиз и германците дават бакшиш на сервитьорите и на камериерите. А за техническия персонал няма нищо. Една вечер така се сбиват, че капитанът вдига бяло знаме. И кой, кой – Петър Дойчев ще ги оправи. Едва се качих на кораба – италианците не искаха да ме пуснат. Примолих се на офицера, придумах го, качих се, корабът наду свирката, тръгна и още същата вечер събрах екипажа и започнах да им раздавам заповеди. А на кораба се събрали – миячи, шофьори на първи секретари и други ведомства  – всички се чувстваха големи. А аз им нареждам. Те не искат да изпълняват, но аз продължавам – имам заповед, аз командвам. Като пристигнахме в Генуа, свалих 7 човека от кораба и нещата утихнаха. Всичко това го разказвам кратко, аз си знам какви трудности и рискове бяха.

После, като се върнах в България, всички се кръстеха. Докато ме е нямало, тук ме обявили за невъзвращенец. Такива интриги измисляха по онова време. Връщам се аз 3 дена по-рано от предвиденото в командировката и всички ме гледат стреснати. А партийният секретар им казва: „Какво се пулите бе – ето го невъзвращенецът“. Непрекъснато се чудеха какво да ми измислят, защото съм безпартиен, но не можеха да ми направят кой знае какво, защото с Тодор Живков си говорех, както сега с вас. Той все ми казваше: „Нещо да направя за вас, нещо да направя за вас“, а аз все отказвах, а 17 години спах по хотелите.

Как докарахме въздушно рали във Варна

Петър Дойчев на откриване на изложбата 100 години морски курорт „Св. св. Константин и Елена“ – ръкува се с Анелия Крушкова, шефка на държавната Агенция по туризъм. Снимка: личен архив

През 1963 година със съдействието на представители на Комитета по туризма във Виена отклонихме от Сплит във Варна 125 малки частни самолетчета. Чух, че в Западна Европа има въздушно рали, което обикаля курортите. С нахалството си им предложих да дойдат и в България. Те казват: „Как ще дойдем в комунистическа страна?“, но аз ги успокоих, че всичко ще уредим, но след това се оказа, че щяха да ме изселват и да ме интернират. Започнаха да кацат тези едномоторни и двумоторни самолетчета, а вътре всички с жени – със секретарките си (както ги наричаха).  Като тръгнаха да слизат, гледаме, че някои са окичени с военни отличия – пречупени кръстове. А там седи началникът на окръжното, беснее и процежда през зъби към мен: „Ела тука бе, магаре! Ще ти скъсам главата! Няма да мърдате от летището с тези гости, докато не си свалят отличията.“ И аз тръгвам от човек на човек да ги моля да си свалят пречупените кръстове от войната. Но се съгласиха. Закарах ги на „Златни пясъци“, стояха две нощи, изкарахме към 300 000 долара и след това всички започнаха да си приписват, че е тяхна заслугата. Какви ли не работи ставаха тогава. През следващите години се случваше някой турист да ме заприказва „Помните ли ме, аз бях тук у вас с международното въздушно рали”.

Как открихме минералната вода

“Св. Св. Константин и Елена” до 1953 година беше разделен на две – имаше военна зона и хората се къпеха, а край тях минава часови с пушка, с каска, с бомби, с куче. Върви по плажа и отива до другата застава. На мястото на сегашния ресторант „Варна“ в „Св. Константин“ имаше вишка и отгоре се наблюдаваше границата. Курортът беше разделен, от реката към манастира беше военен.

Минералната вода по Черноморието я откриха морски офицери, изгонени от армията след 9 септември. Те въртяха сонда в Шабла и откриха там нефт. Тогава им платиха много пари – носеха ги под ризите си. Дойдоха при мен и ми казват – с толкова пари ще вземем да си починем тук. Настаних ги в общежитието, таксувах ги, а домакинът на ресторанта и аз като управител ги посрещнахме и им готвехме (защото беше през зимата и нямаше друг персонал). Когато си изхарчиха парите, казаха, че искат да останат още 10 дена. Бяха забелязали, че аз и спасителят всеки ден ходим да копаем, за да търсим вода – имахме недостиг на вода за курорта. В манастира, който по това време беше много запуснат, отнякъде минаваше вода и ние ходехме да търсим.

По онова време никой не се интересуваше от манастирите и не ги поддържаше. Покривът паднал, иконите застрашени да се повредят от дъждовете. Една баба Мария имаше там, всяка сутрин й давах стотинки да ми пали свещ, но тя нямаше даже и свещи. С работниците от парковете насичахме клони, за да оправим покрива да не тече. По соц-време манастири и църкви станаха обори. Те бяха пълни с овце. Използваха се за складове и кошари.

Но в манастира имаше вода и ние тръгнахме по ската да търсим откъде идва – копаехме до три метра дълбочина. На какво се натъкнахме – гранит и гранитна плоча. Скатът сълзи, събира се водата, минава през манастира и се изтича в дълбоката чешма. Та тези момчета – бившите офицери, казаха: „Искаме да останем още, пари нямаме, но ще ти намерим вода“. Започнаха да въртят сонда. До три-четири метра копаят лесно като в пюре. Обаче се натъкнаха на камък. Докато го преодолеят, доста се измъчиха и след това продължиха. По едно време идват, носят пръст, миришат я и казват: „Тук има петрол, прощавай се с курорта“. Гледам аз – наистина мирише на петрол. Продължиха и по едно време се развикаха: „Бягай“. Гледам – нагоре се извисил огромен гейзер. Шурти вода, а всичко наоколо станало кафяво. Те казват – след тази вода започва нефтът. Седя аз и се моля да не се простим с курорта, но водата полека-лека намаля, те я хванаха и я пуснаха на воля. Дойдоха здравните органи и наредиха: „Не може да пускаш вода оттук, ще я затапиш“. Водя аз кмета на Варна Николай Бояджиев и му показвам, обяснявам му, че ми трябва тази вода. А тя – с температура 51 градуса и пада до 40 градуса. Имах австрийски гости, които ми казваха: „Като седим под водата, ревматизмът ни изчезва“. Кметът нареди да се направят проучвания и през това време никой да не ми се меси. По-късно му предложих момчетата да ударят и други сонди в града, защото според тях отдолу има езеро с минерална вода. Удариха във Варна точно при пристанището и изскочи същата вода. Още една сонда в почивния дом на ЦК на БКП – изскочи същата вода. И като започнаха – от „Златни пясъци“ сега чак до Шабла всичко е минерална вода.

(следва – 3. Бат’ Петьо Балкантуриста: Нямаше тоалетна хартия, карахме на вестници; Първият евин плаж)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.