„Фейсбук“ и поколението „Защо?“

Зейди Смит

Илюстрация: Гади Шами, блог

Колко време е едно поколение в наши дни? Аз би трябвало да принадлежа към поколението на Марк Зукърбърг – делят ни само девет години – но по някакъв начин нещата не изглеждат така. И това, въпреки факта, че мога да кажа (като всеки друг, който е бил в кампуса на Харвард през есента на 2003), че съм „била там“ по времето, в което се е зачевал „Фейсбук“, че си спомням Фейсмаш[1] и врявата, която той причини. Също и онази мъничка, изящна филмова звезда, следвана от момчета-фенове където и да мръднеше, пък и самият отвратителен сняг, който караше палците на краката да посивяват, разрушаваше духа, доведе до безкръвната смърт на една малка катеричка близо до моето общежитие: замръзнала, бездиханна, перфектна – също като стъклените цветя от колекцията Блашка. Без съмнение, в продължение на години оттук нататък аз ще си въобразявам близостта до Зукърбърг – по същия начин, по който всички в Ливърпул от началото на 60-те сигурно са се „срещали“ с Джон Ленън.

По онова време обаче аз се чувствах много различна от Зукърбърг и всички хлапета от Харвард. Все още се чувствам много различна от тях, сега дори още повече, тъй като все повече се отдалечавам (по собствен избор, по принуда) от нещата, които те правят. Ние имаме различни представи за всичко. По-специално, ние имаме различни представи за това какво е една личност, или какво тя трябва да бъде. Често се безпокоя от мисълта, че представата ми за личността е носталгична, ирационална, неточна. Може би Поколението „Фейсбук“ е изградило виртуалните си замъци с добри намерения, за да подслони Хората 2.0, които те наистина са – и ако аз се чувствам неудобно в тях, то е само защото съм заседнала в Личност 1.0. От друга страна, колкото повече време прекарвам с последните редици на Поколението „Фейсбук“ (под формата на моите студенти), толкова повече се убеждавам, че донякъде софтуерът, който понастоящем оформя това поколение, е недостоен за тях. Те са по-интересни от него. Те заслужават нещо по-добро.

В лицето на „Социална мрежа“ поколението „Фейсбук“ получава един филм, който е почти достоен за тях – и този факт, бидейки толкова неочакван, прави филма да изглежда дори още по-възхитителен, отколкото той вероятно, обективно, е. Още от началната сцена вече е ясно, че това е филм за хора 2.0, направен от хора 1.0 (Арон Соркин и Дейвид Финчър, съответно на четиридесет и девет и четиридесет и осем години). Той е бъбрив, за Бога, с толкова думи на минута, колкото има и в His Girl Friday[2]. Едно момче, Марк, и неговото момиче, Ерика, седят на малка масичка в някакъв бар в Харвард, бърборейки непрекъснато, по неуморимия начин на Соркин, станал всеизвестен чрез Западното крило (макар че никой от двамата не казва „Следвай ме[3]“, за което трябва да бъдем благодарни).

Но нещо не е наред с този млад човек: очите му шарят непрекъснато; както изглежда, той не разбира най-обикновени изрази или езикови двусмислици; той е буквалист до степен, която е обидна, педантичен до агресивност. („Окончателен клуб[4]“, казва Марк, коригирайки Ерика, докато двамата дискутират онези специални харвардски обекти; „Не Окончателни клубове“). Той не разбира какво става, когато тя се опитва да скъса с него. („Почакай, почакай, това наистина ли е?“) Нито пък разбира защо. Той не разбира, че нещо, което за него звучи като факт, може да има за отсрещната страна някакво болезнено, лично значение:

ЕРИКА: Трябва да ходя да уча.

МАРК: Няма нужда да учиш.

ЕРИКА: Откъде знаеш, че не е нужно да уча?!

МАРК: Защото учиш в Бостънския университет!

Казано просто, той е компютърен фанатик, социален „аутист“: един тип, който е толкова разпознаваем за аудиторията на Финчър, колкото е и циничният журналист за онази на Хауърд Хоукс. За да създаде този Зукърбърг, Соркин трябва само да мазне с четката си по страницата. Ние сме дошли в киното, очаквайки да срещнем този тип, и е истинско удоволствие да се наблюдава как Соркин оцветява онова, което самите ние вече сме скицирали в представите си. Защото понякога културата някак предусеща една отделна личност, колективно. Или си мисли, че го прави. Не знаем ли всички ние защо фанатиците вършат нещата, които вършат? За да получат пари, което води до популярност, което пък води до момичета. Соркин, сигурен в своя основателски мит, изтъкава една развеселяваща приказка за двойно отхвърляне – отхвърлен както от Ерика, така и от Порселиън, най-окончателния от Окончателните клубове, Зукърбърг започва своя подхранван от яд възход към върха. Което означава – множество предателства. Множество сцени, в които ни се показват офиси на адвокати и жалки, унизителни показания. („Най-добрият ви приятел ви съди!“) Соркин е заменил военните типове от Няколко добри мъже с един друг вид общност, съставена единствено от мъже, облечени в по-друга униформа: пуловери с качулки от GAP, фланелки от North Face.

По време на моята прожекция, близо до Нюйоркския университет, публиката буквално трептеше от най-интимна идентификация. Но ако хипстърите[5] и компютърните фанатици се надяват да се срещнат с обичайната пиротехника на Финчър, те ще останат разочаровани: в офиса на един адвокат няма особено много работа за един Финчър. Той трябва да се задоволи с отлични и бързи монтажи между Харвард и по-късните съдебни случаи, а след това – дискретните удоволствия на едно друго, по-малко-познато, умение на Финчър: великолепна работа с актьорите. Сигурно ще мине доста време, докато някой друг кинематографичен компютърен фанатик успее да избута Джеси Айзенбърг, актьора, който играе Зукърбърг, от върха на нашите типологии на фанатиците. Пасивно-агресивният, уравновесен тон. Нервната скука, когато говори някой друг освен самия него. Едва потисканата самодоволна усмивка. Айзенбърг дори избира подходящата фанатична походка: не косото влачене по коридорите (като Не ме удряй!), а изправеното ходене с изпъчени гърди (като Не съм 1,70, аз съм 1,75!).

С раница на гърба, разбира се. Един продължителен четириминутен кадър го показва, ходещ точно по този начин, из кампуса на Харвард, преди накрая да попадне там, където му е мястото – единственото място, на което той се чувства истински удобно: пред лаптопа си, с блога си:

Ерика Олбрайт е кучка. Мислите ли, че това е така, защото семейството е сменило името си от Албрехт, или просто защото всички момичета от Бостънския университет са кучки?

О, да. Ние познаваме този тип. Свръхпрограмиран, бесен, самотен. Около него Финчър подрежда убедителна тайфа от човешки същества 1.0, последователно измамени и унизени от него – и с напредъка на филма всички те се нареждат на опашка, за да го съдят. И ако филмът е в три действия, то е само защото Зукърбърг прецаква повече хора, отколкото могат да се поберат удобно във филм с две действия: близнаците Уинкълфос и Дивая Нарендра (от които Зукърбърг както изглежда е откраднал идеята за „Фейсбук“), после най-добрият му приятел, Едуардо Сейвърин (главният финансист на фирмата, когото той по-късно прогонва), и накрая Шон Паркър, момчето-крал от Напстър, програмата за снемане на музика – макар че, за да бъдем честни, последният до голяма степен се прецаква сам. Именно у Едуардо – в одухотвореното, красиво лице на актьора Ендрю Гарфийлд – всички тези предателства някак се сливат, и стават лични, болезнени. Сцените на арбитражите – които би трябвало да бъдат тъпи, тай като са толкова ужасно-статични – придобиват мощта си от свръхестественото противопоставяне между неподвижното самообладание на Айзенбърг (веждите му почти никога не се движат; веждите на истинския Зукърбърг никога не се движат) и умолителното неверие на Гарфийлд, почти по начина, по който Спенсър Трейси се вбесява пред лицето на вдървеността на Фредрик Марч, в един друг съдебен епос, Да наследиш вятъра.

И все пак Финчър си позволява една сцена на (буквално) перчене[6]. По средата на филма той вмъква една очарователна, но ненужна сцена с красивите близнаци Уинкълфос (за история, в която се разказва за фанатици, всички мъже тук са удивително добре изглеждащи), по време на регатата Хенли. Двамата руси титани гребат като шампиони. (Единият актьор, Арми Хамър, е бил дигитално дублиран. Аз съм толкова 1.0, че прекарах почти един час от филма, опитвайки се да открия някаква разлика между близнаците). Ръцете им се движат подозрително бързо, по-бързо от реални човешки ръце, мускулите им изглеждат очертани от фина четка, водата пръска на отделни капчици, сякаш нарисувани от Караваджо, а музиката! Трент Резнър от Nine Inch Nails прилага изключителна бруталност към вече доста бруталния В залата на планинския цар от Едуард Григ. Само синтесайзъри и бял шум. Това е материал от музикален видеоклип – онази форма на изкуството, в която моето не-съвсем-поколение надвишава останалите – и той демонстрира склонността към хипер-реалност, която направи Fight Club на Финчър толкова убедителен, докато обрисуваше реалния свят – инак толкова разочароващ за мнозина от феновете му. Както и да е, близнаците също губят регатата, на един нос разстояние – което позволява на Финчър да оправдае сцената чрез едно тематично повторение: понякога да бъдеш много близо просто не е достатъчно близо. Или, както Марк приятно се изразява през масата в адвокатския офис: „Ако вие, юнаци, бяхте изобретателите на „Фейсбук“, то щяхте да изобретите „Фейсбук“.“

Всичко, което остава на Зукърбърг, е да срещне дявола някъде по средата: разбира се, този последният е един музикален предприемач в Интернет. Един от инстинктите на Поколението „Фейсбук“ е да очаква (да се надява), че някоя поп-звезда ще падне на лицето му в киното – но Джъстин Тимбърлейк, в ролята на Шон Паркър, акуратно надминава това очакване: независимо от това дали си мислите, че е копеле, той със сигурност играе копелето много добре. Подскубани вежди, изпотено чело и това дрогирано, тънко като лепенка самочувствие, винаги заплашващо да се разпадне в параноя. Тимбърлейк се изтупва пред погледа в трето действие, за да предложи на публиката – и на Зукърбърг – по същество тъкмо нещото, което ни е предлагал в течение на последното десетилетие в собствените си видеоклипове: една визия за хубавия живот.

Тази визия също е тънка като лепенка – и Финчър се подиграва с нея безпощадно. Отново, ние вече познаваме основната линия: кадифено въже, келнерка, която се отнася към вас като към крал, най-доброто от всичко, което се предлага, специално сепаре за вас, суетна, дребна и скъпа храна („Можеш ли да ни донесеш някои неща? Лакираните свински парченца, захаросани в джинджифил? Не знам, риба тон в сос тартар, малко щипки от омари, пастет от гъши дроб и кнедли със скариди? Това е достатъчно като за начало.“) Ейпълтини[7], среща с манекенка от веригата Victoria’s Secret, диви домашни партита, скъпи коли, лъскави костюми, кокаин и цел от вида „небето е границата“: „Един милион долара не е жестоко. Знаеш ли какво е жестоко?… Един милиард долара.“ По време на коктейл в някакъв известен нощен клуб Паркър заслепява Зукърбърг с разкази за живота, който го очаква от другата страна на милиарда. Финчър поддържа звука на бумтящата Euro house музика точно на нивото, на което тя би била в реалния живот: на практика актьорите трябва да крещят, за да могат да се чуят един друг. Подобно на много други компютърни фанатици преди него, Зукърбърг е прекалено заслепен от представата, че е в рая, за да успее да забележи, че всъщност се намира в ада.

Обсебеността на поколението „Фейсбук“ с този вид „звезден живот“ е повече от позната. Тя е жалка, кара ни да се чувстваме неудобно и ние веднага я разпознаваме. Но дали Зукърбърг ще може да я разпознае, реалният Зукърбърг? Наистина ли това са неговите мотиви, неговите обсебености? Не – и филмът знае това. На няколко пъти сценарият се опитва да съгласува очевидното безразличие към парите на реалния Зукърбърг с разказа от „Социална мрежа“ – но никога не успява напълно. В една сцена, в която Марк спори с един от адвокатите, Соркин се опитва да жонглира, заменяйки интереса към парите с интерес към властта:

Госпожо, знам, че сте си свършили домашната работа и вече знаете, че парите не са особено голяма част от живота ми, но в момента аз бих могъл да купя Харвард, да взема клуба Финикс и да направя от него собствена зала за пинг-понг.

Но това не обяснява защо тийнейджърът Зукърбърг е дал безплатно програмата си за проиграване на MP3-музика (която автоматично разпознава вашия музикален вкус, подобно на много популярната Пандора), вместо да я продаде на Майкрософт. Каква власт се е опитвал да постигне в училище, на седемнадесет години? Момичета, така ли? Само че тази мотивация изглежда доста фалшива – с едно кратко прекъсване, реалният Зукърбърг е имал само една приятелка от 2003 г. насам: една и съща американка от китайски произход, която сега е студентка по медицина. И това е факт, който филмът премълчава напълно. В края на филма, когато всички съдебни процеси са завършили („Платете им. Както изглеждат нещата в момента, това е просто такса за паркинг“), ние наблюдаваме Зукърбърг, приведен над лаптопа си, все още обсебен от онази Ерика, да й изпраща „Молба за приятелство“ по „Фейсбук“, и да обновява страницата, отново и отново, в очакване на отговора й… Модерният начин, по който Финчър подрежда витрината си е толкова убедителен, че чак до тази последна сцена аз не успявах да осъзная очевидния предшественик на тази толкова приятна за гледане, но и толкова неточна, биография. Холивуд все още вярва, че зад всеки могул се крие някаква идея-фикс: Роузбъд[8] се среща с Ерика.

Значи не става дума за пари и не става дума за момичета. Но за какво тогава става дума? В лицето на Зукърбърг ние имаме една истинска американска мистерия. А може би всичко това не е мистериозно и той просто играе една много дългосрочна игра, изчаквайки: не един милиард долара, а сто милиарда долара? Или може би той просто обича програмирането? Без съмнение авторите вземат пред вид и тази възможност, но човек вижда и дилемата им: как да се предаде удоволствието от програмирането – ако такова удоволствие изобщо съществува – по начин, който е едновременно кинематографичен и разбираем? Филмите по правило не успяват да покажат удоволствията и мъченията на създаването на изкуство, макар че това е нещо значително по-познато за повечето хора.

Програмирането е един напълно нов проблем. Финчър прави смел опит да ни покаже интензивността на програмирането в действие („Той е закачен“, казват хората на други хора, за да им попречат да смущават някой, който седи пред лаптоп с дебели слушалки за изолиране от околните шумове), а освен това в стаята на Зукърбърг в общежитието се провежда парти за „програмиране и водка“, което ни дава някаква представа за удоволствията на занаята. Но дори и ако бихме прекарали половината филм, гледайки ония пълни екрани (а отделни погледи получаваме, без съмнение), то повечето от нас пак нищичко нямаше да разберат. Гледайки този филм, ако и да знаете, че Соркин желае вашето неодобрение, вие все пак не можете да не изпитате известна гордост от това поколение 2.0. Те изкараха вече около едно десетилетие, бидейки непрекъснато укорявани за това, че не правят удачните видове картини, романи, музика или политика. Излиза все пак, че най-умните измежду тези 2.0 хлапета са правили нещо напълно различно. Те са правили един нов свят.

Виж целия текст в сп. Либерален преглед

[1] Първият опит на Марк Зукърбърг да създаде Интернет-мрежа (всъщност проста програма за „сравняване“ на които и да е две хубави момичета от Харвард), която води до сриване на университетския сървър и първия случай на „звезден статус“ за Зукърбърг (и предупреждение за изхвърляне от университета). Бел. пр.
[2] Класически филм на Хауард Хоукс от 1940, част от утвърдената американска мейнстрийм-култура. (Заглавието може да се преведе буквално като Неговата Петканка, в смисъл, неговата абсолютно предана помощничка). Бел. пр.
[3] Култова фраза от споменатата преди това телевизионна серия. Бел. пр.
[4] В йерархията на Харвард – екслкузивен клуб, в който се допускат само „много специални“ хора, т. е. студенти. Част от снобизма на атмосферата там, представена отлично във филма. Бел. пр.
[5] „готините“, „вътрешните хора“, „включените“.
[6] Непреводима игра на думи: на английски език думата „перчене“ (showboating, букв. лодкарство) има, разбира се, директна визуална връзка със сцената, представяна във филма – регата, гребни лодки и пр. Бел. пр.
[7] Ейпълтини, или ябълково мартини – коктейл от водка и ябълков сок или ябълково вино. Бел. пр.
[8] „Розова пъпка“ – името на детската шейна, която е ключът към обсебеността на главния герой от класическия Гражданинът Кейн на Орсън Уелс; това са и последните му думи. Бел. пр.

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.