Петрол срещу кино или защо фест от Ню Йорк се пренесе в Катар

Всички съседи на България се появиха там, а българи няма, макар да е безплатно

Робърт Де Ниро и принцесата на Катар, учредителка на фестивала. Снимка: Официален сайт

Тези две места като че ли нямат нищо общо. Но в действителност прочутият нюйоркски квартал Трайбека (Tribeca*) и държавата Катар имат прилики. Хората които живеят и на двете места представят всички раси, култури и националности, и на двете места няма местна кухня, и на двете места английският е езикът за общуване, но затруднява родените в Англия, и накрая – и  на двете места шофьорите на таксита обикновено са индийци.

Малко по-голяма от Бургаска област, държавата Катар е абсолютна монархия. Нейните граждани, които са едва 10% от жителите й, са с най-голям доход на глава от населението в света. Малка, но тя буквално се къпе в газ и петрол и на практика може да си купи всичко което поиска.
Демократична Трайбека, макар и част от най-напредналата икономически страна, далеч няма подобен ресурс. Кварталът, известен с либералните възгледи на жителите си, е и един от най-засегнатите след атаката на 11 септември 2001. Това е повод Робърт Де Ниро (който живее в Ню Йорк в същия район), Джейн Розентал и Крег Хаткоф да положат основите на събитие, което да върне интереса към тази част на града и да спомогне за неговото икономическо и социално раздвижване. Така се ражда „Трайбека филм фест (Tribeca Film Festival – TFF) и само за първите си три издания донася на местния малък бизнес печалби от над 50 милиона долара и цели 660 милиона в икономиката на Ню Йорк.

Съпругата на Де Ниро – Грейс Хайтауър Де Ниро (вляво), Джейн Розентал, съучредител на кинофестивала „Трайбека” и Робърт де Ниро на кинофестивала в Доха, Катар. Снимка: Официален сайт

Ориентацията му е към малки и независими продукции, към млади и неутвърдени имена в киното, към филми показващи нов или необичаен поглед към чужди култури. Наричат го „Другия „Сънданс” – заради близостта на платформата му до тази на феста в щата Юта, създаден от другият Робърт – Редфорд,. Наричат го „инди”** – фестивал на независимото от големите холивудски студия кино, на направените с малко пари филми, от неизвестни или начеващи в киното творци. Но само за 5 години „малкият”, добре мениджиран фестивал за нискобюджетни филми, се разрасна до високо бюджетното предприятие Tribeca Enterprises.

Идеята за пренасянето на феста „Трайбека“ в Доха, Катар, е дело на нейно превъзходителство шейха Майаса Бинт Хамад Бин Халифа Ал Тани и датира от лятото на 2006 г. Тогава 26-годишната катарска принцеса, току- що дипломирала се в Duke University, САЩ, започва работа като стажант във филмовия фест на Трайбека. По нейните думи; една такава съвместна идея „може да играе положителна роля за сближаването на различните култури в днешния глобален свят, а също и да събуди интерес и разбиране към арабския свят и арабската култура”.

Салма Хайек (вдясно) на червения килим. Снимка: авторката

Тази година „Доха Трайбека Филм Фест” (DTFF), се проведе за втори път в края на октомври, в още миришещото на боя Катара – културно селище мечта, състоящо се от огромен комплекс сгради, изложбени зали, креативни центрове за обучение по изкуства, величествен оперен театър и  може би най-съвременният по дизайн и техническо оборудване открит кино салон в света, дело на нюйоркския дизайнер Джерами Том (Jeremy Thom). Разположена на брега на морето и построена в традиционен арабски стил, бляскаво осветена нощем, Катара дава всичко, което може да се желае в областта на всяко изкуство.
Присъствието на медии смайваше – CNN, Al Jazееra, BBC, Euronews, Variety, Hollywood Reporter, Screen International. И куп други медии (б. а. – като акредитирана журналистка от неизвестната българска медия e-vestnik.bg тук можех, ако искам, да си взема от пресцентъра оператор безплатно, за да снимам репортажи).

Кинопрожекция на открито в рамките на фестивала. Снимка: Официален сайт

През последните три десетилетия всички ние се нагледахме и начудихме на бурното развитие и нестихващия глад за лукс на Емиратите, Бахрейн, Кувейт, Катар и останалите богати на петрол страни от региона. В почти всички от тях, обучените на запад млади принцове изместиха остарялото мислене на бащите си и тях самите и буквално в пустинята и направо в морето построиха градове и изкуствени острови, където всичко да е –  най, най, най.
В пясъците – потънали сред зеленина сгради, магистрали с денонощно осветление, обезсолена вода от океана, авиокомпании състезаващи се по лукс, центрове за финансови и технологични услуги, университети, културни и научни комплекси, спирки с климатици за градския транспорт. В морето – хотели, курортни и спа центрове, спортни съоръжения и състезания от най-висока класа, от тенис и голф  до яхти и Формула 1, дори зимни спортове – кънки, хокей и ски на закрито, изискани модни дефилета. И накрая, но не на последно място – усилия за разумно нвестиране и планиране, за времената, когато петролът няма да е на дневен ред. Това в страни, които до преди 30-50 години, трудно се откриваха на картата. Пред такъв размах, митът за падналия от камилата в мазератито арабин не предизвиква усмивка и подценяване.

С толкова възможности и такива амбиции можеше да се очаква, че страните от Залива ще стъпят и на червния килим на киното. Не закъсняха. Започнаха в Дубай през 2004-а, последва Абу Даби през 2007-а, а през 2009-а светът посрещна и „Доха Трайбека филм фест” (DTFF).

Робърт Де Ниро и съпругата му Грейс на откриването на фестивала. Снимка: Уикипедия

Луксът и размахът и на трите фестивални събития разходи по персийските червени килими десетки звезди – от Джордж Клуни, Мег Райан и Наоми Уотс до Орландо Блум и Клайв Оуен. Долетяха и големите в индустрията Харви Уенстейн (Harvey Weinstein), Пола Уагнер (Paula Wagner), Джефри Андрик и т. н. – списъкът е дълъг.

Тази година в Доха отново присъстваше Робърт де Ниро със съпругата си, Салма Хайек, звездата от „Беднякът милионер“ Фрида Пинто, десетки по-малко известни у нас имена от световното кино. Сред великите в Доха бяха дошли и почти всичките ни съседи. Босненец беше член на журито, а за румънското кино, турската телевизия и фестивала в Солун всички говореха с уважение.
На този фестивал без парична регистрация и заявяващ желание за културен диалог „Изток –Запад”, България (естествения мост между тези две основни култури) не присъстваше. Защо? Нямам никаква идея и сигурно е предмет на друг разговор.

Нищо особено, ще кажете вие – имат пари, правят си фестивал. Да, но какво правят американците тук и защо е цялата тази суетня? Не изглеждаше присъствието на мега босовете от Холивуд, Мумбай и Европа да е само заради безплатния обяд, колкото и по ориенталски разточителен да е той.

Салма Хайек на кинофестивала в Доха, Катар. Снимка: Официален сайт

Както винаги парите, особено тук, са  най- вероятния отговор, но така ли е в действителност?
В досегашните си кино инвестиции арабските страни не раздават на сляпо пари за кино, та дори и то да е направено от Холивуд. Когато участват те участват 50/50 и поставят равни условия. Очевидно арабите не дават и няма да дават лесно парите си за чужди продукции, дори и ако са снимани в страните им или са на тематика, която им е по вкуса. Показателно е, че Абу Даби отказа да допусне снимането на филм, рекламиращ емиратството – третият от поредицата „Сексът и градът” – филмът е заснет в Тунис. Това, заедно с цензурата и мащаба на кино пиратството, хвърля мрачна светлина на всяка перспектива. И въпреки това, кино инциативите в района не спират. През декември в Дубай ще бъдат заснети няколко епизода от „Мисия невъзможна 4”. Говори се,  за снимки сред пясъците на  арабският полуостров и на четвърти филм от поредицата  “Meet the Fockers”. В Катар през февруари идната година ще продължат снимките на струващият  40 милиона долара филм на големия френски режисьор Жан Жак Ано „Black Gold” с Антонио Бандерас, Марк Стронг и Фрида Пинто, продуциран от тунизиеца Тарак Бин Амар (Tarak Ben Ammar) и с частично финансиране от току що пръкналия се Филмов институт на Доха.

Много бързо след създаването организаторите на фестивала в Доха осъзнават нуждата и от по-голяма институция зад гърба му и през месец май тази година, Шейха Майаса обявява създаването и на Doha Film Institute DFI (Филмовият институт на Доха). В сътрудничество с World Cinema Foundation на Мартин Скорсезе, Maisha Film Lab на Мира Наир (Mira Nair) и Tribeca Enterprises, той щеше да даде образователна, комуникационна и финансова база на начинанието. Споразумението е тържествено подписано по време на фестивала в Кан.

В този регион на света, с доминиращо разпространение на египетско кино, мания по Боливуд и държавна цензура, филмите от нюйоркския „Трайбека филм фест” изглеждат напълно неуместно. Тогава какво? Селекцията в Доха обаче успя да покаже филми които споделят ценностите на независимото кино, които засягат парливи теми, които са нискобюджетни, спорни и противоречиви и те са арабски или на арабски теми.

Фрида Пинто, позната у нас от „Беднякът милионер“ в дискусия по време на фестивала. Снимка: авторката

На тазгодишния фест такъв филм на  първо място беше „Miral”, на скандалния американски режисьор от еврейски произход Джулиан Шнабел (Julian Shnabel) с Фрида Пинто (позната от „Беднякът милионер”), който разказва за трудния и опасен живот на 13-годишно палестинско момиче в Газа. Филмът е забраняван и пускан неколкократно в Израел, но не е посрещнат добре и в арабския свят.
„Ajami” на Скандер Копти (Scander Copti), палестински режисьор от Израел се заиграва със същата взривоопасна тема, като добавя любов между арабско момче и еврейско момиче, наркотици и оръжие. Филмът е номиран за Оскар 2010 в селекцията за чуждестранен филм. Късометражният „3 Hours” на британският режисьор Риган Хол (Regan Hall) от Нова Зеландия разказва за бруталното и безмислено убийство на 6 деца в Багдад. С други думи и двете издания на фестивала са празник на арабският филм.
С дългата си история, киното на Египет доминира – и с броя на новите си заглавия, и с присъствието на звездите си, редом до киното на Ливан, Йордания, Мароко, Алжир, Тунис и Сирия, и дава добра представа за темите, интересите и възможностите на творците от арабския свят

Петдневната програма на събитието включваше 51 филмови заглавия от 35 страни обособени в две програми – „Арабски филми” и „Световна панорама”. Арабските филми се състезаваха за наградата за „Най-добър арабски филм” и „Най-добър арабски кинематографист” – и двете на стойност от по 100 хиляди долара., както и за „Най-добър арабски късометражен филм” с награда от 10 хиляди долара. В раздела „Световна панорама” 30 филма от цял свят се бореха за две награди на публиката – за игрален и документален филм, на същата стойност.
В „Световната панорама” бяха показани и премиерните – „Potiche” на Франсоаз Озон (Francois Ozon) с Катрин Деньов и Жерар Депардйо, „Certified Copy” на Абас Киаростами (Abbas Kiarostami), с Жулиет Бинош и Жан Клод Кариер, „Outside the law” на Рашид Бучариб (Rachid Bouchareb) с Джамил Дебуз (Jamel Debbouze), „Secretariat” на Рандал Уолас (Randall Wallace), с Джон Малкович и  Даян Лейн, „Stone” на Джон Кюран (John Curran) с Робърт де Ниро, Едуард Нортън и Мила Йовович.

Културното селище Катара, където се проведе фестивалът. Снимка: Официален сайт

Журито на фестивала, оглавено от популярната египетска актриса Йосра (Yosra) и включващо режсьора на „Ничия земя” Денис Танович (Denis Tanovic), актрисата Салма Хайек, английският актьор Ник Моран (Nick Moran) и индийската журналистка и режисьор Бхавна Талуар (Bhavna Talwar) даде наградата за най добър арабски филм на “Hawi” на египетския режисьор Ибрахим Eл Батут (Ibrahim El Batout) и отличи като най-добър кинематографист шведския режисьор от ливански произход, Джоузеф Фарис (Josef Fares) за филма му “Balls”. Наградата на публиката грабна „First grader”, английски филм на режисьора Джъстин Чедуик (Justin Chadwick).

Извън официалната програма зрителите успяха да видят още китайския филм на Андрю Лоу (Andrew Lau) „Legend of the Fist: The Return of Chen Zhen”, американския „Machete” на Робърт Родригес и Итан Маникуиш (Ethan Maniquis), с Джесика Алба, канадския „ Casino Jack” на Джордж Хикънлупър (George Hickenlooper) с Кевин Спейси.

Особено удоволствие достави представянето на рестварирания от Британския филмов институт ням англо-индийски филм от 1929 година „A throw of dice”  на режисьорите Франц Остен (Franz Osten) и Химансу Рей (Himansu Rai), със специално написан нов музикален съпровод от англо египетският композитор Нитин Соуни (Nitin Sawhney) и изпълнена от Филхармонията на Доха.

Културното селище Катара, където се проведе фестивалът. Снимка: Официален сайт

Много успешно в Доха пренасят и модела на Трайбека за история, образование и дебат за киното. Съпътстващи прояви – семинари, майсторски класове и дискусии се редяха едно след друго – финансиране и маркетинг, ансамблов и актьорски подбор, кино разпространение и пиратство, актьорът в дигиталната епоха, технологии и кино, новите медии и стария Холивуд. Организаторите предложиха и небезизвестният форум за споделяне на нестандартни идеи TED.
Изложбата „Аз съм филм” (I am Film) на една от най-големите съвременни фотографки Бриджит Лакомб (Brigitte Lacombe), се превърна във визитна картичка на събитието. Фестивалът приличаше на огромен и достъпен кино университет, който отваряше учебни центрове, търсеше млади таланти, поощряваше млади сценаристи и обещаваше щедра подкрепа и финансиране.

И все пак не спирах да се питам защо е този смайващ интерес към поредния кино фестивал в дългата редицата от над 1400 филмови събития на планетата и към страни без филмова история и филмопроизводство?

Робърт Де Ниро на дускусия по време на фестивала. Снимка: авторката

В последната фестивална нощ, докато гледах раздаващия наградите Робърт де Ниро, и редицата от изтъкнати гости и величества, отговорът на въпросите дойде сякаш от само себе си.
Тук вече не искаха да гледат филми за техния си свят, през очите на Запада. Искаха, свое кино. Или, както каза известната актриса, режисьор и президент на Maisha Film Lab, Мира Наир – „те искат да разказват сами своите истории, сами да направят своя Лоурънс Арабски”.
Амбициите на петролните царства надминават суетата и блясъка на червените фестивални килими. Те искат свое кино, нещо повече те искат своя филмова индустрия. И тя със сигурност трябва и ще е най, най. Защото когато имаш жадни за свое кино 150 милиона потенциални арабски зрители по света (извън арабските страни) и 900 канала арабска телевизия, такова намерение не изглежда наивно.
Пазар има. Пари има. Търсят се таланти. От цял свят. Печалбата ще дойде.
А където има възможност за печалба – познайте кой пръв инвестира?
Инвестицията е дългосрочна, и обещаваща.
Газ и петрол срещу кино! Защо не?

–––––––––
* Тribeca – съкр. от Triangle Below Canal Street, по същия начин както Soho – South of Houston Street и Soha – South Harlem
** инди – от independent – независим

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.