Михаил Вешим – поверително от Нашингтон

Михаил Вешим

Михаил Вешим пише 30 години шеги и закачки по страниците на  в. „Стършел“, а  през това време става и автор на 12 книги. Най-известна от тях е романът „Английският съсед“, по който режисьорът Дочо Боджаков засне телевизионен сериал. „Нашингтон“ е тринайсетата му книга, в която няма нищо фатално – нито за автора, нито за читателите.

Какво е общото между „Белия зъб“ и „Мълчанието на агнетата“? А между Джордж Вашингтон и Гошо Нашингтон? Отговорите – в новия роман на Михаил Вешим. В него се разказва за живота в Нашингтон – българската столица. Едно кътче на Америка, което си е напълно наше. Там наша си е и ракията, и салатата, и киселото мляко… И хората са наши, макар да са станали американци. Абе, американци са, ама  не съвсем…

Героите от романа „Нашингтон“ по нещо напомнят на ония симпатяги от „Английският съсед“. Може даже да са им роднини по пряка или съребрена линия. Но вече не живеят в свойто родно Плодородно, а в плодородна Калифорния. Там някъде, около Холивуд и Бевърли Хилс, се случват събитията в романа.  Предлагаме откъс от романа „Нашингтон”, подготвен от ИК „Сиела”.

В един момент всичко в България фалира – банки, заводи и цялата държава. Хората загубиха и работа, и спестявания. Той не загуби спестявания – беше си недоверчив към банките и трупаше бели пари за черни дни под дюшека, по стар български обичай. Щом държавата фалира и хлябът изчезна от магазините, той извади спестяванията си изпод дюшека – бяха почти три хиляди долара. Без да се мае, купи три самолетни билета за чешките авиолинии до Хавана. Литнаха с Муца и десетгодишния Петьо към Хавана, а слязоха в Гандер, канадско градче в Нюфаундлен, където самолетът кацаше за презареждане. И право в „Имигрейшън офиса“. Малко живяха в Канада, после нелегално минаха границата при Ниагарския водопад и отидоха в Чикаго. Там той работи на черно по строежите, докато уреди „зелената“ си карта. В Чикаго изкараха почти две години и се преместиха на запад – в Калифорния.

Където и да се местеха, иконата на свети Георги беше винаги с тях. Той вярваше на светеца с копието. Много хора го бяха разочаровали през тези години, само свети Георги – не.

Гошо оправи с пръсти фитила на кандилцето под иконата и намигна на конника с копието:

– Имаш днес курбан от мен, адашко!

После отвори вратата на хладилника.

* * *

Тошо отвори вратата на хладилника и извади пет кренвирша. Сряза през средата пет продълговати хлебчета, пъхна кренвиршите вътре и цвъкна отгоре им по ивица горчица. Така се получиха пет хотдога, буквално – топли кучета, но в действителност студени. Хвърли кучетата за минутка в „микроуейва“ да се сгреят, а после ги нареди в чиния върху кухненския плот.

Свали хавлиения халат и остана по гащи. Направи няколко движения с ръце за разгрявка на раменния пояс, както разгряват боксьорите, а после стъпи върху кантарчето на пода. Точно както боксьорите се теглят преди важен мач.

Кантарчето изстена, стрелката шеметно се завъртя и дълго се колеба, докато застине на 119.

– Евала, бе Тоше! – каза на самия себе си. – Една седмица – едно кило!

Такъв седмичен прираст даваха възпитаниците на свинекомплексите.

– Стига комплекси и свинекомплекси! – каза си, за да се мотивира допълнително. – Целта оправдава средствата!

И все пак суетата го накара да се изправи пред огледалото в цял ръст. Отсреща го погледна як мъж, с тренирано навремето, но вече занемарено тяло. Един мъжки екземпляр на четирийсет и пет, който му е отпуснал края и е оформил възглавница от тлъстини в коремната област. Пое въздух, глътна възглавницата, но това не помогна – тлъстините сякаш преминаха отстрани, в паласките, а паласките преляха над ластика на гащетата.

– Няма как, борбата иска жертви! – пак рече на себе си, този път като оправдание и решително подходи към кухненския плот.

На кухненския плот, до петте топли кучета, имаше шесто куче – в книжно тяло. То гледаше от корицата на една опърпана от четене книга. „Белия зъб“ от Джек Лондон – историята на вълка-куче или на кучето-вълк.

Тошо взе книгата в ръка, погледна корицата и озъбената физиономия на Белия зъб сякаш му каза нещо.

– „Тук, в южните земи, имаше много храна, а нямаше никаква работа и Белия зъб тлъстееше, благоденстваше и беше щастлив…“

Изрече това на един дъх, без да разлиства книгата. После я отвори и свери току-що казаното с написаното от Джек Лондон. Цитатът беше верен.

Верен, но и не съвсем. Като Белия зъб Тошо също тлъстееше в южните земи на Аризона, но не благоденстваше и не беше сигурен, че е щастлив.

* * *

Гошо беше щастлив насред Доматения пояс. Този пояс бе неговата гордост.

Навремето, когато пристигнаха в Щатите, адски се изуми колко вида домати се предлагат в супера. Имаше разни сортове – едри, средни и дребни, скъпи и евтини, аленочервени, полузелени, жълти и розови… Изобилие. Това изобилие му напълни окото, така че да възкликне:

– Ех, Америко! Ти, родино на доматите!

Доматите в магазина не бяха само американски, а от цял свят – холандски, алжирски, та дори и гръцки…

Но всичките се оказаха с един вкус – на парафин. Каквато и салата да направиш, все едно си дъвкал свещ.

Със свещ да търсиш по супермаркетите, няма в Америка да намериш свестен домат.

– Де го българския сорт? – въздишаше по родината всеки път, когато влезеше в магазина. – Американци такива… Де ви е „биволското сърце“, питам аз?

И сърцето му плачеше от носталгия по родния домат.

Веднага щом платиха първата вноска от заема и се нанесоха в къщата в тоя квартал на Пасадина, Гошо разкопа няколко лехи в задния си двор. В бирени кутии засади доматени семки, пратени от България. Когато разсадът порасна, го бодна в градината с достатъчно тор и благодарение на чудния калифорнийски климат започна да добива не домати, а чудеса.

– Виж! – показваше на жена си току-що откъснатите чудеса, едри и розови. – Не биволско… Това е моето българско сърце!

А вечер, щом пийнеше някоя ракийка, умираше да се тупа в гърдите по стар български обичай:

– Навремето Колумб е пренесъл домата от Америка! Днес Гошо ще пренесе истинския домат от България в Америка! Моите деди са учили Европата да отглежда зеленчук, аз ще науча пък Америката!

Доматеният пояс постепенно се разрасна и обхвана цялото пространство зад къщата – тук лучец и чесън, там магданоз, марулки, няколко корена тиквички… Имаше и подправки – босилек, джоджен, девесил…

– Райграс! – тревожеше се Муца, жена му. – Съседите садят само райграс, а ти го обърна на селски двор!

– Ти райграс ядеш ли? – засичаше я той. – Айде, направи райграса на салата!

– Ще ни глобят… – кършеше пръсти тя по женски. – Сигурно не е разрешено…

Той беше проверил – не беше разрешено да садиш зеленчук пред къщата си. Там трябваше да има само трева – окосена и редовно поливана. Ако зарежеш тревата си некосена или я оставиш да пожълтее и изсъхне, ще те глобят. За задния двор обаче забраните не важаха.

– Моят заден двор е моята крепост! – отвръщаше Гошо като английски лорд. – Тук частната собственост е неприкосновена…

Макар сега да бе началото на май, доматите бяха станали колкото човешки бой. Беше ги насадил в градината някъде през март, когато температурата се качи над двайсет градуса. Тогава следеше стриктно прогнозата за времето и ако синоптиците предскажеха някоя по-студена нощ, завиваше питомците си с покривало от полиетилен – така, както грижовна майчица завива децата си.

Детето му, техният Петьо, отдавна беше пораснал и беше заминал да учи в университет на Източното крайбрежие, затова сега доматите бяха неговите деца.

– Изумруди! – нарече ги с много любов и даже погали един по розовите бузки. – Рубини мои!

Утринната роса блестеше по растенията и сякаш блестяха не капчици вода, а камъни „Сваровски“. Той ходеше сред колците, високи колкото ръста му, и тук-там привързваше с канап доматените стъбла, за да не увисват, а да вървят нагоре, да цъфтят и да раждат. Неговите рожби… Днес трябва да откъсне най-узрелите за салатата. Трябваше да го направи, но отложи за по-късно – нека съберат още малко калифорнийско слънце. Засега извади от градината стръкове зелен лук и пресен чесън, накъса лапад, джоджен и листа от вълшебната подправка девесил, която придава онзи неповторим вкус на боба и агнешкото.

– Моята България! – каза той, като огледа с много любов Доматения пояс. – По-другата България!

* * *

– Ние сме от „По-другата България“ – така му се представи младата журналистка, а с това му представи и дългите си бедра, които късата пола почти не прикриваше. – Едно телевизионно предаване, което разказва за живота на нашите сънародници в чужбина…

Беше доста млада и доста хубавичка и вместо интервю, Сашо би направил с нея нещо съвсем друго. Но я придружаваше някакъв брадат оператор, който го гледаше мрачно през окото на телевизионната камера.

– Как ме намерихте? – попита я той.

– Е – усмихна се тя. – Не са толкова българите, успели в Холивуд… За зрителите ни в България ще бъде интересно да научат за вашата работа със звездите…

Разговаряха на маса в кафе от веригата „Старбъкс“. Освен кафе Сашо є предложи ягодов сладкиш и тя се нави… „Ще се навие и на друго“ мина му през акъла, а когато дойде сервитьорката, му се прииска да поръча и шише шампанско. Не тук и преди обяд, разбира се, а на вечеря в ресторант на Холивуд булевард, където би завел тая млада госпожица, би я шашнал с лукс и блясък, а после…

Но до после има време. В Америка е така: първо – работата, после – другата работа. Стъпка по стъпка – „степ бай степ“.

Микрофонът работеше, камерата – също.

– Когато снимахме „Титаник“ – започна Сашо, – Леонардо ди Каприо стъпи накриво и за малко да падне в морето… Щеше да се удави в началото на снимките, а не в края, както е по сценарий… Добре че се случих до него и го хванах през кръста… Ей така…

Той се пресегна и обгърна с две ръце младата репортерка през кръшното кръстче.

По американските стандарти си позволи твърде много. Ако си позволиш такова нещо с американско момиче – жална ти майка! Веднага ще те осъди за сексуален тормоз и ще те скъса от финансови искове…

Но у българското момиче това предизвика само кръшен смях и следващ въпрос:

– В едно интервю казвате, че сте работили и с Брус Уилис…

Досега той беше дал само едно интервю и то беше за български вестник. Миналото лято си бе за кратко в България и тогава попадна на две случайни мацки, едната – ниска брюнетка, а другата – дългокрака блондинка. Седяха на съседната маса в един софийски бар, той ги заговори и веднага им разказа, че е дошъл от Америка и работи в Холивуд.

– Занимавам се със специални ефекти – така се представи. – Оръжейник съм, разбирам от пиротехника…

– Ау! Колко интересно! – възкликна блондинката и гримираните є очи се ококориха. – Разкажете ни…

Тогава той поръча бутилка уиски и си развърза езика. Разказа им за приятелството си с Брус Уилис по време на снимките на „Умирай трудно“, за познанството си с Робърт де Ниро и съвместната работа с Брад Пит.

– Страхотно! – мигаше с дълги клепки блондинката вечерта, а на сутринта, докато за пореден път мачкаха чаршафите, му призна: – И ти си страхотен!

Освен професионалистка в леглото тя се оказа и журналистка-професионалистка в столичен жълт вестник. В тоя вестник тя публикува интервю с него на две страници. Първото му и единствено интервю досега. Сега тук, в „Стърбъкс“, даваше второто.

„Едно интервю – една бройка! – помисли си. – Второ интервю – втора бройка!“ и погледна младата журналистка като питон малко зайче.

– Какво ме питахте?

– За Брус Уилис разкажете… – повтори въпроса си малкото зайче.

Сашо приближи микрофона, усмихна се към окото на камерата, зад което надничаше мрачният оператор, и подхвана:

– С Брус Уилис снимахме „Умирай трудно 3“…

– Не беше ли „Умирай трудно 2“? – поправи го журналистката. – Така казвате в предишно интервю…

– И две, и три… – продължи той, без да се смущава. – Ако ме извика, ще направим и пет, и шест… Няма пет-шест! „Ти си най-добрият!“ – така ми каза Брус Уилис, когато му показвах как се стреля с гранатомет от легнало положение… И на вас мога да го покажа – от легнало положение… Но нека да приключим интервюто…

Когато приключиха интервюто, той є отправи любезна покана за романтична вечеря, за да є покаже звездите на Холивуд. Той имаше предвид небесните звезди, а тя разбра филмовите.

– О, колко съжалявам! – възкликна репортерката и лъчезарното є лице помръкна в съжаление. – Тая вечер летим за Ню Йорк!

Ако в тоя момент беше казал: „Зарежи тоя полет, аз ще ти купя билет за утре!“, тя сигурно щеше да се навие. Но Сашо не го каза – това бе твърде голям разход, а животът в Америка го бе научил на пестеливост. Тук доларите не растяха по дърветата. Виж, къси поли имаше доста… Около Холивуд късополите мацки се срещаха по-често от доларите.

– Ех! – каза. – И аз съжалявам…

Но є взе визитката, за да є звънне при някое завръщане в България. Там нямаше къде да му избяга.

На раздяла телевизионната журналистка му каза:

– Гледай „По-другата България“ по интернет… Твоето интервю ще се излъчи точно на Гергьовден…

* * *

На Гергьовден по традиция Гошо се приготвяше за гости. Известно е, че на имен ден не се кани – гости могат да ти дойдат всякакви, затова домакинът трябва да има готовност за изненади.

Шестият ден на май бе най-светлият празник в неговия календар. Празникът на българското му име. Нека американците да си празнуват 4 юли и Деня на благодарността в последния четвъртък на ноември. Нека се маскират на Хелоуин и да се правят на набожни по Коледа… Той, българинът, тачеше своето име и превръщаше именния си ден в истински национален празник, макар и да не е обявен за такъв в българската конституция.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.