Съвременното изкуство – оръжие на ЦРУ

Франсис Стоунър Сондърс*

Съвременното изкуство е било „оръжие” на ЦРУ. Десетилетия наред това се носеше като слух или шега сред арт средите, но сега вече е потвърдено като факт. По време на Студената война Централното разузнавателно управление е използвало модерното американско изкуство, в това число и творби на художници, като Джаксън Полък, Робърт Мадъруел, Вилем де Кунинг и Марк Ротко, като оръжие. Подобно на принц от времето на Ренесанса, с тази разлика, че е действало скришом, ЦРУ повече от 20 години е насърчавало и популяризиралo американската абстрактна експресионистична живопис по целия свят.

Връзката изглежда невероятна. 50-те и 60-те години на ХХ век са време, в което повечето американци не харесват или направо презират модерното изкуство. Президентът Труман обобщава това масово настроение, заявявайки: „ Ако това е изкуство, значи аз съм хотентот”.

Колкото до самите художници, мнозина от тях са бивши комунисти, които не са приемани добре в маккартистка Америка, и със сигурност не са от хората, които получават подкрепа от американското правителство.

Защо тогава ЦРУ ги е лансирало? Защото в пропагандно белязаната война със Съветския съюз това ново артистично движение е можело да се изтъква като доказателство за творчеството, интелектуалната свобода и културната мощ на САЩ. А руското изкуство, оковано във веригите на комунизма, не е можело да бъде конкуренция.

Дълги години се е говорило и спорило за съществуването на такава политика, но чак сега това за пръв път се потвърждава от бивши служители на ЦРУ. Без знанието на художниците, новото американско изкуство тайно се е популяризирало чрез политиката, известна като „дългата каишка” – подобно на косвения начин, по-който от ЦРУ са лансирали литературното списание Encounter (стълкновение, сблъсък), редактирано от Стивън Спендър.

Решението културата и изкуството да се включат в арсенала на американската Студена война се взема още когато ЦРУ се основава през 1947 г. Недоумяващи защо комунизмът все още привлича мнозина западни интелектуалци и художници, от новото управление създават отдел за пропаганда, който може да влияе на повече от 800 вестника, списания и организации за обществена информация. Хората са се шегували, че всичко това е като джубокс машина – ЦРУ натиска копчето и по света започва да се върти онази песен, която то си е избрало.

Следващата важна стъпка е направена през 1950 г., когато се създава Отделът за международните организации под ръководството на Том Брейдън. Тъкмо този отдел субсидира анимационната версия на „Животинската ферма” от Джордж Оруел, спонсорира американски джаз музиканти, оперни рецитали, програмата за международните турнета на Бостънския симфоничен оркестър. Агенти на отдела са разпределяни във филмовата индустрия, в издателски къщи и дори като автори на пътеписи за прочутите пътеводители Fodor. Знае се вече, че отделът също така е разпространявал анархистичното авангардно движение абстрактен експресионизъм.

Първоначално опитите да се лансира новото американско изкуство са по-открити. През 1947 Държавният департамент организира и финансира пътуваща изложба „Прогресиращо американско изкуство”. Целта е да се опровергаят твърденията на Русия, че Америка е културна пустиня. Но изложбата среща силна съпротива на американска земя, като кара Труман да направи забележката си за хотентота, а един огорчен конгресмен заявява: „ Аз съм само един глупав американец, който плаща данъци за такъв боклук”. Налага се изложбата да се прекрати.

Сега американското правителство е изправено пред дилема. Тази еснафщина заедно с истеричните критики на Джоузеф Маккарти срещу всичко авангардно и нетипично са доста срамни. Те дискредитират представата, че Америка е изтънчена, културно богата демокрация. Те, освен това, пречат на американското правителство да утвърди промяната в културното надмощие от Париж в Ню Йорк. И за да се разреши проблемът, правителството се обръща към ЦРУ.

Връзката не е чак толкова странна, колкото може би изглежда. По онова време в новото управление, в което работят предимно възпитаници на Йейлския и Харвардския университет, мнозина от които колекционират произведения на изкуството и през свободното си време пишат романи, цари много по-либерален дух в сравнение с политическия свят на Маккарти или пък с ФБР на Едгар Хувър. Ако някога някоя официална институция е била съставена от ленинисти, троцкисти и алкохолици от Нюйоркската школа, то това е ЦРУ.

До този момент няма сведения от първа ръка, които да доказват, че такава връзка е съществувала, но мълчанието се нарушава за пръв път от бивш високопоставен служител на ЦРУ:

„Да – управлението виждаше възможност в абстрактния експресионизъм. И да, то се възползва от нея… Колкото до абстрактния експресионизъм, ще ми се да кажа, че ЦРУ го създаде, за да види какво ще стане в Ню Йорк и Сохо”, шегува се той. „Но според мен, ние направихме това заради едно разграничение. Разбрахме, че абстрактният експресионизъм е изкуството, което прави социалистическият реализъм да изглежда по-стилизиран, по-строг и ограничен, отколкото всъщност е. И така се възползвахме от тази особеност в някои изложби.”

„Приемането ни беше някак улеснено, тъй като по онова време Москва беше доста безпощадна в критиките си срещу каквото и да е нарушаване на строгите й правила. Следователно, нормално беше да мислим, че нещо, което отнася толкова сурова критика от тях, си заслужава да се подкрепя.”

За да се възползват от възможностите на лявото авангардно изкуство в Америка, от ЦРУ трябва да са сигурни, че покровителството им ще остане скрито. „Неща от подобен сорт могат да се осъществяват само ако протичат на две или три нива”, обяснява бившият високопоставен служител. „Така че, пред нас не стоеше въпросът дали трябва да изчистваме репутацията на Джаксън Полък, например, или пък да правим неща, които да включат подобни хора в организацията. Нямаше начин да бъдем по-близо до осъществяването на целта си, тъй като повечето от тези хора изпитваха много малко уважение към правителството и никакво към ЦРУ. Така че, използването на хора, които се чувстват по-близо до Москва, отколкото до Вашингтон, може би дори имаше по-добър ефект.”

Това е „дългата каишка”. Кампанията на ЦРУ се върти около Конгреса за културна свобода – пъстра смесица от интелектуалци, писатели, историци, поети и художници, който е основан със средства на ЦРУ през 1950 г. и се управлява от агент на ЦРУ. Той е бастионът, от който културата се брани от нападенията на Москва и нейните последователи на запад. В своя зенит той има клонове в 35 страни и издава повече от 20 списания, включително и Encounter.

Конгресът за културна свобода е идеалният фронт, от който ЦРУ да активизира тайния си интерес в сферата на абстрактния експресионизъм. Той е официалният спонсор на пътуващи изложби, списанията му са поле за изява на такива критици, които са благоразположени към новата американска живопис. Никой, в това число и самите художници, не се усеща какво всъщност става.

През 50-те години на ХХ век Конгресът за културна свобода организира няколко изложби с абстрактен експресионизъм. Една от най-важните е „Новата американска живопис”, която в периода 1958 – 1959 гостува във всеки голям град в Европа. Други значими изложби са „Модерното изкуство в САЩ” (1955 г.) и „Шедьоври на XX век” (1952 г.).

Тъй като за транспортирането и излагането на модерна живопис се плащат големи суми, да окажат помощ са поканени и милионери, и музеи. Изтъкната фигура сред тях е Нелсън Рокфелер, чиято майка е един от основателите на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Като директор на „Музея на мама”, както той го нарича, Рокфелер става един от най-ревностните поддръжници на абстрактния експресионизъм, когото той нарича „живопис на свободното предприемачество”. Най-големите и значими изложби в музея се организират от Конгреса за културна свобода.

Но музеят е обвързан с ЦРУ и по други линии. Уилям Пейли, директор на телевизионната компания CBS broadcasting и основател на ЦРУ, е член на Международната програма на музея. Неин председател е Джон Хей Уитни, който е работил в Управлението на стратегическите служби – организацията предшественик на ЦРУ. А Том Брейдън, главен директор на отдела за международните организации на ЦРУ, през 1949 г. е изпълнителен секретар на музея.

Брейдън, който вече е над 80-годишен, живее в Удбридж, щата Вирджиния, в къща, пълна с произведения в стила на абстрактния експресионизъм и пазена от огромни немски овчарки. Той разяснява целите на отдела за международни организации. „Искахме да съберем на едно място всички писатели, музиканти, художници, за да покажем, че Западът и САЩ се стремят към свобода на изразяването и към интелектуални постижения – без никакви конкретни ограничения какво да се пише, какво да се казва, какво да се прави и какво да се рисува, както се случваше в Съветския съюз. Мисля, че това бе най-важният отдел, който ЦРУ имаше, и смятам, че той изигра ключова роля по време на Студената война.”

Брейдън потвърди, че отделът му е работел тайно заради обществената неприязън към авангардното изкуство: „Беше трудно да накараш Конгреса да се съгласява с това, което ние искахме да правим, като например да изпращаме изкуство в чужбина, да изпращаме симфонии в чужбина, да публикуваме списания в чужбина. Това е една от причините всичко да се върши скришом. Трябваше да е тайна. За да насърчаваме откритостта, се налагаше да сме потайни. Това означаваше и да играем папата спрямо днешните Микеланджеловци. Нужен е папа или човек с много власт и пари, за да може изкуството да получи признание и подкрепа”, твърди Брейдън.

„За да може накрая, векове по-късно, хората да възкликват: „Ах, вижте само! Сикстинската капела, най-прелестното творение на света!”. Това е вездесъщ проблем, пред който е изправена цивилизацията – още от появата на първия художник и първия милионер, който го е покровителствал, та и до днес. И ако го нямаше мултимилионерът или човекът с власт, нямаше да имаме изкуство.”

Дали без покровителство абстрактният модернизъм щеше да бъде основното артистично движение след войната? Отговорът вероятно е положителен. В същото време, обаче, е погрешно да се смята, че, когато гледаме произведения от представители на абстрактния експресионизъм, се превръщаме в опитни мишки на ЦРУ.

И вижте днес къде се е озовало абстрактното изкуство: в мраморните зали на банките, по летищата, в градските съвети, в заседателните зали, в големите галерии. За онези, които го популяризираха – бойците в Студената война, тези картини са лого, ключ към културата им и система, която искаха да покажат навсякъде, където си заслужава. И те успяха.

Тайната операция

През 1958 г. пътуващата изложба „Новата американска живопис”, в която участват творби на Полък, де Кунинг, Мадъруел и други, е представена в Париж. Галерия „Тейт” има огромното желание тя да е следваща спирка за изложбата, но няма финансова възможност за това. Късно същия ден, когато от „Тейт” са изразили своето желание, американският милионер и меценат Джулиъс Флайшман дава нужните пари и изложбата се мести в Лондон.

Парите, обаче, които Флайшман осигурява, не са негови, а на ЦРУ. Те идват от фондацията Farfield, на която Флайшман е директор, но фондацията не е благотворителна, а е таен канал за парични средства от ЦРУ.

И така – без знанието нито на галерия „Тейт”, нито на обществеността, нито на художниците, изложбата се прехвърля в Лондон (за сметка на американските данъкоплатци) за целите на пропагандата. Бившият служител на ЦРУ Том Брейдън описва как са се правели такива тайни канали като фондацията Farfield:

„Отивахме при някой известен богат нюйоркчанин и му казвахме: Искаме да открием фондация. Обяснявахме какво искаме да направим и го карахме да се закълне да пази тайна, а той отговаряше: Разбира се, ще го направя. После попълвахме документите с неговото име и ето ти фондация. Това беше много прост метод.”

Джулиъс Флайшман е точният човек за подобна роля. Той заема ръководна позиция в отдела за международни програми на МОМА, също както и други фигури, близки до ЦРУ.

Превод от английски Росен Асенов

От в. Култура

*Франсис Сондърс е авторка на книгата „Кой плаща музиката? ЦРУ и Студената война в културата”, издадена през 1999 г. във Великобритания.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.