Бойко Борисов и Вежди Рашидов. Снимки: Официален сайт на ГЕРБ и Булфото

Не, не става дума за смъртта на Андрей Баташов, лека му пръст. Актьорите пият много, претоварват се много, често се случва някой да получи инсулт и да си замине. Сигурно не от хубав живот се случва.
Но си отиват и някои съвсем млади. Неотдавна във Варна се обеси актьор на 25 години, току що завършил НАТФИЗ, играл първи сезон в кукления театър в Силистра.
Ще каже някой – айде сега, какво са виновни премиерът и министърът на културата, вероятно момчето е имало склонност към самоубийство.
Да, сигурно е така. Но сигурно не се е самоубил заради светлото си бъдеще. Като се огледа наоколо един млад актьор какво вижда? Съкращават актьори, спират финансирането на театрите, уж ги сливат тук и там, но всъщност е въпрос на месеци да клопнат кепенците. Още догодина ще се случи. Не става дума само за един млад актьор, който е видял, че животът му е безсмислен и няма бъдеще.

Сегашният премиер постигна идеала си - в момента за едно място в Полицейската академия кандидатстват 13 души, а за едно място в НАТФИЗ – 3-ма.
В България имаше около 1000 актьори в последните години (както каза една актриса, те вече са 800, много от тях измряха).
В момента министърът Рашидов, с подкрепата на премиера Борисов и на съветници, от които нито едно известно или уважавано име в театъра, извършват т. нар. реформа. Това обаче не е никаква реформа, а чисто ликвидиране на театри и съкращаване на актьори. Реформа е, когато променяш една система и я заменяш с друга. А тук премиерът дебелашки се изразява – не можело във всяко село да има театър, опера и симфоничен оркестър. И тия общо 1800 души (актьори, сценични работници, режисьори и др.), които работят в театрите в България, бяха подложени на геноцид. Чисто и просто ликвидиране. Те се оказаха дупката, от която изтича бюджетът. Слугинският в. “Стандарт”, който се хвърля на килимчето пред правителството, излезе със заглавие на първа страница: “Дон Жуан” източвал хазната” - за някакви си смешни разходи в операта в Пловдив. Това е заплахата за финансовата стабилност на държавата – театрите, операта. И журналисти-лакеи тичат като запъхтени да опишат хората от театрите като тунеядци и крадци (както и учените, студентите).

Имало печеливши постановки, с пълни салони – това е моделът, натам да се ориентират театрите, да се самоиздържат – това е философията на това правителство и на хората, които го подкрепят и се мислят за десни.
Но дори триумфиращата из България чалга не е на самоиздръжка, а има споснсори. И дори и тя има проблеми с финансиране на албуми, клипове. Спонсорите са по-щедри само като дават пари за силиконови цици на хубавиците.
И някакви с претенции на дясномислещи казват, че който иска финансиране за театрите от държавата е ляв, социалист и т. н. Дали е така? Излишно е да се дават примери от Европа. Един билет за театър там, ако струва на посетителя 30-40 евро, реалната му цена е поне 100 евро. Разликата се покрива от спонсори, фондации, включително и държавна подкрепа – пряко или чрез разни фондове. Къде са те тук? Като искат театри на самоиздръжка, ще посочат ли кои са фондовете, спонсорите, които ще подкрепят театъра? Но не Народния, на пъпа на София, който и без друго е на държавна издръжка. А онези театри някъде в провинцията, които са като островчета на културата в море от чалга и сергии.

Ще напълни ли касите на театъра “Макбет” или “Ричард III” на Шекспир? Какво ще стане в един Пазарджик или Търговище, ако театърът остане без държавна подкрепа? То е ясно – част от него (или целият) ще се превърне в базар, супермаркет. А съответният град ще стане още по-дълбока провинция. Защото онези 40-50 души, работещи в местния театър, са живи носители на културата. Не просто театър като институция, а реални живи хора, които създават културна среда в един град. И онзи млад актьор, в който ще с влюбят половината ученички в града, и онази млада актриса, която пък я ухажват и интелектуалци, и богаташи… И онези разговори за книги, театър и за много други неща, за които няма с кого да си ги кажеш в един такъв забит провинциален град.

Как търсих шампанско за операта

Може ли театрите да са изцяло на самоиздръжка, както се стремят да постигнат със сегашната ликвидация, наречена реформа?
Пишещият тези редове има един печален случай да търси спонсор за операта. Спонсор е силно казано. Ставаше дума само за 300 бутилки шампанско за новогодишния спектакъл. С тях в антракта операта черпи най-ревностните си почитатели, дошли на празничния спектакъл, с билети между 20 и 60 лв. Като човек познавач на вина (и много от техните производители), една позната от операта изплака пред мен, че имат такъв проблем – трябва им шампанско за новогодишната нощ.
Ако някой не знае – операта по света се спонсорира от най-елитни и тежки фирми, банки и т. н. Да ти видят името на фирмата в операта е въпрос на престиж, стил, нещо много ценно, а и публиката е възможно най-елитната част от обществото.
Фирмата “Д. Б.” веднага се съгласи да даде вино, но, за съжаление нямаше шампанско. Те добре знаеха за какво става дума – не е толкова важно, че името им ще е на плакати, на покани, а, че това е възможно най-елитната промоция – 900-1000 души най-отбрана българска публика, чужденци, които живеят в България, дипломати и др. опитват твоето вино… За такова нещо умните фирми трошат пари да правят промоции и успяват да поканят 20-ина отбрани ценители. Но за съжаление “Д. Б.” нямаха шампанско, а само вина.
Започнах да “преслушвам” производителите на шампанско. Имена на фирми няма да споменавам.
Потърсих два производителя в България на истинско пенливо вино, по оригинална технология за шампанско. Единият отказа веднага, нямали много количества и т. н. Другият каза “ще видим”. Свързах ги директно с операта, да си контактуват направо, да се разбират. Обещаха, трябвало да се съгласи големият бос и т. н., а после взеха да се крият и… нищо. Скриха се. Питах още две фирми, те се ослушаха – на едната й било късно, вече били разхвърляли всичко по борсите и магазините и т. н., другата отказа направо, пък и на операта й били много 300 бутилки за такова нещо…
Моята приятелка от операта на свой ред се сблъска с отказ от още две фирми, на които й дадох контактите. И накрая овеси печално нос. Не можех да повярвам – та производители на шампанско би трябвало сами да се натискат за такова нещо, 300 бутилки са смешно количество, дори счупени могат да ги пишат, а не да ги осчетоводяват като спонсорство. И получават срещу тях невероятно представяне.
Накрая се обадих на познат в една фирма, основно производител на концентрати, която има два винпрома и в единия правеше евтино шампанско, каквото си купува народът за Нова година от всеки квартален магазин. Дай, викам, на операта 300 бутилки, много е престижно. Той каза – абе, ние шампанското не го броим. И даде веднага, с едно обаждане по телефона. На другия ден им закараха шампанското в операта.

На новогодишния спектакъл изсвириха най-популярните увертюри от опери, солистите изпяха най-популярните арии, балетът изигра сцени от най-известните постановки… В антракта наляха на възторжената публика шампанско от винпром Ямбол… Хич не беше лошо, в тази празнична вечер… Но в едни чаши-подарък, на които пише “Народна опера, Честита 2010 г.” Чашите и те от спонсор – някоя стъкларска фабрика. Нямаше нито една права, всичките разкривени, бракувани, второ качество.
Така е то с културата в България.

Нека някой, уж десен, да дойде ми каже, че театрите трябва да са на самоиздръжка. Ще му фрасна един, да му завие наляво физиономията. И ще го пратя да търси не шампанско, ами спонсор за 50 хил. лв. за някоя постановка – сценография, костюми и т. н…. Ще го запозная с приятелките ми актриси, да му обяснят на какви унижения се подлагат, изпратени от разни режисьори и директори на театри да просят пари от спонсори.

И да ми каже някой такъв това ли му е десният идеал – държава без театри и актьори, но пълна с полиция.