Ал Бано: Прекрасно е да ти се роди дете, когато си на четиридесет и две

Звездата на италианската песен Ал Бано ще гостува на Панаира на книгата, който се открива днес в НДК. Неговата автобиографична книга „Това е моят живот“ (ИК „Сиела“) и филмът „Пътят към щастието“ за него, сниман от Георги Тошев, ще бъдат представени на 11 декември от 19.00 ч. в Дома на киното.За първи път Ал Бано споделя много лични моменти, свързани с голямата трагедия в семейството му – да изгубиш дете, за трудния път на един баща.


Ал Бано е най-продаваният италиански изпълнител от 80-те години до момента заедно с Ерос Рамацоти. След изчезването на голямата му дъщеря и драматичната раздяла със съпругата му Ромина, той отново се върна на музикалната сцена и обикаля света с новата си концертна програма. Освен с музика през последните години Ал Бано се занимава с туризъм и производство на вино. В неделя, 12 декември, от 12.00 ч. Ал Бано ще бъде гост на щанда на „Сиела“ в НДК. Предлагаме откъс от книгата.

Да ти се роди дете на четиридесет и две години е прекрасно. Наслаждаваш се на бащинското чувство по много по-дълбок начин. Като гледах Кристел, се чувствах като лъв, способен да се пребори с всякакви трудности и да направи всякакви саможертви. Едновременно с това се чувствах крехък, деликатен и обхванат от безкрайна нежност, която също идваше от онова малко същество, което ми се усмихваше.

Както вече казах, в последните три месеца от бременността на Ромина, си стоях у дома. Много от ангажиментите ми бяха отменени и сега се налагаше да ги изпълня. Скоро започнахме отново да пътуваме, водейки със себе си и малката Кристел.

През лятото на 1986-а бяхме на турне в Русия – моето първо турне в Съветския съюз – и прекарахме четиридесет дни в тази огромна империя. Това беше и последното пътуване, което можехме да направим всички заедно. Същата есен Иления и Яри щяха да отидат в един международен колеж в Швейцария, където се учеше много сериозно и имаше строга дисциплина.

Винаги съм бил убеден, че културата е първостепенен елемент в живота на човека. В този швейцарски колеж учениците имаха занятия от осем сутринта до осем вечерта. Освен традиционните предмети, те учеха също театър, танци и спорт и изучаваха техниките в киното, фотография- та, живописта и скулптурата. В събота и неделя бяха свободни, но не се разрешаваше допълнителна ваканция. Именно поради това турнето в Русия беше последното, което можехме да направим заедно през учебния период.

Заминахме вкупом – с родителите ми и музикантите. Беше много хубаво пътуване. В Русия нашите песни бяха познати и отдавна оценени и навсякъде срещахме буйна и сърдечна публика. Обикновено на концертите си аз пеех и „Аве Мария“ на Шуберт. Едно изключително класическо парче, но също и пълно с религиозно вдъхновение. Затова се питах дали трябва да го изпълня в Русия, където още владееше безбожният комунизъм. Ясно ми бе казано да не я пея. Това беше първото ми турне в Русия и не исках да мина за провокатор. Затова мислех да пропусна песента, но ми беше неприятно. Все едно да изменя на убежденията си. Аз държах на тази музика именно защото беше молитва.


Дълго мислих и накрая си казах: „Това е една прекрасна музика, защо трябва да променям обичайната си програма?“ Още първата вечер изпълних и „Аве Мария“. Публиката аплодира безкрайно по начин, който въобще не очаквах. Следващите вечери хората очакваха точно тази музика. Щом започнеха първите ноти на „Аве Мария“ и се запалваше едно „звездно небе“ – десет, двайсет хиляди запалени свещички се движеха бавно в такт с музиката. А после, в края на песента, публиката избухваше в безкрайни овации.

Концертите ми се състояха в спортни палати и винаги имаше поне осемнайсет хиляди души. На всичките трийсет и шест концерта от турне- то аз изпълнявах Аве Мария и публиката винаги бурно аплодираше. Една вечер един от съветските организатори ми каза: – Доскоро в Русия не беше възможно да се изпълнява такава музика.

През октомври Ромина беше отново бременна. Спомняйки си какво се беше случило с Кристел година по-рано, решихме веднага, че ни трябва почивка. Вече имахме ангажимент за фестивала „Сан Ремо“ в началото на 1997-а. Това щеше да е едно завръщане на сцената на „Сан Ремо“ след шумната ни победа през 1984-а с песента Ще има. Ние държахме на това събитие и щеше да е разумно да не се уморяваме излишно. Аз обаче продължих да обикалям Европа, дори повече от преди.

В началото на януари Ромина, като видя, че съм уморен, изрази желание да прекараме една ваканция заедно, преди да отидем на фестивала. Избрахме Малдивските острови, където никога не бяхме ходили. Заминахме аз, Ромина, Кристел и родителите ми. Иления и Яри бяха в колежа в Швейцария. Пътуването беше спокойно до Мале, столицата на Малдивите. Бяхме планирали да прекараме ваканцията на Велиганду, един атол насред океана, до който можеше да се стигне единствено по море, с моторница. Когато напуснахме Мале, времето беше лошо, но не изглеждаше, че има нещо опасно.

Едва тръгнахме, и морето започна да се вълнува. Моторницата подскачаше по вълните, които станаха огромни. Те я подхвърляха като орехова черупка. При всяко падане във водата понасяхме силни удари. С приближаването към атола нещата се влошаваха. От друга страна, нямахме избор освен да вървим напред, ако тръгнехме обратно, щеше да е още по-лошо.

Пътуването, което обикновено трае около един час, този път беше два часа и половина. Ромина беше ужасно зле. Както и всички ние, разбира се. Но тя беше бременна и нейното състояние ме тревожеше. Като пристигнахме в хотела, тя веднага си легна. След няколко часа ме повика разтревожена и ми каза, че са започнали контракциите. Точно както стана и с Кристел в Рим. Чакаше ни преждевременно раждане, на онова място нямаше никаква медицинска помощ.

Започнах трескаво да търся лекар. В нашата група имаше един, доктор Гуидо Рока от Верона – спортен лекар – който обаче не носеше никакви лекарства със себе си. Най-близката болница беше в Коломбо и за да отидем до нея трябваше да се върнем в Мале с лодка, а оттам да пътуваме един час с малък самолет.

През това време във Велиганду се развихри ураган. Както ни казаха по-късно местните жители, никога преди не били виждали такава стихия. Гръмотевици, светкавици, вятър, вода като из ведро – беше същински кошмар. Ромина имаше болки и й се повдигаше. Аз бях до нея и се опитвах да й вдъхна кураж, но бях по-изплашен от нея. Ситуацията беше ужасна и аз наистина се страхувах.

Кризата продължи два дни. Не можехме да направим друго, освен да се молим и да се надяваме Бог да ни помогне. Продължавах да звъня по телефона и да пращам SOS в търсене на помощ. Най-накрая един лекар, който беше чул отчаяните ми призиви, се осмели и дойде на нашия атол с малък самолет, носейки лекарствата, от които Ромина имаше крайна нужда. Бурята беше толкова страшна, че при кацането самолетът се повреди.

Започнахме лечение с поставянето на системи. Три дни по-късно от Рим пристигна и Мирела Мотес, акушерката на Ромина, с нови лекарства и необходимите инструменти в случай на нужда. За щастие не се наложи операция. Контракциите продължиха още два дни и изчезнаха. Междувременно бурята беше отминала и щом Ромина се почувства в състояние да пътува, се завърнахме у дома. Дори спряхме първо в Рим. Ромина постъпи в клиника „Фламиния“, където й помогнаха да се възстанови. В началото на февруари Ромина вече можеше да участва с мен във фестивала „Сан Ремо“. Представихме се с песента „Убийствена носталгия“ и се класирахме на трето място.

Бременността вървеше спокойно и раждането беше предвидено за май месец. Ромина се надяваше, че детето ще дойде на бял свят на 18-и или 20 май. На 18-и, защото беше рожденият ден на папа Йоан Павел II. А на 20 май защото беше моят рожден ден. Обаче Ромина-Йоланда – както нарекохме детето – се роди, без да бърза, чак на 1 юни.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.