Ловецът на шпиони Ив Боне: С Угърчинска имаме еднакви изводи за КГБ – той управлява промяната

Ив Боне. Снимка: от тв екрана

Б. р. – Ив Боне е директор на френското контраразузнаване през 1982-1985 г. Под негово ръководство френските тайни служби откриват и вербуват източника Фаруел, къртица в КГБ, от когото получават почти 3000 секретни документа. Учредител и президент е на международната организация за жертвите от тероризма. Световно признат консултант по въпросите на междудържавната сигурност, автор на няколко книги за Ал Кайда, иранския фундаментализъм и терористичните заплахи. Най-новите му проучвания са съсредоточени


върху Либия и Алжир и следващият му труд ще включва специален раздел за процеса срещу българските медицински сестри, обвинени от режима на Кадафи. Предлагаме предговора му към книгата на Румяна Угърчинска „КГБ&сие“, издадена от „Милениум“ (виж повече тук
).
Нека си го кажем направо: двадесет години след смъртта си КГБ на всемогъщия Съветски съюз все още обсебва въображението. От обикновения гражданин, читател на Джон льо Каре или САС, до стария пенсиониран комисар от ДСТ, който всеки ден разхожда пудела си по „Кроазет”, самото споменаване на магическото съкращение, за което ми стига да знам, че първата буква означава „Комитет”, кара погледите да блеснат, главите да се поклащат и предизвиква признание с въздишка на съжаление: „Тогава поне имахме достойни противници.”

Съвсем съзнателно пиша противник, а не враг. Някогашната най-могъща централа в света, не само по ресурси, но и по постижения и качества на своите служители, внушава уважение и дори възхищение у всички ветерани от единствения боен фронт, който си струва, онзи на сенките и дори на мрака. За всички онези, които се съмняват, ще подчертая само, че когато някога ме питаха коя е най-завладяващата ми фантазия, отговарях единствено: „Да бъда шеф на КГБ.” Достатъчно е да кажа, че смъртта му, за мен и за мнозина други, беше събитие, което ни изпълни с реална и огромна тъга. Никога не сме съжалявали за Гестапо, но съжаляваме за КГБ.

Но дали КГБ е изчезнал наистина? Дали  неговите дела най-после са запратени на сметището на историята? Добър въпрос, чийто верен отговор може да даде поне една осведомена жена. Тя се казва Румяна Угърчинска, тя е изследовател и писател, умишлено пиша тези думи в мъжки род, тя е българка, тя е французойка и отгоре на всичко е любопитна, обича да се рови, но не в кофите за боклук като Монталдо, не, тя е документалистка на изгубените досиета, изследователка на забравата, патолог на изисканите трупове на историята.

Какво ни казва тази донякъде лакома експертка за някогашния КГБ? Че той продължава да живее чрез своите хора, че все още е ударна сила на страната, която продължава да ни интригува или да ни изненадва, за добро или за лошо, че дори се е превърнал в самата Русия и че не възнамерява да се откаже от тази идентификация. Защо? Как? Румяна Угърчинска, трудно е да го кажем, колкото и да го прочетем и произнесем, ни дава своето обяснение, което е правилното, за това прераждане на старото влечуго с напукана кожа в пъргава и блестяща змия.

Принципът е прост: като съзнава ограничения живот на системата, която го е породила и чието оцеляване той осигурява, КГБ възнамерява самият той да управлява неизбежната промяна. Той разполага хора, свои хора, средства, структури. Окастря из дъно изгнилите клони, както казваше покойният генерал Ембер, изоставя на съдбата им онези, които не могат да догонят влака, непокаялите се комунисти, неудобните съюзници. Великата сила, от която се нуждае славянска или германска Европа, няма да бъде изградена нито с брежневистите, нито с Ярузелски или Хонекер. Това ще стане с ново поколение вълци, които претендират наведнъж за своето отечество, земя и кръв. Оттук насетне КГБ може вече да е изчезнал от указателите и витрините, но не може да се изтрие от паметта на онези, които имат значение, ще го кажа нескромно,  на „нашите”.

Но да станем отново сериозни. Онова, което Румяна показва убедително, е, че в света на неизбежното упадъкът и трансформацията на КГБ бяха предвидими за нас и че предпоставките на това безпрецедентно събитие можеха да бъдат открити преди много години. Бих искал да ви убедя в това като разкажа за неочакваното развитие на случая „Фаруел”.

Април 1983 година. Президентът Франсоа Митеран ми даде съгласието си за експулсирането на „значителен брой” съветски дипломати, деликатен евфемизъм за отявлени агенти на външното разузнаване на КГБ. Четирийсетината имена, които предложих на моя президент, стигнаха до четиридесет и седем, което предлагаше двойното предимство, че е просто число, и докосваше петдесетицата без да я достига. Като добър владетел Франсоа Митеран ме остави да действам и, още по-добре, да режисирам постановката на една операция, която не беше проста. Освен че съветската мечка току-що беше получила „великолепен шут в задника”, трябваше да се планира, организира и прикрие колективното пътуване, тъй като посланик Воронцов беше поискал и получил съгласие за дискретност при заминаването.

А дори и аз случайно да бях забравил, Ке д’Орсе (френското Външно министерство – б.пр.) ревниво бдеше да бъде запазено експулсирането в абсолютна тайна. Такава дързост не можеше да мине безнаказано, затова съветската гордост трябваше да бъде пощадена. Генералният секретар на Ке д’Орсе Франсис Гутман, който нямаше доверие в моята лоялност, ме повика и ми заяви, че не приема никакво изтичане на информация, а ако това се случи, ще държи мен отговорен. Леко раздразнен, гарантирах за моите хора, като в същото време си казвах, че не ме интересуват заплахите на някакъв чиновник, който дори не ми е началник, а още по-малко е началник на префекта Морис Гримо, когото придружавах. А той хитрецът се престори, че се съгласява с дипломата, а още щом прекрачихме прага на министерството ми каза да действам както сметна за добре.

От своя страна, аз се страхувах единствено просъветското лоби във Външно министерство да не постави под въпрос президентското решение и оценявах, че в това отношение няма да липсват добри души, които да се възползват от евентуална недискретност на ДСТ. Трябваше на всяка цена да спазим заръката за мълчание и аз издадох строги заповеди в този дух.

Три седмици минаха толкова спокойно, че започваше да ми се струва, че експулсирането е само сън и накрая нищо няма да се случи. Но две събития ме върнаха към действителността и събудиха моята бдителност.
Първото беше безобидно и до известна степен успокоително. Новината дойде от Марсилия, където Съветският съюз беше уредил да открие Генерално консулство срещу подобното отваряне от наша страна на консулство в Ленинград. Но споразумението, подписано при президентството на Валери Жискар д’Естен, куцаше. Защото, докато руснаците се бяха възползвали от възможността да изпратят на брега на Средиземно море десетки дипломати, включително и голяма доза от офицери от разузнаването, ние се задоволявахме със символично, да не кажа мизерно присъствие.

Така или иначе, няколко членове на КГБ на служба в Марсилия бяха в списъка на експулсираните, затова генералният консул решил да даде прием по повод отпътуването им, а на техните френски приятели не им отнело много време да открият причината. Пазех новината грижливо, тя щеше да ми послужи в случай, че Франсис Гутман се ядосаше.

Тъкмо такава възможност му се отдаде в навечерието на съдбовния ден и аз бях неволно отговорен за това. Уверен в американската лоялност и дискретност, допуснах грешка. Около седмица преди експулсирането поканих представителя на ЦРУ в Париж, Зайдел,  и му съобщих добрата новина. Това беше съвсем нормално между съюзници и дори беше израз на предпазливост в контекста на Студената война: трябваше да се опасяваме от ответни мерки, които можеха да засегнат и американците. Поисках да бъде запазено в тайна и това веднага ми беше обещано.

Два-три дни по-късно, когато куфарите на експулсираните вече бяха стегнати, военните аташета в Москва били поканени на „светско” събиране. Естествено, американецът срещнал френския си колега и наивно го поздравил. Нашият човек бил като паднал от облаците, защото не знаел нищо за някакъв важен дипломатически акт, но това не била последната изненада. Едновременно с това френският шарже д’афер, всъщност номер две в посолството, бил извикан в Кремъл в отсъствието на посланика. Мярката се среща често, особено между страните с колебливи отношения. Нашият представител отишъл без да подозира нищо. Какво било изумлението му, когато се изправил не срещу еквивалентния служител на генералния секретар на Ке (д`Орсе),  а пред някакъв ареопаг, който се държал като революционен трибунал. Ужасен, той изслушал остри упреци за враждебните действия на Франция и получил строго предупреждение, от което не разбрал нищо. И имало защо: за най-голямо учудване не бил предупреден от Ке д’Орсе за експулсирането.

Ето така бяха допуснати една след друга две грешки от първа величина, на ЦРУ, забравило обещанието си да пази тайната, което беше и моя грешка, понеже се доверих на нашите „приятели”, и грешката на Ке д`Орсе, забравили да предупредят своя представител в Москва.

Все пак, връщането в Москва на 47-те „дипломати” мина добре и ние очаквахме с нетърпение продължението на събитията. Нашата преценка в това отношение беше ясна и проста: руснаците щяха да реагират и да изгонят няколко френски дипломати, дори и само за да запазят достойнство. Очаквахме го спокойно, а аз от своя страна бях приготвил втора партида, за да бъде моя последната дума. Мина седмица, после две, след това три без Москва да се реши да отвърне. В края на април отговорът най-накрая дойде, неочакван и окончателен, а в него беше невъзможно да не се види ръката на Андропов, новия господар на СССР.

Отговорът беше писмен, журналистически. Беше статия, публикувана едновременно в „Правда”, в германското списание „Шпигел” и в „Льо Монд”. Дълга, аргументирана статия, в която се обясняваше, че Франция е манипулирана от САЩ, че това експулсиране наистина е недружелюбно и необосновано, но същественото е, че Съветският съюз няма да вземе никакви ответни мерки.

Аз бях първият изненадан: това смирение не приличаше на обичайната практика на режима, нито подхождаше на репутацията на Андропов. Значи в родината на социализма ставаше нещо, което щеше да ни отнеме няколко години докато го разгадаем. Кой тогава би посмял да мисли за гласността? Кой беше достатъчно наясно с начина на мислене на КГБ, за да заключи, че през този месец април на 1983 година започва големият поврат, който щеше да доведе до изоставянето на разрушителната утопия и до префокусирането на вътрешната политика на страната, чиято икономика беше във фалит?

Проницателността на КГБ се прояви ясно през 1980-те години, когато, осъзнавайки, че Студената война е изгубена и за Европа се задават други опасности, неговите ръководители щяха с хладен реализъм да покажат, че репутацията им на консерватори е напълно необоснована. За разлика от ЦРУ, което трупаше грешки, съветската централа използва по най-добрия начин своите козове и ги изигра правилно.

Както се вижда, разшифроването, което прави Румяна Угърчинска, подкрепя моя анализ, или обратното, ако предпочитате. Без да разполагаме с една и съща информация или една и съща гледна точка, ние достигаме до еднакви изводи. Бих добавил, че нейните построения ми носят отговори, с които не съм разполагал, и ми се струва, че тя доближава, а дори и намира ключа към този огромен катаклизъм, чийто обхват и последствия западните правителства все още не са осмислили.

Затова не крия задоволството, с което пиша предговор към този основен труд и то за неговото издание в България, страна, която обичам, без да я познавам, и която съм радостен да видя в една щастливо, макар и несъвършено обединена Европа.

Превод Гриша Атанасов

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.