Ще донесе ли демокрация Жасминовата революция в Тунис?

в. Вашингтон пост

Бунтовете в Тунис. Снимка: АП/БТА

Съпроводените от насилие улични демонстрации, последвани от свалянето на диктатор, са ободрителен признак за установяване на демокрация в авторитарно общество. Но не са най-добрият начин за установяване на демокрация в авторитарно общество.

Наблюдавайки развитието на Жасминовата революция в Тунис, не бива да забравяме следното: уличните протести могат неочаквано да изведат екстремисти на власт, както това стана в Иран през 1979 г. Демонстрациите могат да породят нереалистични очаквания, което след това да се окажат разбити, както стана с Оранжевата революция в Украйна от 2004 г. Освен това могат да свършат зле, с реакционно насилие, подобно на протестите на площад „Тянанмън“ през 1989 г.

И обратното, най-успешните преходи към демокрация често са били лишени от драматизъм. Да вземем за пример Испания след смъртта на Франко; Чили след оттеглянето на Пиночет; Полша, която с преговори излезе от комунизма. Всички тези демократични преходи се проточиха, не бяха много ефектните снимки, но впоследствие бяха създадени стабилни политически системи.

Но всички тези преходи станаха възможни благодарение на авторитарните ръководители, които осъзнаваха, че времето им изтича или които, като Франко, постъпиха разумно и починаха. Тунизийският президент Зин ал Абидин бен Али, който от събота пребивава в Саудитска Арабия, не бе толкова прозорлив.
Вместо това той създаде псевдоопозиционни партии и безгласен парламент, въведе драконовски режим, който контролираше интернет и пребиваше отделни дисиденти, за да държи в страх всички. Един мой френски приятел, който бе в Тунис преди няколко седмици, ми каза, че вестниците са възхвалявали президента до такава степен, че статиите за него сякаш били писани от майката на Бен Али.

Последният изблик на гняв в Тунис бе не само предвидим; той беше предвиден. Бях в Тунис за кратко преди три години и тогава хората говореха почти само за едно – за огромния брой образовани и безработни млади хора. Някои смятаха, че това ще предизвика вълна от имигранти; други се опасяваха, че те ще бъдат привлечени от радикалния ислям; мнозина се бояха, че хаосът в Ирак ще ги отблъсне от идеята за демокрация.

Преди месец те излязоха да протестират по улиците. Засега това не е ислямистка революция, но още не е и демократична революция. Всъщност ние сме свидетели на демографска революция: бунт на ядосаните млади срещу корумпираните стари. Всеки който погледне числеността на населението и данните за заетостта, би отгатнал какво може де се случи, и както казах, мнозина го направиха.

Но щом като е било толкова очевидно, защо тази експлозия не бе предотвратена, овладяна и канализирана в избори? Щом бе възможно в Чили, защо не и в Тунис? Ясно е, че Бен Али и неговото семейство са се чувствали много удобно и са били много богати. За разлика от испанците и поляците той не живее на континент, където има много демократични страни. Войната срещу тероризма му даде оправдание за авторитарния режим. Като съюзник в борбата с радикалния ислям той умело се изплъзваше от американския натиск.

Но американците не държат чак толкова на Тунис, където Франция – бивша колониална сила и най-голям инвеститор – угаждаше и подкрепяше Бен Али в продължение на десетилетия в материално и идеологическо отношение.
Франция от 18-ти век разработи съвременната философия на демокрацията, а коментатори в съвременна Франция разработват нещо като философия на антидемокрацията. Отхвърляйки наивната вяра на американците в „прокламирането на демокрацията“, миналата седмица един коментатор на „Фигаро“ твърдеше, че всички страни имат „право на собствена история“, което е по-важно от „правото на демокрация“, каквото и да значи това.

Според този начин на мислене Бен Али е образцов диктатор. Той защищава правата на жените, образова средната си класа, пречи на радикалния ислям да вземе властта. И това е достатъчно. Бившият френски президент Жак Ширак на времето декларира, че „най-важните човешки права са правото да бъдеш сит, да си здрав, образован и да имаш дом“. По този стандарт той заключи, че по отношение на човешките права Тунис е „много напреднал“.

Бен Али със сигурност е започнал сам да си вярва. На публични места той бълваше неискрени думи за „реформи“. Междувременно неговият корумпиран антураж (мнозина от тях пристигнаха във Франция през уикенда, настанявайки се в хотел до парижкия „Дисниленд“) създаваше стагнация и абсурдно общество, в което образованите млади мъже и обутите в джинси млади жени имат слаби перспективи и осъзнават това.

Тези демонстрации започнаха с драматичното публично самоубийство на 26-годишен абсолвент на университет, който не е можел да изкарва прехраната си като незаконен продавач на улицата. Те се разраснаха бързо, защото голям брой млади хора бяха развълнувани от неговата саможертва.

Французите бяха изненадани. Тунизийският елит беше изненадан. Ако те не бяха изненадани, ако те – подобно на колегите си в Египет и Беларус, не бяха подведени от собствената си антидемократична идеология и приказките за милосърдна диктатура – можеше да наблюдаваме мирна и спокойна смяна на властта в Тунис вместо улични размирици. Щастлива съм да приветствам оттеглянето на Бен Али. Надявам се, че управлението, което бъде установено, ще донесе на тунизийците повече свобода и благоденствие. Бих желала да бъда по-уверена, че това ще се случи.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.