Любовните афери на Яворов

Яворов. Снимка: Изгубената България

Издателство „Персей“ пусна книгата „Не бой се и ела“ – писма и стихове от любовните афери на Яворов. В следващите редове литературният историк Петър Величков разказва за любовите на поета.

„Две красиви жени пресичат пътя на поета П. К. Яворов. Мина Тодорова го вдъхновява, за да напише някои от вечните любовни стихотворения на литературата ни. Другата – Лора Каравелова – го кара да изживее, а не да напише, най-голямата драма в живота си.
Преди да ги срещне, Яворов преживява не един любовен възторг или разочарование. Хорската мълва се опитва да преброи незаконните му деца, но поетът е дискретен до гроб. Според приятел на младия Яворов той е чувствителна и еротична натура, лесно се увлича и бързо се влюбва. Не се задоволява само с една-единствена жена, защото дири красотата и разнообразието

Ранното си съзряване бъдещият поет обяснява с далечния си арабски корен. Едва навършил 14 години, той се записва през 1891 г. да учи в Пловдивската гимназия. Пред своя анкетьор Михаил Арнаудов Яворов си признава двадесет години по-късно, че има незаконен син в Пловдив от съседка. Тя е омъжена госпожа, която, преди да се захване с младежа, няма деца.

Едва завършил втората учебна година, Яворов се връща в Чирпан, където четири години е телеграфист и не се забърква в любовни страсти. Но през 1897 г., когато се премества да работи в Сливен, отново се впуска в драматична авантюра. Хазайката му има племенница – хубаво и елегантно момиче, едва навършило 17 години. Косите й са руси и къдрави, очите – сини, бузите й са като червени ябълки, а устните – сочни като малини. Но преди работата да придобие фатален обрат, Пейо е преместен в Стралджа.

Като поет Яворов се проявява едва в Анхиало (днес Поморие). За да стигне до черноморския градец, той се заменя с колега оттам, който иска да работи в Стралджа. Тук Яворов написва знаменитата си поема „Калиопа”. В автобиографията си (ослепелият поет я диктува на Владимир Василев), той разказва: „Написах „Калиопа”, вдъхновен от една хубава мома българка, съжалявах, че не съм се оженил за нея.”

Корицата на книгата с писма и стихове за любовните афери на Яворов.

Не е известно какви точно са били отношенията на младия телеграфист със съседката му „Калиопа“, но се знае, че в Анхиало по това време учителстват две красиви девойки, по които анхиалските младежи въздишат и им правят серенади. Едната е копривщенка и се казва Нонка Чипева, а другата – Екатерина Бояджиева. На Нонка е посветена поемата „Калиопа” и явно чувството към нея е запалило творческия заряд в поета. Но по настояване на майка си тя се омъжва за доста по-възрастен ветеринарен лекар.

За това време Яворов си спомня с носталгия: „Аз бях голобрад младеж, стеснителен, но със слабост към нежния пол… За нещастие живеех при една старица, която имаше дъщеря – млада вдовица с пленителна хубост”. Телеграфистът преценява, че майката зорко бди и макар че вдовицата му се вижда незадоволена, решава да не я напада. Но една вечер той се прибира по-рано. Чука се на вратата му и когато отваря, той с изненада вижда хубавата си и млада хазайка. Яворов преценява, че съдбоносният момент е настъпил. Без думи той се спуска първо да я нацелува, пък после каквото стане. Младата вдовица оказва лека съпротива. Но майка й ги издебва и се вторачва в Яворов с почервенели от гняв очи. Дъщерята се изплъзва бързо, а старата нарежда на квартиранта да си обира крушите.
Анхиало опротивява на Яворов и той с радост го напуска и отива в София. Отначало е контрольор в главната пощенска дирекция, но през февруари заминава като четник в Македония. След разгрома на Илинденското въстание се прибира в София.

Жените лудеят по него – поета и комитата. По-почтените го разиграват със срещи, писъмца и искат да ги ухажва продължително. Но има и други – леснодостъпни, и Яворов не се отказва от тях. За съжаление поетът е дискретен, скрива имената на любовниците си, но охотно разправя за преживяванията си с тях на своите приятели.
Една от тия жени сама разкри тайната около авантюрата си с Яворов и то на преклонната 72-годишна възраст през 1957 г. Името й е Весела Монева-Олзомер – българка, женена за швейцарски художник. С Яворов се запознава през 1903 г. Неин познат я води в заведението, където двамата с поета редовно се хранят. Първото й впечатление от него е: „Той беше висок, слаб, стеснителен. Пред него имаше маслини, той обичаше маслините и се хранеше изключително с тях.”
След обяда Яворов кани момичето и приятеля си в хотела, където е отседнал. Апартаментът е от две стаи – кабинет и спалня. Приятелят на Яворов благоразумно се изнася, но за беда идват двама македонски революционери.

Срещите на Весела и Яворов зачестяват, но той не предприема нищо друго, а само й чете части от сладострастните песни на библейския цар Соломон. Като ги слуша, тя ужасно се стеснява. „Гласът му беше топъл, обичах много да го слушам” – спомня си по-късно тя.
Една вечер тя седи на червеното канапе в хотелската му стая, а той – на стол. Той пак й чете, след което не се сдържа, става и сяда до нея. „Мое мило момиче” – тъй й казва и притиска пламнали устни до бузата й. В това време отвън се чува музика. „Чуваш ли? – пита Яворов момичето и продължава: „Свирят за нас!”. Като вижда, че Весела е уплашена, той я завежда на вечеря в Цариградската гостилница. Девойката обаче изпада в лека криза – тя обича гласа му, четенето му, проточения му въпрос: „Не-ли?” (вместо “Нали?”), но… като всяка девица се страхува от мъжа-звяр у него. Прекратява срещите си. Яворов я оставя да размисли.
По-късно обаче двамата се засичат в Градската градина и сядат на пейка. Говорят, говорят, докато той избухва: „Разбираш ли, ти си много млада, аз познавам една женена жена…” Прави й тънък намек какво иска от нея. Но като вижда, че по-малката от него Весела (тогава той е 24-годишен) не може да се реши, спира дотук.

През есента тя заминава за Женева, където тя се омъжва за швейцарски художник, но през 1914 г. се завръща в София с дъщеричката си. На улицата я среща неин познат и й казва: „Знаеш ли, Яворов се е опитал да се самоубие, главата му била превързана…” Първата й мисъл е да отиде и да го види. Струва й се, че точно тя ще го спаси, уверена е, че трябва да остане в София, че не може да остави злощастния поет в този трагичен за него момент. Цяла сутрин се разхожда пред хотела, където е Яворов, и се пита тревожно: „Да отида ли или да не отида?”, но швейцарският й съпруг я чака. “Българката знае своя дълг” – заключава Весела Олзомер. Така тя жертва поета.

Месец, след като си заминава за Швейцария, научава от вестниците за трагичния му край.
Така представени, отношенията Яворов-Весела обаче изглеждат съвсем романтични и без подводни камъни. Навремето Яворовата племенница Ганка Найденова-Стоилова ревниво криеше документите около тази връзка. Според тях, връзката е консумирана и дори нещо повече. Весела Монева ражда син от Яворов, припознат от законния й съпруг. Този син носи българското име Божан. В едно свое писмо от 1911 г. самата Весела пише на Яворов: „Аз някога ще ти покажа моя син.”

Дора Габе – разминаване и погрешен избор

В началото на април 1905 г. обаче две бъдещи поетеси посещават Яворов в Народната библиотека, където той е назначен на служба. Едната е Екатерина Ненчева, по-късно съпруга на общественика Иван Харизанов, починала рано от туберкулоза през 1920 г. Другата е Дора Габе.

Дора Габе.

„Не ми хареса от пръв поглед: сух, чер, с коса над веждите, очите му нямаха израз, защото го боляха. Само гласът му беше хубав. Не само хубав – топъл, мек глас, който издава вътрешния чар на поета” – пише в първата версия на спомена си хубавата еврейка.
Краткият флирт на двамата достига обаче неизмерими дълбочини, за които човек може да се досети, ако прочете едно Яворово писмо до Габе от 12 юни 1905 г. В него той пише: „Но вие знаете – моите чувства към нищо не трябва да ви задължават. Онуй, което ще бъде угодно и приятно вам, ще е приятно и угодно и за мене – даже ако ми кажете да се обеся…”

Е, младата дама не го кара да се обеси, но когато на хоризонта се появява Боян Пенев, за Яворов няма място в сърцето й. По това време Яворов и Пенев са приятели, а между Дора и Яворов тече роман.

През 1907 г. университетът в София е затворен, заради скандала пред Народния театър, когато студентите освиркват княз Фердинанд. Дора Габе, тогава студентка, се връща в чифлика на родителите си в Добруджа. Баща й решава да я изпрати да продължи следването си в Италия. Затова тя идва в София през есента на 1908 г., за да си изкара паспорт, а и да се види с Яворов. Срещат се в ресторант на ул. „Алабин”.
По едно време влиза един младеж, висок, строен, с брада. Когато се запознава с Дора, той й се представя така: „Аз се казвам Боян Пенев, много исках да се запозная с вас, молих Яворов, но той не иска да ни запознае.” После сяда до нея на масата. И така започва романът им. Яворов силно я ревнува от Боян Пенев.

80 години по-късно след срещата си с Яворов Дора Габе заявява: „Нито веднъж не ме е целувал.” Съвременниците им, които са били близки до тях по онова време, обаче твърдят друго. Факт е, че у Дора остават възхищението от поета и красивият спомен, заради които тя е сред малкото жени, които се опитват да му помогнат, когато Лора се самоубива и го сочат като убиец на жена му.

Мина Тодорова – блага вест и ангелско крило

Докато връзката с Дора Габе минава в глуха линия, идва новата 1906 г. На 25 март Яворов вижда за първи път Мина Тодорова, сестра на приятеля му П. Ю. Тодоров в неговия дом в София. Тогава поетът е 28-годишен, а Мина – едва на 16. „Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снегът, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми” – записва след четири години Яворов в дневника си.

Къщата на Яворов на „Раковска“. Снимка: Паблик рипаблик

Впечатлението на Мина е съвсем друго: „Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет.”
На 31 август 1906 г. тя му праща пощенска картичка от Елена със стандартен за онова време текст: „Една кола много здраве от славната Елена. Здравейте!”. Картичката е приподписана от две нейни приятелки и от брат й Никола, прибавил „много здраве и от мен”. Никола единствен проявява съчувствие към любовта на двамата от богатото еленско семейство. Бащата Юрдан П. Тодоров (1848–1931), освен че е много богат, е и известен общественик, бил е народен представител, а съпругата му Роза (1850–1928) е дъщеря на брат на Иларион Макариополски. Здравето на Мина е крехко, а родителите й не си и помислят да я поверят на мъж като Яворов.

Любовта на Яворов и Мина не подлежи на преразказ, тя оживява в разменените помежду им писма. Щяхме да знаем повече, ако част от писмата на Мина не са били изгубени от семейството й и ако след смъртта на Лора нейният бивш съпруг не влиза в квартирата и отнася цялата покъщнина. До ден-днешен наследниците не са позволили на никой да се запознае с прибраното след смъртта на Лора. През 1996 г. ми се обади по телефона Фани Дренкова, съпруга на Лориния син Петко, и ми каза, че притежава писма, според които причината за бързата и ранна смърт на Мина е аборт, вследствие на нежелана от Яворов бременност. За съжаление не проявих необходимата бързина да я посетя и да видя говори ли истината.
Споменам този факт не за да търся някаква сензация, опазил ме Бог, но за да покажа една нишка към драмата от последните дни на Мина, когато Яворов безуспешно иска да я види жива, и което семейството категорично му отказва. Яростта на близките дали е била породена само от чувството между Мина и Яворов, което те се опитват да охладят и предотвратят?

„Не мога си дам сметка що ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а вий сте поет” – пише на 25 септември 1906 г. Мина на Яворов. Драматизмът на тези слова е равен на една от последните й спокойни изповеди – от 5 февруари 1909 г.: „Обичам те с всичката непокътната досега сила на своята душа. Обичам те както никого няма да обичам… Ще се видим ли някога? Бива ли да докосна устните си до твоето хубаво чело?… Миналата нощ ти писах надълго – не можах да се стърпя. Сънувала те бях много зле. А аз вярвам на сънищата си, защото много често се сбъдват…”
Мина умира през нощта на 25 юли 1910 г. в Берк, погребват я в Бианкур край Париж.

Лора Каравелова – фаталната среща

В същата година – 1906-та, в която Яворов се запознава с Мина, на 21 август, той вижда за пръв път и Лора Каравелова. Запознава ги Андрей Протич, неуспял ухажор на Лора, който си спомня: „Тя беше много весела и палава, косите и блузата й бяха украсени с големи слънчогледи.” В последвалата разходка до Драгалевския манастир на Яворов и Лора им се удава да повървят сами. Тази среща става малко след като Лора се е сгодила за бъдещия си мъж д-р Иван Дренков, който веднага след събитието се е върнал в Русе.

Яворов и Лора на Драгалевския манастир, в деня, в който пламва любовта помежду им.

Когато сядат на трапезата, майката на Лора едва ли предполага, че мигът е съдбоносен и че тази среща ще има такива драматични последствия по-късно. След  трагедията, чак през 1934 г. Екатерина Каравелова е категорична: „Когато седнахме на трапезата, за пръв път го видях във fas. Той беше грозен: дебели синкави устни, жълто-зелено лице… „бялото” в очите му беше жълто. До него бе седнала Лора – тогава 18-19-годишно момиче. Тя току-що разцъфваше и беше много хубава. Като гледах тия две лица едно до друго, контрастът бе особено голям, във вреда на Яворов. Никога по-нататък не съм го видяла.”

Лора Каравелова всъщност е жертва на майка си, която й втълпява: „Животът е такъв, какъвто ний си го създаваме.” Заради майка си тя е принудена да се откаже от голямата си любов – дипломатът Петър Нейков, и да се сгоди за Дренков. В деня на сватбата Лора на три пъти разваля прическата си и хвърля на земята сватбения воал, но накрая се примирява и бракът й трае две години и половина. Съпругът й през деня е зает с работата си в Търговската камара в Русе, а вечер играе на комар. „Ний нямаме нищо общо, нищо, което да ни свързва, той мрази всичко, което аз обичам”, изповядва в писмо до приятелката си Ружа Горбанова Лора.

В процес на развод, Лора насочва мислите си към Яворов. „Много, много ми е тъжно за милото момиче с хубавите, чисти очи”, пише тя по повод смъртта на Мина на брат й Петко. Понеже научава, че Яворов всеки ден носи цветя на гроба в Бианкур, Лора го издебва там и му разкрива чувствата си. Яворов недоумява и я отблъсква: „Моят отговор я засегна болезнено. Тя сприхаво кипна и демонстративно ме остави, без да проговори. Видях, че честолюбието й бе силно засегнато и си останах с впечатлението, че тази ще бъде първата ни и последна среща.”
Нещата сигурно биха се развили другояче, ако д-р Дренков е бил успял да заеме издействания му от Екатерина Каравелова консулски пост в Александрия и Лора, принудена от майка си, би го придружила в Египет. За съжаление правителството на Ал. Малинов пада от власт и Дренков остава без пост.

Яворов и Лора.

И така пътят й към Яворов се открива и се ускорява в онази снежна нощ, когато тя потропва на вратата му, а той си признава, че не могъл да я отблъсне. Тези два, дребни наглед факта наливат масло в разразяването на бъдещата драма, завършила със смъртта на Лора и Яворов. 16-годишната годеница на Яворовия приятел Михаил Кремен, Дора Конова, флиртува с поета, а това Лора не може да понесе. От друга страна, загубва детето, което носи от Яворов, след спонтанен аборт в петия месец. Тя трудно се владее, душевното й разстройство е видно, но никой не се сеща да потърси лекарска помощ. Така се стига до вечерта на 28 ноември 1913 г., която прекарват с приятели у дома на д-р Тихов. Ревността й взима връх и в разменените погледи между Яворов и Дора тя съзира присъдата над любовта й към поета и му казва: „При такъв живот по-хубаво е да се разделим.” Оттам нататък не е трудно да се стигне до драмата в ранните часове на 30 ноември, когато разтревожени от изстрелите, хазаите намират Лора мъртва, а Яворов прострелян в слепоочието след несполучлив опит да се самоубие.

В оставащата му година живот до второто му самоубийство, преработвайки антологията си „Подир сенките на облаците”, Яворов задрасква заглавието „Стон” и му слага ново име – „На Лора”, добавя уточнението на мястото: „Драгалевски манастир, август 1906”. „Нашите съдби бяха решени в деня, когато си подадохме ръка” – признава поетът в изложението си до Апелативния съд.
От неземната му страст към Мина остават поетични шедьоври като „Благовещение”, „Две хубави очи”, „Ела!”… От срещата с Лора – само едно “Стон”, но от което човек го побиват тръпки. И една мистична драма, неразрешена и до днес.
Всъщност кой кого е убил?
Лора – Яворов или Яворов – Лора?

Из предговора на книгата „Не бой се и ела“ – писма и стихове от любовните афери на Яворов на издателство „Персей“. Виж още за книгата и премиерата тук.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.