Вълчи капан за вдовицата - измамата с последния роман на Христо Калчев
17 Февруари 2011
Славея Иванова е жената, която записва последните книги на създателя на жанра “вулгарен роман” Христо Калчев и на Георги Стоев, човека, който се опита да покаже българската мафия отвътре, но беше застрелян. Тя се решава да разкаже как са произведени тези бестселъри в името на печалбата и по-специално каква измама е извършена с последния роман, издаден от името на Калчев - “Вълчи капан”, а написан от писателя Владо Даверов, както свидетелства Иванова: “Много време ми отне да се реша да направя тази малка книжка. Както изглежда стана модерно сега да се пише документалистика и всеки, който може или не може размахва перо в този публицистичен жанр. Не знам какво ще се получи. Ще видим…” Изповедта й със заглавие “Пророците и мафиите” е издадена от “Сиела”. Следва откъс от книгата:
Изключително важно за мен бе да разкажа истинската история. На някои може да не им хареса – никак. Други може да ме обвинят, но това не ме вълнува особено. Дължа своето решение на няколко души. Първо на Христо Калчев, защото от деня, в който се запознахме случайно и бях до него почти всеки ден от последните му 2 години, докато пишеше своята сага за българските престъпници, го почувствах като баща.
„Вълчи капан“ се оказа големият капан на издателство „Световит“, в който по ирония на съдбата се хванахме много хора, включително семейството на Христо, семейството на издателя и читателите. Всеки от нас замълча и продаде душата си на Огнян Младенов от различни подбуди.
Мълчаливият ми протест срещу подписването на тази книга с името на Калчев беше основателен за мен. След доста размисли реших, че след като книгата така и така ще излезе, най-малкото, което мога да направя, е да следя да се придържат към неговия стил, доколкото е възможно.
Опитвайки се да се доближи максимално до стила на жанра вулгарен роман, Даверов не усещаше как преиграва с думите. Убедена съм, че дори не е вникнал в текста на всичките книги на Калчев, ако и да е седнал да ги прочете. Много трудно е за един писател да работи в рамките на жанр, който му е напълно непознат и не го приема като литература – все едно Сизиф да бута тежкия камък по нагорнището с ясното съзнание, че е лесно. А то не е.
Когато ми диктуваше, едва се удържах да не му кажа, че всеки, който е чел книгите на Калчев, ще познае различния стил. Самоизтъкването на Владо, че е най-добрият български писател, ме дразнеше, но много повече ме жегваше, когато директно или индиректно, с тънкия усет на познавач нападаше покойния си, допреди известно време, „приятел“. Но бях сигурна, че самовлюбеността все някой ден ще му изиграе лоша шега.
Мислех върху спасителната идея да се срещам с Ели Калчева, вдовицата на Христо, и да є давам текста да го преглежда. Бях убедена, че тя ще може да помогне, все пак е живяла с него и го познава достатъчно като човек, като мислене и изказ.Срещите ни бяха дълги. Говорехме си много и за всичко.
Не се стърпях и зададох въпросите, които ме мъчеха от доста време. Знаех защо се съгласи за книгата. Наясно бяхме, че тя ще излезе със или без нейно съгласие. Така че не я обвинявах, че е подписала, дори є казах, че това е единственият добър вариант за момента.
– Дори и да не бях, Огнян пак щеше да я пусне – сподели ми тя. – Накара ме да подпиша договор за 20 000 броя. Каза, че парите са ми нужни, на мен и на Додо, и че това е най-правилното решение. Обясняваше ми, че е обещал да се грижи за сина на приятеля си и че това е единственият начин – пръстите є мачкаха салфетката, с която доскоро попиваше сълзите си. – Притисна ме до стената… че ако не се съглася, ще се наложи да се простя дори с мисълта да получа каквото и да било.
– А другите книги? За тях трябва да ти плаща от всеки тираж, който пуска.
– Да, но той твърди, че има бройки още от времето, преди да почине Христо, и докато не свършат старите тиражи, не иска да прави други. За тях казва, че е платил на Ицо. А аз не мога да го накарам да ми покаже договори – Ели ме погледна. – Убеждава ме, че са изчезнали преди време, когато разбили офиса му. Но аз знам, че няма и никога не е имало. Ицо ми казваше всичко. Те просто си стискаха ръцете.
Замълчахме и аз вече подреждах целия пъзел от чутото и това, което знаех. Стана ми страшно. Една огромна измама стоеше между автор и издател, между приятели. И един неизпълнен дълг към семейството на съпруга и бащата Христо. Не успя да ги предпази от алчността и хищничеството „на приятеля си“.
„Вълчи капан“ се превръщаше в страшната лебедова песен на автор, който не е сътворил дори и дума от нея. Все по-често сънувах Христо, който ми повтаряше, че трябва да напиша истината. Не да я кажа, а да я напиша. Но това беше сън, отдавах го на моите страхове, че участвам в нещо нередно, подло. Обземаше ме вътрешна паника, че каквото и да направя, те ще знаят. Чувствах се в клопка, от която сякаш нямаше измъкване. Бях развила способност да анализирам постъпките си и да се осъждам или оневинявам. Разбира се, случваше се в 90% от случаите да намирам нещо, което да надделее и да се чувствам виновна. Но това ми беше психологически проблем. Не и този път.
Сега просто вина и не-вина бяха 50 на 50. И тези мисли ме превръщаха в отчаян човек, който търси спасение дори и в най-безумната постъпка.
Приятелите на Ицо скочиха срещу „Вълчи капан“. Беше като ураган, който щеше да помете българския литературен елит. Заредиха се атаки по всички медии, после оправдания, обяснения, кое от кое по-безумни и абсурдни.
Истината е една – по един много подъл начин накараха десетки хиляди читатели да си купят „последната книга“ на Христо Калчев, която всъщност не беше негова. В същото време затвориха устата на семейството му, а от това издателството спечели пари… много пари.
За мен истината се подреждаше и от подробностите, които научавах с течение на времето, понякога случайно. Заслушвах се по-често в това, което си говорят почти винаги подпийналите Огнян Младенов и Владо Даверов. Оставах изумена от фактите. Но се втрещих, когато на същата тази маса, в уютното кръчме, където сядахме всички, дешифрираха заглавието „Вълчи капан“ . Оги обясняваше разпалено, че това е вид кръгъл капан, с диаметър около метър, с остри зъбци по края, като по средата има метална част, на която се поставя стръвта, обикновено жива.
– За този вълчи капан съм чувал, че когато искат да хванат вълчицата, опитните ловци ползват за стръв собственото є вълче – продължаваше да отпива от чашата си. – Както ние сега поставяме капана.
– Че на кого поставяш капана бе, Оги? – вдигнах очи към него. – Освен на читателите, на кого другиго?
За пръв път видях доволна усмивка да се разлива върху подпухналото му от алкохола лице.
– И вълчицата ще се хване, Славе, и вълчицата! – потреперих, така към мен се обръщаше единствено Христо Калчев.
Оригиналният термин е „курт капан“. Коренът на думата курт е прабългарски и означава вълк, оттук и вълчи капан. Обикновено капанът се изработва от ковач. Пружината и челюстите (зъбците са остри) са толкова здрави, че не просто биха счупили човешки крак, те биха го откъснали. Работата по поставянето на подобен, добре замаскиран капан е деликатна и опасна. При настройката му има опасност този, който го поставя, да остане без ръка. Курт капан е синоним на сигурна и добре изпипана работа. Опасна за врага, но… опасна и за този, който я върши.
Каква ирония… Постепенно, чрез отпадането на буквичката Т, изразът е придобил далеч по-различен смисъл – „прееби другарче“. Да залъжеш някого с обещания и после… да му го… отзад.
В един момент камионът на печатницата започна да пристига пълен догоре с новоотпечатаните книги на Христо Калчев, които уж не било рентабилно да се преиздават, защото имало на склад, а след кончината на автора не се купували и залежавали. Пълни глупости. Една вечер в пристъп на алкохолен делириум, отново в прословутата кръчма, Владо Даверов с голям патос се похвали, че „Вълчи капан“ е книгата, която е ударила тираж 100 000.
Аз продължавах да си хапвам от топлата супа, но усещах как ми омекват пръстите на ръката. Камбанката в главата ми вече звънеше неудържимо. Все по-често в разговорите им, в гласа на Владо се прокрадваха нотки на радост от факта, че книгата е негова, че той я е писал, и нито за миг не се замисли, че целият му труд се базираше на материали от интернет, които цяла вечер свалях и които не бяха негови.
Започваше да ми горчи, защото в цялата тази подлярска схема бяха впрегнали и мен. Чувството, че съм предала паметта на Христо и доверието му, ме смачкваше. Изумявах се как можеха да се разпространяват различни и противоречиви лъжи за написването на тази книга. От това, че е имало запазен ръкопис, останал от Христо, до това, че Огнян сам е написал книгата и я е подписал с името на Калчев. И разбира се, направих може би „следващата грешка“. Отидох при Ели, разказах є всичко, което бях научила, и тя остана шокирана от факта, че тиражът е пет пъти по-голям от вписания в договора, който я бяха принудили да подпише. Беше и бясна, че са я лъгали и за другите книги. Посъветвах я да намери адвокат, който да защити правата є, защото аз едва ли ще мога да направя нещо, още повече че след всичко случило се ми остава само едно: да напусна това гнездо на оси.
 |
|
Защо в България не се обявява тиража на книгите? Аз спрях да купувам книги в знак на протест.
Лъжкиня! Коя кръчма сервира супи вечер!?
към номер 2 или еметикум: Има кръчми, където сервират всичко, щом клиентът си го поръча дори и да 11.00, или 18.00 часа.
№2, ако не е тайна, къде живееш?
А ти, наглецо?
всички кръчми в центъра имат супа и нощем
Тогава не би било зле да разбереме в коя кръчма точно са се събрирали Огнян Миленов, Владо Далаверов и Славена Иванова да делят литературното наследство на Христо Калчов.
Ако е така, много жалко за Даверов, който отределено има талант. Но - това е положението - като няма препитание за талантливите хора, са принудени от битието да правят мерзости.А пък за издателя да не говорим....
Интелигентен и уважаващ себе си човек не гледа български филми и че чете български автори от последните няколко десетилетия.
Що бе Твен? Не ти ли харесва ориенталския роман за бореца Гичо от Даверов-Стоев? Мене още от самото начало ми стана ясно, че чета Даверов, а не Стоев, но в крайна сметка, кво от това? Четивото си беше литературно.
Христо Калчев, още не дописал книгата, имаше навик да определя ден за премиерата. И книгата се произвеждаше с космическа скорост. Всъщност той диктуваше на едно момче в офиса на издателя си в Слатина. Много пиеше този човек, друг на негово място би хвърлил топа преждевременно. Бях и на тази премиера, на романа "Пътят на коприната", който се средактира и произведе за няколко дни. В Хотел Родина, посрещаше гостите Иво Пашалийски, лека му пръст. Не съм бил никога на такава странна премиера - без речи, с много ядене и още толкова пиене. На един подиум Христо Калчев седеше и даваше автографи, музика от сорта на симфоническа, осветлението синкаво, призрачна картина от новата българска литература. Книгите на Христо са явление в нея, а колкото до тази жена - Славея, текстът й също е на мн. добро ниво. Поздравления!
Христо беше явление за страната. Много честен човек и истински приятел. Да в Слатина се пишеха романите. Момичето наистна, беше това което помагаше на Христо. Огнян пиеше много,и също беше човека, които стимулираше за алкохола Христо. Дано на другия свят всичко е по-истинско
Нерон Вълка и Калигула Бесния, ха ха ха! Браво, пиянството и цирозата явно дават творчески стимул. И цигарите, да не забравя.
Първо критиците на Христо Калчев да прочетат "Луда вода","Вътрешна светлина","Студен огън", трилогията "Белия дявол" и тогава да го коментират. А иначе Владо Даверов си е измамник. С едно романче се мисли за голям писател.
Първо критиците на Христо Калчев да прочетат "Луда вода","Вътрешна светлина","Студен огън", трилогията "Белия дявол" и тогава да го коментират. А иначе Владо Даверов си е измамник. С едно романче се мисли за голям писател.
Пич, единствената ми критика към Калчев, е че се остави така глупаво да го гътне цирозата, и сега не може да ни разсмива с произведенията си.
Ще ви разочаровам леко. Христо е жив. И на този и на онзи свят никога не се е интересувал и ръководил от псевдари. И от мрънкачи. Никакъв Огнян не го е научил да пие. Преди 20 години закусваше с чаша водка и кутия ротмънс. Имаше достатъчно добро възпитание и образование, раса и гени, за да се налага някой да го учи на каквото и да било. Много жилав и страшно нахакан мъж. Живееше по острието на бръснача. Забавляваше се само и единствено за своя сметка. Беше професионален спортист и професионален писател. Изключителен баща и съпруг. Но преди да бъде каквото и да е друго, Христо Калчев беше човек. ЧОВЕК! Един от рицарите на българската литература от края на века.
Преди 4 нощи се събудих в леглото си от страшна тежест в гръдния кош. В стаята валеше сняг! Върху гърдите ми седеше със скръстени крака Христо Калчев, целият червен и подпухнал, и мърмореше нещо неразбираемо, но ми звучеше страшно. Много се уплаших. Опитах се да си размърдам поне малкото пръстче, но не успях. В този момент, изкукурига петел, снегът изчезна, а Христо Калчев се търкули от мен като топка косми на пода и се пъхна под вратата. Почнах да идвам на себе си.
книгата на славея е абсолютен боклук,за някои лев.ако небе6е Стоев никои няма6е да ги знае тия хиени
Христо си отиде на 22 март, но живя в мечтите си, защото те бяха неговата игра. Превърна се в легенда, не защото романизираше живота, а защото той беше живота. Пословичната му конфликтност бе всъщност непримиримост и противостоенето да дарява на хората другата истина. Беше аристократ, ерудит, фигура с имагинерно романтична фабула, с привкуса на висшата интелектуална хулиганщина. Въобще, съчетаваше всичкото. Бе всичкото. За него животът беше писане, разговори, недосадни бохемски компании, виждания, философски притчи, афоризми, гадания, шеги. Бе от богоизбраните и си остана там. Беше един от малкото, дръзнали да бръкнат в утробата на негативността. Затова Христо Калчев ще остане в представите ни за достойнство и чест. Винаги съм му вярвал. И никога не ме подведе. Никога.
нищо не съм чел от този, не ме интересува/ имаш ли мутри край себе си, живееш ли в чалга-звукова среда, пушиш ли, разбираш ли много от наркотици, перчиш ли се с бойни патрони, караш ли в насрещното движение, плащаш ли на курви, падаш ли си по момичета на половината на годините на дъщеря ти: най-добре е да те застреля някой, пък дори и да си изучил правописа
Чича, тя цяла България беше и Е една турбо фолк "звукова" и най-паче беззвукова среда. Не ти трябва да си чел Христо Калчев, но той извади наяве кирливите ризи на държавата. Ако си "паднеше" по някоя жена се женеше за нея и си запиши някъде, че никога не я предаваше, докато е женен за нея. Имаше си някакво метално смотано възпитание. Чичо му и баща му бяха учили в Робърт колеж и после в Беляне. Просто не беше оттук Ицо и си го взеха извънземните. Чича, ако баща ти е бил цял живот в Беляне, ако дядо ти е притежавал половин Добруджа и изведнъж те изселят на майната си в некакво циганско село, ако видиш баща ти само, за да умре и т.н, дали и ти нямаше леко нещо, а? Христо беше професионален спортист и се самоубиваше културно с алкохол. Никога не е бил привърженик на ексцесии и наркотици. Веднъж извика полиция, да приберат един барман, защото в къщата на писателите свиреха чалга.