Вълчи капан за вдовицата – измамата с последния роман на Христо Калчев

Христо Калчев. Снимка: личен архив

Славея Иванова е жената, която записва последните книги на създателя на жанра „вулгарен роман“ Христо Калчев и на Георги Стоев, човека, който се опита да покаже българската мафия отвътре, но беше застрелян. Тя се решава да разкаже как са произведени тези бестселъри в името на печалбата и по-специално каква измама е извършена с последния роман, издаден от името на Калчев – „Вълчи капан“, а написан от писателя Владо Даверов, както свидетелства Иванова: „Много време ми отне да се реша да направя тази малка книжка. Както изглежда стана модерно сега да се пише документалистика и всеки, който може или не може размахва перо в този публицистичен жанр. Не знам какво ще се получи. Ще видим…“ Изповедта й със заглавие „Пророците и мафиите“ е издадена от „Сиела“. Следва откъс от книгата:

Изключително важно за мен бе да разкажа истинската история. На някои може да не им хареса – никак. Други може да ме обвинят, но това не ме вълнува особено. Дължа своето решение на няколко души. Първо на Христо Калчев, защото от деня, в който се запознахме случайно и бях до него почти всеки ден от последните му 2 години, докато пишеше своята сага за българските престъпници, го почувствах като баща.

„Вълчи капан“ се оказа големият капан на издателство „Световит“, в който по ирония на съдбата се хванахме много хора, включително семейството на Христо, семейството на издателя и читателите. Всеки от нас замълча и продаде душата си на Огнян Младенов от различни подбуди.

Мълчаливият ми протест срещу подписването на тази книга с името на Калчев беше основателен за мен. След доста размисли реших, че след като книгата така и така ще излезе, най-малкото, което мога да направя, е да следя да се придържат към неговия стил, доколкото е възможно.

Опитвайки се да се доближи максимално до стила на жанра вулгарен роман, Даверов не усещаше как преиграва с думите. Убедена съм, че дори не е вникнал в текста на всичките книги на Калчев, ако и да е седнал да ги прочете. Много трудно е за един писател да работи в рамките на жанр, който му е напълно непознат и не го приема като литература – все едно Сизиф да бута тежкия камък по нагорнището с ясното съзнание, че е лесно. А то не е.
Когато ми диктуваше, едва се удържах да не му кажа, че всеки, който е чел книгите на Калчев, ще познае различния стил. Самоизтъкването на Владо, че е най-добрият български писател, ме дразнеше, но много повече ме жегваше, когато директно или индиректно, с тънкия усет на познавач нападаше покойния си, допреди известно време, „приятел“. Но бях сигурна, че самовлюбеността все някой ден ще му изиграе лоша шега.

Мислех върху спасителната идея да се срещам с Ели Калчева, вдовицата на Христо, и да є давам текста да го преглежда. Бях убедена, че тя ще може да помогне, все пак е живяла с него и го познава достатъчно като човек, като мислене и изказ.Срещите ни бяха дълги. Говорехме си много и за всичко.

Не се стърпях и зададох въпросите, които ме мъчеха от доста време. Знаех защо се съгласи за книгата. Наясно бяхме, че тя ще излезе със или без нейно съгласие. Така че не я обвинявах, че е подписала, дори є казах, че това е единственият добър вариант за момента.

– Дори и да не бях, Огнян пак щеше да я пусне – сподели ми тя. – Накара ме да подпиша договор за 20 000 броя. Каза, че парите са ми нужни, на мен и на Додо, и че това е най-правилното решение. Обясняваше ми, че е обещал да се грижи за сина на приятеля си и че това е единственият начин – пръстите є мачкаха салфетката, с която доскоро попиваше сълзите си. – Притисна ме до стената… че ако не се съглася, ще се наложи да се простя дори с мисълта да получа каквото и да било.

– А другите книги? За тях трябва да ти плаща от всеки тираж, който пуска.
– Да, но той твърди, че има бройки още от времето, преди да почине Христо, и докато не свършат старите тиражи, не иска да прави други. За тях казва, че е платил на Ицо. А аз не мога да го накарам да ми покаже договори – Ели ме погледна. – Убеждава ме, че са изчезнали преди време, когато разбили офиса му. Но аз знам, че няма и никога не е имало. Ицо ми казваше всичко. Те просто си стискаха ръцете.

Замълчахме и аз вече подреждах целия пъзел от чутото и това, което знаех. Стана ми страшно. Една огромна измама стоеше между автор и издател, между приятели. И един неизпълнен дълг към семейството на съпруга и бащата Христо. Не успя да ги предпази от алчността и хищничеството „на приятеля си“.

„Вълчи капан“ се превръщаше в страшната лебедова песен на автор, който не е сътворил дори и дума от нея. Все по-често сънувах Христо, който ми повтаряше, че трябва да напиша истината. Не да я кажа, а да я напиша. Но това беше сън, отдавах го на моите страхове, че участвам в нещо нередно, подло. Обземаше ме вътрешна паника, че каквото и да направя, те ще знаят. Чувствах се в клопка, от която сякаш нямаше измъкване. Бях развила способност да анализирам постъпките си и да се осъждам или оневинявам. Разбира се, случваше се в 90% от случаите да намирам нещо, което да надделее и да се чувствам виновна. Но това ми беше психологически проблем. Не и този път.

Сега просто вина и не-вина бяха 50 на 50. И тези мисли ме превръщаха в отчаян човек, който търси спасение дори и в най-безумната постъпка.

Приятелите на Ицо скочиха срещу „Вълчи капан“. Беше като ураган, който щеше да помете българския литературен елит. Заредиха се атаки по всички медии, после оправдания, обяснения, кое от кое по-безумни и абсурдни.
Истината е една – по един много подъл начин накараха десетки хиляди читатели да си купят „последната книга“ на Христо Калчев, която всъщност не беше негова. В същото време затвориха устата на семейството му, а от това издателството спечели пари… много пари.

За мен истината се подреждаше и от подробностите, които научавах с течение на времето, понякога случайно. Заслушвах се по-често в това, което си говорят почти винаги подпийналите Огнян Младенов и Владо Даверов. Оставах изумена от фактите. Но се втрещих, когато на същата тази маса, в уютното кръчме, където сядахме всички, дешифрираха заглавието „Вълчи капан“ . Оги обясняваше разпалено, че това е вид кръгъл капан, с диаметър около метър, с остри зъбци по края, като по средата има метална част, на която се поставя стръвта, обикновено жива.
– За този вълчи капан съм чувал, че когато искат да хванат вълчицата, опитните ловци ползват за стръв собственото є вълче – продължаваше да отпива от чашата си. – Както ние сега поставяме капана.
– Че на кого поставяш капана бе, Оги? – вдигнах очи към него. – Освен на читателите, на кого другиго?
За пръв път видях доволна усмивка да се разлива върху подпухналото му от алкохола лице.
– И вълчицата ще се хване, Славе, и вълчицата! – потреперих, така към мен се обръщаше единствено Христо Калчев.

Оригиналният термин е „курт капан“. Коренът на думата курт е прабългарски и означава вълк, оттук и вълчи капан. Обикновено капанът се изработва от ковач. Пружината и челюстите (зъбците са остри) са толкова здрави, че не просто биха счупили човешки крак, те биха го откъснали. Работата по поставянето на подобен, добре замаскиран капан е деликатна и опасна. При настройката му има опасност този, който го поставя, да остане без ръка. Курт капан е синоним на сигурна и добре изпипана работа. Опасна за врага, но… опасна и за този, който я върши.
Каква ирония… Постепенно, чрез отпадането на буквичката Т, изразът е придобил далеч по-различен смисъл – „прееби другарче“. Да залъжеш някого с обещания и после… да му го… отзад.

В един момент камионът на печатницата започна да пристига пълен догоре с новоотпечатаните книги на Христо Калчев, които уж не било рентабилно да се преиздават, защото имало на склад, а след кончината на автора не се купували и залежавали. Пълни глупости. Една вечер в пристъп на алкохолен делириум, отново в прословутата кръчма, Владо Даверов с голям патос се похвали, че „Вълчи капан“ е книгата, която е ударила тираж 100 000.
Аз продължавах да си хапвам от топлата супа, но усещах как ми омекват пръстите на ръката. Камбанката в главата ми вече звънеше неудържимо. Все по-често в разговорите им, в гласа на Владо се прокрадваха нотки на радост от факта, че книгата е негова, че той я е писал, и нито за миг не се замисли, че целият му труд се базираше на материали от интернет, които цяла вечер свалях и които не бяха негови.

Започваше да ми горчи, защото в цялата тази подлярска схема бяха впрегнали и мен. Чувството, че съм предала паметта на Христо и доверието му, ме смачкваше. Изумявах се как можеха да се разпространяват различни и противоречиви лъжи за написването на тази книга. От това, че е имало запазен ръкопис, останал от Христо, до това, че Огнян сам е написал книгата и я е подписал с името на Калчев. И разбира се, направих може би „следващата грешка“. Отидох при Ели, разказах є всичко, което бях научила, и тя остана шокирана от факта, че тиражът е пет пъти по-голям от вписания в договора, който я бяха принудили да подпише. Беше и бясна, че са я лъгали и за другите книги. Посъветвах я да намери адвокат, който да защити правата є, защото аз едва ли ще мога да направя нещо, още повече че след всичко случило се ми остава само едно: да напусна това гнездо на оси.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.