Диктатори на опашка за сваляне

РИА Новости

Александър Лукашенко: снимка: белпан

След новината за предстоящото оттегляне на Мубарак американското списание „Тайм“ побърза да публикува рейтинг на още 10 „диктатори“, които щели да се наредят след него на опашката към изхода. В не твърде престижната класация бяха включени и двама президенти на бивши съветски републики: беларуският – Александър Лукашенко, и таджикистанският – Емомали Рахмон.

Защо са избрани тъкмо тези страни, а не Грузия, Азербайджан или Туркменистан, които също не минават за фарове на свободата? Може би стремежът е да се представи желаното за факт: Грузия е съюзник на САЩ във „възпирането“ на Русия, а Туркменистан и Азербайджан им дават твърде нужен газ.
Този начин на мислене е много опасен. Всъщност събитията в Египет и Тунис още не са ясни за никого. Те напомнят прословутата притча за слона, опипван от трима мъдреци на тъмно. Единият напипал слонски крак, друг – хобота, трети – опашката. И естествено тримата стигнали до различни изводи за същността на слона като цяло.

Повечето водещи издания в САЩ и Западна Европа идеалистично разглеждат събитията в Кайро и Тунис като „пробив“ и „поука за всички диктатори на планетата“. Реалистичното малцинство допуска негативен сценарий за бъдещото развитие. Иранският печат пък съзира в Египет дългоочакваната „ислямска революция“, продължаваща традициите на антимонархическата революция в Иран през 1978-1979 г. Нека припомним, че тогава властта бе поета от аятолах Хомейни – с всички последици от това.

Фактически и трите гледища са верни, но непълни. Позицията на западния „мейнстрийм“ е най-уязвима, нищо че протестиращите в Египет и Тунис наистина използваха разни „гугли“ и „туитъри“, тъй мили на американските публицисти. „Напълно е очевидно, че и египтяните, и тунизийците са постигнали впечатляваща победа над деспотизма и корупцията в името на свободата, самоуправлението и човешкото достойнство“, пише Роджър Коен в „Ню Йорк таймс“.

Чул го господ, както се казва. Уви, за момента възстановеното чувство за достойнство и в двете държави си проличава главно в колективните искания за по-високи заплати. Но същият този либерален вестник „Ню Йорк таймс“ дълги години ни чете лекции колко е вредно за икономиката бързо да се вдигат заплатите и да се „надуват“ социалните разходи.

Впрочем, онези, които подкрепят версията за „благодетелните“ арабски революции, неохотно признават, че освен нежния хобот слонът има и крака, които тъпчат всичко наоколо. Мимоходом се споменават египетските „Мюсюлмански братя“, внесени от Русия в списъка с терористични организации още в началото на 2000-те. „Братята“ обаче не фигурират в съответния списък на САЩ, за разлика от палестинското движение „Хамас“.

Защо? Вероятно защото „Хамас“ се бореше главно срещу САЩ и Израел, а „Братята“ още по съветско време разпространяваха в ислямските ни региони нелегална литература. Тъй че и ние се борехме срещу антисъветските ислямистки организации, а пък американците – срещу антиамериканските. При все че за самите терористи Русия е част от западния свят, „уязвимите слабини“ на големия шейтан.

Да припомним, че и през войната в Нагорни Карабах, и през двете „чеченски войни“ на бивша съветска територия се сражаваха ислямисти „доброволци“ от арабски държави – египтяни, йеменци, саудитци и други. Тоест поданици на режимите, които може да бъдат разрушени, ако революционната вълна от Египет, ключова арабска страна, тръгне нататък.

Навремето успяхме да ограничим дейността на арабските бойци в Чечения, защото Москва съумя да намери разбиране у Мубарак и други арабски режими. Аргументът бе, че щом тренират достатъчно и се напият с кръв в руски Северен Кавказ, тези господа ще донесат проблеми и на арабските лидери. От всички близкоизточни режими най-благоприятно за Русия откликна тъкмо бившето египетско ръководство и шефът на тайните служби Омар Сулейман, който сега май изчезна някъде. „Мюсюлманските братя“ твърдяха, че подкрепят чеченските „въстаници“ само в идеологически план, но египетските власти взеха под контрол и собствените си „диви гъски“ – нелегални ислямисти, и дори руснаците студенти в Египет, повлияни от радикални проповедници. Как ли ще се разберем с новите власти?

„Тайм“ и неговата класация на залязващи диктатори обаче се четат с най-голяма тревога не в Русия, а в страните от ОНД. Официалната позиция на държавите от постсъветския Ориент във връзка с египетските и тунизийските събития се съдържа в заглавието на роман от Синклер Луис – „У нас това е невъзможно“. Според местни наблюдатели обаче, приказките на „евроазиатските“ президенти за уникалните традиции там, заради които била невъзможна всяка смяна на режимите от Брест до Владивосток, са верни най-много наполовина. Друг въпрос е, че в повечето страни от ОНД всяка нова групировка, която би могла да поеме властта чрез подобен преврат, почти сигурно ще е по-лоша от действащото правителство. Такава е днес политическата карта на Общността.

Промени очевидно са необходими, но не бива да се извършват от този управляем и безотговорен „колективен узурпатор“ – революционната тълпа. Трябва спешно да се изпълнят със съдържание някои поотслабнали напоследък институции – изборите, гражданското общество, опозицията, свободните медии. Тук много неща зависят от държавните лидери, от способността им да различават стремежа към евтин пиар и хвърлянето на прах в очите от истинската грижа за народа.

Прахът в очите проличава най-вече, щом погледнем икономиката. Сваленият тунизийски президент Бен Али много се гордееше, че през 23-годишното му управление доходът на глава от населението в Тунис е нараснал тройно – от 1201 на 3786 долара годишно. Според официални данни, цитирани от Ермухамет Ертисбаев, съветник на казахстанския президент, през последните 16 години от управлението на Назарбаев същият показател в Казахстан се е качил от 700 на 9000 долара. На хартия казахстанският скок изглежда по-внушителен от тунизийския, но не е зле да си припомним колко поскъпнаха там междувременно храната, жилищата и бензинът…

Историческият опит сочи, че революции избухват, не когато хората гладуват, а когато „позатягат малко коланите“, особено при краткотраен спад след стабилен растеж на жизненото равнище. Твърде са малко авторитарните лидери, успели да избегнат подобни ексцеси и да се оттеглят с достойнство след дългогодишно управление.

Освен сингапуреца Ли Куан Ю, тук може да посочим двама европейци – французина Шарл де Гол и финландеца Урхо Кеконен. Последните обаче управляваха през епохата преди Интернет, и то в период, белязан с безпрецедентен икономически подем на Запада – три „славни“ десетилетия неспирен икономически растеж. Нищо подобно обаче не се мержелее на днешните пазарни хоризонти.

Стремежът към показност е пагубен и другаде, освен в икономиката. Египетското правителство гордо отчиташе успехи в културното развитие на страната – например, възстановяването на Александрийската библиотека. От година на година растяха редиците на египетския писателски съюз. Малцина обаче преценяваха ефекта от средствата, вложени в престижния проект – половината страна все тъй не знае да чете, а колко хора биха оценили една библиотека?

Сигурен, че е разработил ефикасна технология на властта, Мубарак предпочиташе да не си задава всички тези въпроси. В интервю за руския вестник „Время новостей“ през 2007 г. той дори препоръча на Путин да се кандидатира за трети президентски мандат, без да обръща внимание на злобните нападки. Такива въпроси явно не си задава днес и казахстанският държавен глава Нурсултан Назарбаев, насрочил за 3 април извънредни президентски избори. Щом обаче някои въпроси се пренебрегват, обикновено прозвучават след това далеч по-силно отпреди.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.