Димитър Общи като Анти-Левски - истинският предател
20 Февруари 2011
Продължение. Виж “Истинският предател на Левски е Димитър Общи”
Тъмният герой и истинския Анти-Левски е Димитър Общи. Това, което се знае за него, не е много:
Роден в село Дяково (сега в Косово), израстнал в Сърбия, където казва “Слугувах при големи хора и прекарвах както можех…”, преместил се във Влашко, после пак в Сърбия в легията на Раковски,(където се е запознал и с Левски), после се върнал в Гюргево, през 66-та отива в Италия като доброволец при Гарибалди, после се озовава в Атина, участва в Критските събития, после пак в Сърбия, пак във Влашко, върти се покрай Панайот Хитов и други стари воеводи.(Разбира се, четническото му CV няма как да бъде потвърдено.) После се свързва с Каравелов, от когото е и изпратен през лятото на 1971 в Българско да помага на Левски, който не е дал съгласието си за това, но вече е късно – Д. Общи е при него. Левски е подозрителен към новия си помощник от самото начало — навярно е имал впечатления от общото им минало на легионери в Сърбия — и не му се доверява много. Заедно обикалят комитетите, но когато имат събрания, Левски го оставя в хана и не го запознава с членовете. Не се държи така Апостола с изпратения също от Каравелов Ангел Кънчев, на когото се доверява изцяло. За разлика от А. Кънчев, който е млад, интелигентен и идеалист, Димитър Общи е авантюрист на средна възраст и неграмотен – налага се да му четат Устава на организацията, защото той не може: “ Извадиха един устав и го прочетоха… Попитаха ме: Разбра ли устава, който се прочете? Понеже беше много дълъг, не можах да го запомня всичкия, та ми го обясниха повторно” - четем в признанията му. Въобще, Левски държи Димитър Общи настрани от много неща. Но пасивната роля, в която е поставен от началника му, не го удовлетворява. Да обикаля села и паланки не е за него – той търси екшън. Оставен за известно време сам от Левски, той започва да действа на своя глава, развихря се. Ето какво Левски пише за него на Каравелов: “Д. Общи ще го извадим из службата му… той излязал отъ границата си и според както виждам по естествения му характер, хвалби, по многото с лъжи, пред съучастниците, но и по кръчмите на хората говорил…” Димитър Общи руши всички правила на революционната дисциплина и устава, в който се е заклел. Лятото на 1972 година Левски свиква всички упълномощени дейци на комитета на събрание, за да разгледат и одобрят новия устав. Между тях не е поканен Д. Общи. Предполагам, че раздиран от наранено честолюбие и ревност по това време, той започва да вижда Апостола като свой личен враг. “Бях сърдит, че не ме взеха със себе си…” казва той.
В започналата вече активна работа, Апостола очертава в едно писмо какви трябва да са качествата на народния водач: “На такива хора дай работа, които са разсъдителни, постоянни, безстрашливи и великодушни. Без тия едно да липцува на водачат на тая света работа, то той ще я улайнени както и да е.”
Кои от тези качества притежава Д. Общи? И какво тогава търси той сред читавите? Нямало е достатъчно качествени хора – това е имал Левски, с това се е справял. Месеци преди обира на хазната в Арабаконак, Димитър Общи започва клеветническа кампания срещу Дякона. Към нея се наортачва и още един помощник на Дякона – Анастас п. Хинов. Вторият е поне грамотен, та имаме писма, които доказват опитите да се почерни името на великия българин и дори заплахи за саморазправа. Двамата го обвиняват, че не вършел достатъчно работа и харчел народна пара, и бил “привилегист”. Към тези клевети Левски се отнася сериозно, но нито за миг не пада на нивото на хулителите си. Той борави с факти и цифри и призовава към демократично решение на възникналия проблем. В духа на устава, Левски призовава към събиране на “документите” против него и отиване на съд пред Централния комитет, това е “интрига, която спира ходатъ на народната работа” – пише Левски, оставайки високо над личните обиди. “Ако Вий мен не сте познали, който са таркалям десета година в тая работа, то за другите сте съвсем излъгани…” И. Унджиев пише “Това бе борба, в която лекомислието и… безредието воюваха със съзнанието за отговорност пред делото на народа, със здравия разум и дисциплината на организацията.”
Ето и Левски, в писмо до ЦК: “Бай Димитър, чи е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощава му са на простотията му до сега! Ако да беше учен не можях да потъпча закона (според който неподчинението на Устава се наказва със смърт - б.а.) Бай Димитър не е предател, но неразбран – горделив и говори за работи от себе се, без да знай каде водят…”
И тук, мисля, Левски прави грешка и не прилага Устава, в чието написване участва и по чиято буква сам живее. Навярно ахилесовата пета на нашия герой е било неговото великодушие, неговата човечност. Навярно не го е възприемал като враг. Но факт е, че Левски подценява Димитър Общи. Оставя го жив. Е, както знаем, няма ненаказано добро. И равносметката: за по-малко от година мотане из Българско, Димитър Общи успява да въвлече Апостола в подли интриги, извършва своеволно обира на хазната, бива заловен и предава организацията и самия Васил Левски.
В деня след Коледа, Апостолът е заловен в Къкринското ханче и това е съвсем отделна история. Дали поп Кръстю е бил човекът, който го е посочил с пръст, дали е друг (има достатъчно заподозряни в това), за мен няма значение. Защото голямото предателство е ВЕЧЕ извършено. Една от най-драматичните сцени за мен е тази, в която Левски е в Софийския затвор и принуден да застане лице в лице с Димитър Общи. Какво ли е било в сърцето на Апостола? Как е гледал в очите своя антипод?
Левски е светлокос и светлоок, Общи е тъмен. Левски е идеолог-визионер, Общи е мутра-рекетьор. Левски пише, Общи е неграмотен. Левски е комуникативен, Общи- темерут. Левски е великодушен, Общи - отмъстителен. Левски е честен, Общи - лъжец. Левски е търпелив и прагматичен, Общи - припрян и сприхав. Левски е дисциплиниран, Общи не признава ничий аворитет. Левски е всеотдаденост, Общи - егоизъм. Левски е демократичен, Общи е анархия. Има нещо изконно европейско в излъчването на Левски, докато Димитър Общи е прототип на тъмния балкански хайдутин.
Накратко: Васил Левски и Димитър Общи екстернализират двете начала на национална ни идентичност – конструктивното и разрушителното. И едното може да бъде осмислено само в съпоставката си с другото. Фигурата на поп Кръстю в случая е нерелевантна и не добавя нищо към образа на Левски. Този образ на Левски, който мечтая да оживим отново, за да е разбираем за децата ни, за техните деца и за останалия свят.
П.С. От всички затворени в София на смърт са осъдени само двама: Димитър Общи и Васил Левски. Последните думи на Общи били: “Ах, излъгаха ме”. За последните думи на Левски не се знае нищо със сигурност. “Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки” - публикува И. Унджиев спомена на един старец. Има няколко версии - в една е полумъртъв, в друга декламира, в трета достойно мълчи, а в четвърта пее. Няма как да знаем коя от тях е вярна. Когато дебелия палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало.
От блога на Захари Карабашлиев (Zaro)
——————————
* Авторът е български писател, роден във Варна, завършил българска филология в Шумен, живее в САЩ от 1997 г. със съпругата и дъщеря си. Сега е в Сан Диего, Калифорния.
Работил е като фотограф, барман, завършил е курсове за кинопродуценти в Лос Анджелис, пише на български и на английски, негова пиеса е поставяна в САЩ (виж за него повече тук). Първият му роман „18% сиво“ печели няколко награди в България и е преиздаван е няколко пъти. Втората му книга — сборник с разкази „Кратка история на самолета“ — печели наградата „Хеликон“ за 2009 г. Пиесите му „Аутопсия“ (2004), „Неделя вечер“ (2006) и „Откат“ (2008) са публикувани и отличавани на фестивали и конкурси. „Неделя вечер“ печели наградата Аскеер и е номинирана за Икар.
 |
|
докато се занимаваме с това кой е предателя, забравяме заветите на Апостола... което прави всички ни предатели.
Тъпо е, когато келнери (бармани) започнат да раздават смъртни присъди на личности от миналото.
Прочетено от страничка в тефтерчето на Апостола:Народе????И тогова и сега този въпрос си стои и не е мръднал!
Стига с тези лични нападки - келнер, барман, масон. Захари пише много добре. Дайте някаква конструктивна критика по повод на текста, ако не ви харесва.
Стига с тези лични нападки - келнер, барман, масон. И какво значение има? Захари пише много добре. Ако не ви харесва, критикувайте текста или историческите факти по същество,а не че барман го бил писал. В Америка човек работи всичко без да се срамува. Божидар Димитров нали е титулуваният историк на държавата? И кво?
Ще ти обясня. По същество: аз тайно в себе си се надявах един нов писател като е тръгнал да пише за Лефски, поне да не повтаря патриотарски клишета и да не раздава присъди. Какво намираме тук: старите клишета, притоплени на американска микровълнова. Левски бил добър и премъдър (което освен всичко друго не е вярно), Общия пък бил лош, затова го предал. ------------ ---------------- ------------ Майната му и на Левски, впрочем, толко ми е омръзнал, че няма накъде. Редактирано от Админ: Нарушавате условията на форума
А знаете ли как Левски, с апендисит, не е искал да се оперира и времето на цялата втора легия е изкарал на легло в частна квартира, а по-младите от него легионери му носели живи жаби, да си налага стомаха с тях да му минело? А то не минава... и най-накрая Левски се престрашава и ляга под ножа на хирурга, който в крайна сметка го оправил. Карабашлиев, нещо да кажеш?
НЯКОИ СПОРНИ ФАКТИ ОКОЛО ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ /Цветан Диковски/ Преди да пристъпя към разглеждането на основната тема, бих искал да споделя своите спомени, свързани с моя духовен наставник - покойния свещеноиконом Стоян Величков. При една наша беседа той сподели с мен, че по време на своето служение като свещеник многократно е бил подиграван от младежи: “Като минавах покрай техникума, случваше се някой от двора да се провикне: “Кой предаде Левски?”, а друг да му отговори: “Попа!” Християнската общност във Велико Търново познаваше отец Стоян като доблестен и мъдър свещенослужител. Дори след 80-годишната си възраст той продължаваше да служи всеотдайно на ближните си. Сигурен съм, че подигравки като горните дълбоко са го наранявали, при това незаслужено. Всъщност това не е единственият подобен случай. В навечерието на деня, в който се чества годишнината от смъртта на йеродякон Игнатий - Васил Левски, аз отново си спомям разказа на моя духовен старец и си задавам въпроса: Как така се случи, че една клевета, клюка, интрига и улична мълва стана повод за обвинения срещу служителите на една вековна институция, изиграла своята историческа роля за запазване на националната ни идентичност? Последните дни на Левски и неговата смърт оставят някои неизяснени въпроси, които дълго време предизвикват противоречия. Едното от тях ...още
е предателството срещу Апостола, спомогнало за неговото залавяне и осъждане. Десетилетия наред за негов предател бе смятан свещеникът от Ловеч Кръстьо Никифоров. Дълго време никой не се опита да оспори тази хипотеза. Не е трудно да се досетим защо. По този начин властващите атеисти имаха един аргумент в повече, който да спомогне за оплюването на Българската православна църква. Може би тук трябва да отбележим, че няма по-страшен бич за една държава от националното невежество. Днес, макар че историческите факти опровергаха тази версия, една немалка част от българския народ продължава да приписва предателството на поп Кръстьо. В интерес на истината, трябва да кажем, че тя се крепи не толкова на исторически документи, колкото на литературни произведения. Единственото изследване, което се опитва да докаже предателството на свещеника, е с автор Д. Т. Страшимиров и датира от 1927 година - “Левски пред къкринската Голгота”. Всъщност той го написва в отговор на малкия сборник събрани свидетелства от Данаил Кацев-Бурски - “Истината по предателството на Васил Левски”, издаден през 1926 година. За съжаление, малцина са се вслушали в думите на живите свидетели от онова време, които за пръв път неопровержимо доказват, че поп Кръстьо не е предател. Материалите, върху които стъпва това твърдение, са дописки от вестник “Независимост”. Те са приписвани на Любен Каравелов, тъй като по онова време той се занимава с издаването на вестника. Първата дописка от 1873 година посочва двама ловчанлии - Добри Механджията и Пано Петков “обявлен чапкънин”. По-нататък известието повествува: “Тука има помешен и един поп, но ние и до днес не сме известени, доколко е голямо неговото предателство”. Това е изказано по-скоро като съмнение отколкото като факт. Никъде не се споменава името на свещеника Кръстьо. Едва през 1874 година на страниците на вестника се появява една изцяло тенденциозна дописка, която говори за предателството на ловешкия свещеник като за категорично доказан факт. Тя го описва с такива негативни краски, че всеки, който я прочете, да се отврати от него. Макар някои да приписват дописката на Любен Каравелов, при сравнение с личната коренспонденция на Тодор Николов (писмо до Иван Драсов), се доказва, че той е авторът на известието. Изразите от писмото и дописката съвпадат едно към едно. Макар и неподкрепени от исторически доказателства, тези редове са написани по такъв начин, че завладяват сърцата на родолюбивите ловчанлии и на немалка част от българите, познавали по онова време комитетския касиер поп Кръстьо. Това предрешава съдбата му. Никой не желае да разговаря с него, когато той е влизал в кафенето, всички демонстративно са напускали. Така още тогава му е отнета възможността да се оправдае и защити. Никой не се вслушва в думите му. Провалят опита му да се защити писмено от страниците на пловдивския вестник “Марица”. Иван Вазов увековечава уличната мълва в своята ода за Левски. Това още веднъж спомага името на ловешкия свещеник да бъде заклеймено като името на Юда и винаги да се споменава с омраза и презрение. Една грешка, за която историята рано или късно ще ни търси сметка. За да бъдем обективни по отношение на разигралата се трагедия, трябва да проследим хронологичния ред на събитията. Някои комитетски дейци, събрали се около Димитър Общи, обсъждат нападение и обир на държавната поща с оглед набавянето на пари за оръжие. Тя превозва значителни суми от събрани данъци от Орхание (дн. Ботевград) за София. Българският революционен централен комитет забранява извършването на подобен терористичен акт. Един от хората, които застават на страната на Левски против извършването на обира, е свещеникът Кръстьо от Ловеч. Бил е един от малкото хора, които са си давали ясна сметка какви могат да бъдат последствията от такова деяние. Въпреки забраната на БРЦК, и лично на Васил Левски, на 22 септември 1872 година Общи напада Орханийската поща в Арабаконашкия проход. Подобно нещо се случва за пръв път и това хвърля в тревога турските власти. Започват арести, води се следствие. Въпреки че то е свързано с обира, стават и някои други разкрития, които пренасят разследването и разпитите в София. Пръв проговаря Тодор Бръмбара от Тетевенските колиби. Той признава своето участие и издава някои от съучастниците си, както и главатаря Димитър Общи. Тук според Николай Хайтов един от главните виновници за предателството срещу Апостола се явява тетевенският даскал Иван Лилов Фурнаджиев (Иван Топала) - секретар на тетевенския революционен комитет. Предателството му излиза наяве след разкриване съдържанието на следствените архиви. Наред с издаването на името на Левски, той му прави подробен словесен портрет. В описанието влиза и това, че когато Дяконът говори, устната му се повдига нагоре и единият му зъб се показва малко навън. Споменава, че той е от Карлово и всяка седмица сменя самоличността си. Това става на 26 октомври 1872 година. Не е ясно дали в основата на предателството лежи конфликт или е сторено от страх, но то остава документиран факт. Когато на 27 октомври е заловен Димитър Общи, той разширява предателството си върху цялата комитетска мрежа и цялостната дейност на Апостола. Издава и неговия център Ловеч. Оттам Общи издава Марин поп Луканов, Димитър Пъшков и поп Кръстьо. Него той не знае по име и го назовава само поп. Вследствие на това, наред с председателя Марин поп Луканов и Пъшков е арестуван и бащата на първия - поп Лукан. При очната ставка с Общи той е освободен, а другите двама са откарани в София. В Ловеч и двамата не признават нищо. След установяването на грешката е задържан и поп Кръстьо. За неговото арестуване водещия следствието Мазхар паша изпраща телеграма. Той е отведен в конака и бит, а на сутринта е върнат. Погрешно е твърдението, че е освободен след извършено предателство. Всъщност е поставен под домашен арест и пред къщата му пази заптие. Според мнението на Иван Петев, турците са сигурни, че Левски ще дойде в Ловеч и оставят свещеника като примамка за него. За разлика от другите задържани (Марин и Димитър) свещеникът е отведен насила и подложен на жесток побой. Преди това той умишлено е поддържал добри отношения с представителите на властта, за да може да научава по нещо, от което да се ползва комитетът. Неговите показания са изпратени в София. Вероятно една от причините да не бъде изпратен и той, освен посочената по-горе, е и тази, че в това време затворът е препълнен. Макар че доверието на властите е снето от него, той не е направил самопризнания, нито е предал някого. Логично е управниците да са разярени. По това време са разкрити и други видни българи, ползващи се с тяхното доверие, участници в революционните комитети. По времето на тези събития Левски е в Тракия, където реорганизира комитетите съгласно взетите на събранието в Букурещ решения. След като научава за провала на Общи и за масовите арести, той решава да спаси каквото може от комитетската организация. Въпреки че в Пловдив всички го убеждават да не тръгва, безразсъдно смел, Апостола се отправя за Ловеч. Целта му е да прибере комитетския архив и да замине за Влашко, където да презимува. Около 10-ти декември 1872 г. той е в село Колибето, в околностите на Троянския манастир. Там се настанява при игуменката на девическия манастир София Коева, провежда среща с членовете на троянския революционен комитет и още няколко верни съзаклятници. На 24 срещу 25 той вече се е промъкнал под носа на турската полиция в Ловеч. Отсяда в дома на Николчо и Марийка Сиркови. За времето, прекарано от Васил Левски в дома й, баба Марийка по-късно разказва. Най-достоверно нейният разказ е записан от Иван Войников. Умишлено и целенасочено Д. Пъшков и М. поп Луканов изкривяват този разказ. По време на престоя си там, според свидетелството на старата жена, Левски нито се е срещал с поп Кръстьо, нито е изпращал писмо до него. Изцяло тенденциозни са и твърденията, че Апостола се е съмнявал в свещеника. Двамата се познават от Белград, от времето когато ловчанският свещеник учи в тамошната семинария (1868 г.). Може да се каже, че Левски е познавал християнските му качества и тези на революционер по-добре от някои ловчанлии. Марийка Сиркова също категорично отхвърля подобно твърдение. Според нея Кръстьо дори не е знаел, че Левски е в Ловеч. Това се приема и от историците Ив. Унджиев и Н. Гайдаров. Тук Дяконът не е дошъл да гради комитет, а само да прибере архива. Той не би рискувал срещи и събрания извън необходимото, особено след като цялата ловешка полиция е на крак. На следващия ден Апостола се прехвърля в дома на Величка Хашнова, сестра на Марин поп Луканов. Малко преди това в продължение на десет дена тя е задържана от турците, според тогавашната практика не в конака, както са постъпвали с мъжете, а в дома на свещеника - Кръстьо. Вероятно поради това, че той след разпита и побоя в конака не е отведен в София, у Хашнова възниква съмнението, че последният е проговорил. По време на престоя на Левски в дома й, тя се опитва да убеди и него в своето подозрение. Дяконът храни голямо доверие в свещеника и не вярва на нейните думи. (Това е видно от книгата на Д. Кацев-Бурски, за която стана въпрос по-горе.) Той се приготвя тайно да напусне града. В самара на коня е зашита комитетската архива. Успява да се измъкне от Ловеч. Срещат се с Николчо Цветков и тръгват през лозята. Революционерът не знае нищо за разкритията на И. Л. Фурнаджиев срещу него. Сега целта му е да се добере до Влашко, където да изчака идването на пролетта. Пътят му минава през Търново. Къкринското ханче по стечение на обстоятелствата се явява мястото, където двамата ще пренощуват. Недалеч от Пази мост насреща им се явява група заптиета. Предвожда ги Хасан Али чауш - Помакът. Двамата ги забелязват и се разделят. Али чауш ги спира един по един и ги пита, кои са и къде отиват. Нормално е в такъв момент да проверяват всеки. Това не е първата среща на Али чауш с революционера. Заптието е учудено от отговора. Левски твърди, че е ловчанлия и е тръгнал да види колко кола боклук са стоварили на лозето му. Освен това допълва, че го познава. Пазителите на реда отминават, а Левски и Николчо отново се събират. В едно съвременно изключително задълбочено изследване Иван Петев твърди, че именно тази среща се е оказала фатална, тъй като е подбудила подозренията на старшия жандарм. Християнин, който на връх Коледа е тръгнал да провери колко коли боклук са му стоварили... Левски твърди, че е от Ловеч, Али чауш не го познава. При това, лицето му е подозрително познато отнякъде. Явно достатъчно причини да се усъмни. При една от предишните им срещи Дяконът твърди, че е свищовски търговец. Фактите, предизвикали подозрения, карат заптиетата да направят проверка на Къкринското ханче. Рано сутринта те осъмват пред ханчето. Левски се опитва да разкъса обръча с два револвера, но след кратка схватка е задържан. Там са арестувани също Николчо Цветков и съдържателят на ханчето Христо Цонев Латинеца. По пътя за Ловеч двамата са бити със сопи, да кажат този ли е Левски. И двамата съзаклятници не проговарят. Дяконът се представя за търговец, преселил се във Влашко. В Ловеч каймакаминът му показва портрета на Левски и го пита дали го познава. Апостола отрича. Още един силен аргумент, който доказва, че там той не е идентифициран. Едва след като е отведен в Търново, след няколко разпита революционерът разкрива кой е. Всъщност, ако беше установена самоличността му в Ловеч, той щеше да бъде изпратен направо в София, а не в Търново. Останалото е добре известно. Проведено е разследване. Левски не разкрива никого от членовете на комитета. Осъден е на смърт чрез обесване. Преди да бъде изпълнена присъдата, е изповядан и причастен от свещеника Тодор Митов. За разочарование на някои предубедени хора тук липсва предателство в смисъл, че някой е посочил мястото на срещата, че е предал за пари, че е посочил на властта къде се крие Васил Левски. Предателство има, но в него по никакъв начин не е замесен съвестният комитетски деец отец Кръстьо Никифоров. Интригата, която предизвиква подозрението срещу него, тръгва от сестрата на Марин поп Луканов - Величка Хашнова. След като Марин е предаден от Общи и заловен заедно с Д. Пъшков, а Кръстьо не е, у Хашнова трайно се загнездва подозрението, че той е проговорил. Подозренията й се засилват, след като брат й заедно с Пъшков са изпратени на заточение в Диарбекир. Със сигурност може да се каже, че погрешното задържане на поп Лукан, вместо на поп Кръстьо, е причина той да не бъде сполетян от същата участ. От книгата на Данаил Кацев-Бурски излизат на бял свят някои свидетелства на очевидци, на хора, лично познавали и Левски, и поп Кръстьо. Тя съдържа спомени на съвременници, снимки, писма, факсимилета. В защита на свещеника е фактът, че екзарх Йосиф не го лишава от правото да служи, въпреки носещата се на всеослушание клевета. Негов защитник е и поп Георги Антипов - жълтешки войвода, който го познава лично: “Поп Кръстьо умря беден, болен и чист!” Твърди той. В защита на доблестния комитетски деец се изказва многократно и революционерът и сподвижник на Левски Яким Шишков. Друго свидетелство, което излага Д. Кацев-Бурски е свързано с желанието за лична саморазправа на брата на Левски - Петър с предателя. Той отива в Ловеч, но не извършва предвиденото покушение над поп Кръстьо. Пред сестра си Яна същият споделя, че не е убил свещеника, защото той не е предателят. Свещенослужителят се опитва да публикува една “дописка” в своя защита. Статията е със заглавие “Памятник на свещенодякона Игнатия Левски (дописка)”. В нея поп Кръстьо пише, че ако е имал желание и намерение да прави разкрития и предателства, той е имал много по-удобно време да го направи и е могъл да предаде много хора, но не е предател. Там споделя още острото си несъгласие срещу разбойнически актове от рода на обира на държавната поща и нападението в дома на Денчо Халача. Дълбоко подчертава, че не той е предателят, но виновници са тези, които клеветят него. Негодува и се възмущава, че някои, пишейки се поборници, са станали чорбаджии и народни изедници. За съжаление статията не вижда бял свят. Разкритията в книгата “Истината по предателството на Васил Левски” задълбават в посока семейството на В. Хашнова. Марин поп Луканов след Освобождението е кмет на Ловеч. Именно по негово нареждане статията, придружена с документи, е иззета от пощата от Д. Пъшков, който по това време е негов подчинен. Притиснат до стената, последният признава това свое деяние. Марин поп Луканов, Христо Луканов и хората около тях надъхани продължават да тиражират версията за предателството на поп Кръстьо. Може би една от причините е, че последният ги обвинява при обира на орханийската поща в желание за лично облагодетелстване. Крах търпи и дописката във вестник “Независимост”, която представя свещеника като богат и заможен, а всъщност той умира в крайна бедност. Така както губи почва под краката си версията, че Кръстьо е предал за пари, също толкова несъстоятелна е и тази, че е извършил предателство от страх. Един човек, който е основател на комитета и пръв донася писанията на Раковски в града, не може да бъде наречен страхливец. Доказателство за това е и фактът, че произнася пламенна реч срещу гръцкия владика Иларион Ловчански в негово присъствие (1869 г.). След като разбира, че го клеветят и уличават в предателство, той казва на всеослушание, че е готов, ако вината му се докаже, да бъде разстрелян. Тези и други доказателства ясно доказват, че не е страхливец, и твърденията, че е извършил предателство от страх отново са интриги и клевети. Оставям на историците да напишат един по-подробен труд, който да разкрие достойнствата на ловчанския свещеник и комитетски деец свещеника Кръстьо Никифоров. Той не заслужава участта, която са му отредили някои, както негови, така и наши съвременници. Най-малкото, защото историята не трябва да се гради на лъжи и не трябва да заклеймява с лека ръка. Все още, въпреки доказателствата, извлечени от следствените архиви, никой не е оплюл и заклеймил Димитър Общи, Иван Фурнаджиев, Тодор Бръмбара по начина, по който бе заклеймен невинният ловчански поп. Но верни са и думите на Николай Хайтов, който твърди, че другите народи, ако някъде имат в историята си предателства, гледат да ги покрият и премълчат. Ние се ровим, търсим и огласяваме, лепим етикети, каляме се, плюем се, кроим интриги, но не правим нищо, за да поправим злото. Предателства е имало тогава, предателства има и днес. Но те нито са основното в историята, нито са прецедент за национална гордост, за да ги вадим от забвението и да ги превръщаме в сензации. Защото историята се гради от личности. И те като всички хора имат своите положителни и отрицателни страни. Историята се пише от хора, които също могат да допуснат грешки. Но заради грешките на отделни хора не може да бъде заклеймявана нито Църквата, нито свещеническото съсловие. Никой не бива да бъде осъждан с лека ръка, а и не сме ние хората, които да съдим. Може би дори само заради факта, че осъждането е много тежък грях!
в духа на "гиганта на жанра", мартин карбовски, можем да направим обобщение на ------------ ------------- : историците ни заслепени от иманярска страст, изоставиха историята на жалки филолоци, прочели канонически по една чанта книжки, и в разгара на айти епохата, хвърлят бомби от незрели сексуални, политикански, безродни сензации, описващи собственото си греховно орално зачатие/ *поредно, защото и тодор колев е от шумен -------- Редактирано от Админ. Спазвайте изискванията
Ботьов, най-големия български герой е Филип Тотю. Как само отрязва зелките на пет турчета, кво ше кажеш, а?
Чичата май се е раздразнил да научи, че неговия херой Димитър Общи, дето бил паднал за България, е бил неграмотен и мутра.
Панайот от Сливен също е бил неграмотен, но се е ползвал с голям авторитет пред сръбското правителство и е служил за свръзка на легионерите. Ха сега де?
Редактирано от Админ: Запознайте се с условията на форума
Редактирано от Админ: Запознайте се с условията на форума
Редактирано от Админ: В този форум са забранени обиди към автори и читатели, и др. Запознайте се с изискванията, за да пишете тук.
опитвам се да си представя как се чувства човек, който след минути ще бъде обесен.Сигурно му се иска наоколо да има поне някой, който го обича, съчувства му, вярва му, разбира го, оценява делото и саможертвата му...а то само палачи наоколо.И то след като е отдал целия си съзнателен живот на идея как другите около него да са свободни. Прочетете пак последното изречение на г-н Карабашлиев: "Когато дебелия палач Рушид Баба окача въжето на Апостола на българската свобода, наоколо българи е нямало"...Нямало е не само по време на кратките последни минути, нямало е и по дългия път, по който са го закарали до София със символична охрана. И много добре разбирам кой е предателя на Левски.А бабаити-бол, още от едно време. Сега искаме и чакаме нов Левски, който да се посвети на идеята за нашата свобода и добруване, а от нас какво, какво?
Говори се, че Левски е пробвал да си строши главата у дирека, преди да го обесят, така че може да е бил пребит и с комоцио, когато са го качвали на въжето.
Браво на Захари! Но да вземе и да продължи. Точно Панайот Хитов и Филип Тотю са отказали да ръководят четата на Ботев и той без опит, подиграван от всички се заема с това. По-късно като осъзнава, че народа не се вдига заплаква (израз на величие, а не на слабост), а в четата, типично по български започват скандали и предателства. Тук косвената вина е и на двамата некадърници - Стоян Заимов и Стефан Стамболов. Те и двамата за втори път не успяват да вдигнат въстание - 1875, 1876, но на думи и писма са много велики. Тяхна е и косвената вина за мъчениците в Батак. Все пак вечна слава на истинските българи: - Тодор Каблешков - оставил пари, образование и т.н. и осмелил се да вдигне въстанието и подпише Кървавото писмо. - Панайот Волов - първи и единствен случай в Българската история, когато някой доброволно остъпва ръководното си място и остава до края. - Георги Бенковски - за организацията - Васил Петлешков - сам съм дръги няма...
http://www.youtube.com/watch?v=Jfxu1SA-jX8 СПЕЦИАЛНО ЗА ИСПАНЦИТЕ КОИТО СА ВЪВ ИСПАНИЯ
исито, при автопроизшествията има постулат: блъсналия предната кола, носи цялата вина/ общи обесили месец преди апостола.../ не ги заслужаваме тия жертви: караджата, хаджи димитра, ангел кънчев, бенковски, .../ и после идват едни "готованци", които правят оценки, поръчани от екзекуторите на дякона, героизиращи джендо, русенското сересе на обретенови, заимов и стефко, с чист, наивен, килийно-даскалски слугинаж, който не се спря и днес...
Съдбата на най-близките роднини на Васил Левски – гузно премълчаваният позор на „нова България“ Една година се изтърколи в необозримата, безмерна бездна на всевечното, всеядно време откакто български власти управляваха в Карлово, а на карловчани вече се чинеше, че петвековното турско иго е отдавнашен омразно-злъчен спомен, запокитен нейде в невъзвратимото минало, макар и развалините от опожарените къщи, от изпепелената, срутена сграда на мъжкото класно училище и напълно разсипаните, опустошени черковни храмове “Свети Никола” и “Света Богородица” скръбно-издайнически да сочеха печалните сетнини от яростта на турския аскер и башибозук. Само градената през 1485 г. Куршум джамия от османския феодал Карлъ Али бей, основател на Карловската касаба, приела, приела неговото име, старчеше някак почти издавателски непокътнатата сред траурно чернеещите се руини.Свиреп декемврийски мраз вледеняваше сгърчилата се зиморничаво между планинските ридове котловина и над зъзнещото селище, прислонено до южното подножие на Калоферския балкан. Към смръзналото безветрие висеше неподвижно като зла поличба пепеляво-сивата, рехава пелена на пушека, бълван непрестанно от огнедишащите ождаци. Здрачаваше се, когато из една схлупена къщурка, в горната махала, изскочи забрадена с черна шамия – възрастна, прехвърлила шестдесетте години дребничка женица, която се завтече към махленския бунар, клекнал под вековен бряст в края на калдъръмения сокак. Щом стигна до кладенеца жената спря ...още
за миг и вдигна лице към смръщеното зимно небе сякаш очакваше да съзре там най-насъщното и най-съдбовно предзнаменование на своя живот. Но отгоре неистово, равнодушно и с лиха безотрадност се разстилаше безкрайната пустиня на непрогледно тъмнеещите от безмълвно прииждащата нощ облаци и никакъв, дори най-невзрачен звезден зрак не мъждукаше в мрака. И все пак в нейното измъчено лице, изгризано от ненаситния гмеж на кахърите съзнание мълниеносно се завъртя страдалческия калейдоскоп на дните и нощите, през които премина собственото й житие-битие, съсипано от непрестанни несгоди и премеждия: и задомяването с гайджията Иван Кунчев, разорил се поради охтачиво заболяване и умрял, ненавършил 43 години; и злочетата сиромашия при отучването на петте деца.; несретните вдовишки слугински години и неутешимиата майчина скръб по смъртта на малката Мария и двете момчета, чиито свършек на дните им ги застигна като млади, напети мъже; и овдовялата дъщеря Яна с четирите невръстни дечурлига; и завърналият се от Руско-турската война син-инвалид, останал без един крак, поболял се от туберкулоза и тръгнал немил-недраг да проси подаяния из калдъръместите карловски сокаци; и оскъдно радостните житейски мигновения, стипчиво броящи се на мазолестите пръсти на двете отрудени ръце; и непрестанната несносна, убийствена немотия! Мизерията озъби хищни челюсти и през тази, изсулваща се из броеницата на християнското летоброене 1878 година – първата свободна година за онези от българите, които населяваха Княжество България и Източна Румелия – невръстните отрочета на прослувутия Берлински конгрес. В ледени буци бяха се превърнали сърцата на карловчани – никой към никога капка милост нямаше, имащите се лакомяха да имат още повече. Предишните челебии, гяурите мемлекет чорбаджии, чийто чорбаджилък процъфтяваше неотдавна под чадъра на османския падишах, се сдушиха с новопръкналите богаташки парвенюта, а беднотията – петимна за троха хляб – опъваше уши от гладория и едва свързваше двата края. Строполилата се до кладенеца, превита одве жена не помнеше такъв непоносим, стръвнишки глад да е върлувал тъдява като същински чумав мор и празните стомаси на сиромасите толкова продължително време да са свирили рамазан, безутешно виейки по кучешки на месечината. Коремчетата на внуците й взеха да подпухват от постоянното недояждане, детски хленч отчаяно отекваше в тясната, прихлупена одая, където отдавна истиналото огнище студуваха бабата, децата на Яна и нейният сакат брат, сполетян от върлото нещастие да дочака Българското Освобождение, за да изживее пълния трагизъм на собственото си унизително съществуване, изминавайки докрай мъчителния път към своята Голгота. Ръцете на този окаяник, смирено протегнати сега за милостиня пред дюкяните в Карловската чаршия, навремето си държаха сабя и пушка в Христо-Ботевата чета и в дружините на българските опълченци. През буреносните, размирни хъшовски години във Влашко тия същите ръце държаха ками и пищови, разнасяха из кръчми и кафенета бунтарските вестници “Свобода” и “Независимост”. Ала ето че в освободените от турско робство български земи тия святи ръце не ставаха за нищо друго, освен за несретна просия. Бившият хъш и национал-революционер се завърна в родното Карлово туберкулозно болничав, със силно увредено зрение и без един крак. Карловските стари и новоизлюпени чорбаджии го държаха под око с неприкрита неприязън и тъй като у тях беше ножа и сиренето той остана без никакво препитание, принуждавайки се да изкарва прехраната си, подлагайки ръка за милостиня от минувачите по улиците… Уви! Трябваше да изпие капка по капка, отровно-горчивата чаша на злощастната си орис, която не бе благосклонна към него и другите му двама братя, изгорели в пламъците на българската национално-освободителна борба… …И не изтрая майчиното сърце! Не можеше повече мъчаливо да преглъща нещастията, оскръбленията, униженията, неимоверната нищета, връхлитащи като разбесувани вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка. И възропта тя в душата си срещу своята жестока съдба и прокле мига, в който беше се родила на белия свят. “Прости ме, Господи!” – изхлипа сподавено клетницата и почти в невсвяст от глад, който раздрусваше тялото й в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадежност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст. На другия ден, след обед, трупът бе изваден от герана и погребан на две-натри, без църковни обреди в дерето, рахитично хлътнало в страни от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни пред хрисимо и овчедушно да сдадат богу дух. Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата и неколцина одрипавели комшии от горната махала. Синът на самоубийцата, зашеметен от мъка и жал, се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледенената от декемврийския стид глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк. Подир ден-два той пока просеше из карловските сокаци и с мизерната “лепта”, която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески, задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия в родния си град Карлово. Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева и неговия брат Петър Иванов Кунчев. Лобното място на Гина Кунчева не е запазено и днес никой не знае къде почиват костите на тази пресвята българка. Но както Васил Иванов Кунчев – Левски, така и Гина Кунчева и Петър Кунчев, вградиха завинаги своите имена в неръкотворния пантеон на българската народна памет и докато я има България са обречени на безсмъртие! Да си призная изпитах дълбока по круса, научавайки истинските причини за смъртта на майката и брата на Левски. Не можех да повярвам на документалните данни, предоставени ми от известния хасковски креевед Борис Колев, който от дълги години проучваше генеалогията (родословието) на Левски и затуй реших да разговарям по този въпрос с двама от най-отраканите капацитети по българска история. Единият – проф.Илчо Димитров – доктор на историческите науки, тогава ректор на СУ “Климент Охридски”, член на президиума на БАН, член кореспондент и зам.председател на БАН и коскоджа-мити академик – въобще не ме удостои с отговор, гарнирайки своята многозначителна разговорливост с нехайна, тънкоиронична, мефистофелска по-усмивчица. А другият – професорът Николай Генчев – декан на историческия факултет в СУ “Климент Охридски”, доктор на историческите науки, член-кореспондент на БАН и лауреат с Хердеровата награда по история – припряно смотолеви: “Туй е напълно хазарта, непоносимо-лаическа трактовка и българската общественост не ще я приеме! От обществена гледна точка не е никак морално да акцентираме върху подобни интерпретации и да се ровичкаме в тях, търсейки на всяка цена скандални пикантерии!” Наистина – какво бетер странно, суперинтелектуално, свръхпикантерийно професорско умозаключение! Защото фактологията от житейската семейна хроника на Иван и Гина Кунчеви и техните деца е очевиднокатегорична! Родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност и почива през 1851 г. Рано осиротялото семейство се оказва в бедствено материално положение. Въпреки неизброимите несгоди овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест. Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко, споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго. Крехкото здраве на младият мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие и през 1870 г. Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. Тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по някакъв начин да избяга в Русия. Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града – упрявляващите и местните думбази – неоткликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола. Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен, проспериращ гечинмек (бизнес) и немедлено забогатяваше. На национално-освободителните идеали и народополезната дейност се гледаше с безочлив, неприкрит присмех и досадливо пренебрежение. Стигналия до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовижа с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. Именно този кладенец се превръща в нажионален позор за нас, българите! През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България! Такава е уви, за съжаление, мерзката, неподправена истина за злощастната участ, сполетяла най-близките семейни роднини на Васил Левски. И ако сме човеци нека я знаем и помним до края на дните си, защото скотските, бездушно-стръвнишки нрави в следосвобожденско Карлово с чудовищна сила бушуваха и бушуват и в днешна България и бездънния кладенец на националния ни позор и низост продължава да зее хищно и неутолимо и в него не се отразява звездното небе на българските национални добродетели, тъй както мракът там е непроницаемо-безкраен и гнусаво-ненавистен. Марин Караиванов
pro,че той Достоевский ни е оставил написани чувствата си,когато е чакал трепетно да го окачат.на гениално нарисуваната картина "обесването на Левски" можем да ги преброим българете и да не се очудваме
Какво е това префърцунено-надменно изказване в стил обиден социалистически доцент.Текстът е интересен и добре написан и Захари Карабашлиев е писател.Как си изкарва прехраната не е Ваш проблем,но дори и по Вашите формални критерии той е завършил българска филология,ако смятате ,че това доближава човек до писането.
Много слаба статия. Мога да посоча поне три основни, седем второстепенни и 37 дребни наглед грешки. Но вие не се притеснявайте, естествено по-добре слаба, отколкото никаква статия по случай светлия празник - обесването на Левски. А нас историците ни оставете. По-добре е необременени хора да пишат за Левски. При това ценз не им е необходим. Може и с основно образование, важното е като прочетат една чанта книжки, веднага да са в състояние да посочат предателя Анти-Левски. Така е и във футбола. Има два отбора и две врати. На полувремето се сменят.
Админ: Кирилица! Четете! ------------- ------------- ----------------- tipichno po balgarski , vsichko znaem vsichko mojem ------- ------------ ----------- pe .....a--------- sigorno li e che toz V elik i Smel chovek e bil balgarin,shtot kat gledam okolo men neshto me samniava
“Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки” - публикува И. Унджиев спомена на един старец. 40-50 години по-късно, за да измият срама, че не са белязали поне мястото, където Дякона е зарит от турците, разни бабички и некрофили почват да разпространяват слуха, че костите били скришно изровени и погребани в църквата Св. Петка. Развива се некрофилска треска, от която най-намаза прочутият "списувател" Н. Хайтов, който писа, бриса, тури в джоба стотици хиляди левове. А накрая се оказа, че Ванга никога не му била казмала за гроба къде е, но че той не бил в Св. Петка, а в църквичката Св. Николай, на ул. Калоян, до хотел Рила и бившия Кореком. Теорията за препогребване налага и Бучински, неговият брат пък се захвана с костите на Ботьов, ровиха в една църква във Враца, по негови указания и никакви кости, слава логу, не откриха. А костите, за които се твърди, че били на Левски, в св. Петка са на човек, висок 1,40 м. Грешката на археолога е, че не са ги запазили. Левски е толкова велик, че трябва да четеме какво е написал и да тачим онова, което е направил, защото духът му трябва да живее ...още
в сърцата ни, е не гробът му.
в книгата на Николай Хайтов, издадена специално по този случай се пишат много неща, но е пропуснато едно -че костите от "Св.Петка" са на 60 годишен човек. По този въпрос е имало научна дискусия и тезата на Хайтов е отхвърлена
това по повод превръщането на Левски в икона не в човек. Защото човекът Васил Кунчев си е падал също крадец. Когато бяга от манастира на вуйчо си задига коня и парите му (вж. Захари Стоянов). Когато убива чорбаджийското ратайче защото го видяло че влиза да задига пари от господаря ме също е тръгнал да краде. Било в името на революцята. Само че и Каравелов и Ботев и бачо Киро са били революционери и още много смели мъже. Но никой от тях не знаем да е крал. А това че е бил най- близък с Димитър Общи, който си е баш крадец показва какви хора са го привличали и какви техни действия той е оправдавал. Всъщност непрекъснатото наблягане на неговото тефтерче със сумите които харчел и внушението ето той е пестеливец очевидно има за цел да замаже склонността му ду да покрадва. Всъщност когато говорим за Левски не бива да го превръщаме в нечовек, защото тогава трудно ще разберем и себе си и това което правим и грешките си и това кога постъпваме правилно. Не е почтенно да го правим на икона и да се крием зад него, защото и той е имал недостатъци, но е имал и достойнства които ...още
го правят голям революционер и идеолог на освободителнте борби. Бил е човек нужен за времето си, даже надживял по възгледи повечето българи, но човек с доста недостатъци характерни за човеците.
“Тогава софиянци се бяха толкова изплашили, че всички се бяхме изпокрили в миши дупки” A и днес някакъв урод, който дори по-напред е написал "Лефски" :"Майната му и на Левски, впрочем, толко ми е омръзнал, че няма накъде."
левски дори излъгал, че не е на 36, а е на 26, за да заблуди хайтов и да потвърди тезта на 28
въпрос на култура но не харесвам хора които си падат по бабаитлъка. Нито хора които казват- този българин от миналото на националното ни освобождение е по- добър от друг. Всеки е имал своя принос. Всички са имали качества и недостатъци. Но никой не може да бъде винен че българите в своето ОГРОМНО МНОЗИНСТВО са спели по време на Априлското въстание или че Ботев идва когато няма вече въстание и то в край където е тихо и спокойно. На това му се вика българска работа- свършена недовършена, неорганизирана и хаотична. Затова героите на въстанието са така наивно мили и чисто невинни в своя стремеж за свобода. Прочие четете Захари Стоянов. А баташката история си е местна. Съседните помашки села са имали зъб на батачани и когато там са се вдигнали помаците са го използвали като повод да нападнат селото. И разпрата с батачани издава повече лична омраза,отколкото мъст с-у бунтарите с-у падишаха. В подбалканските села и градове където е дошла редовна войска нещата са се развили съвсем по друг начин.
захари стоянов може да е много полезен автор, ако читателят умее да чете между редовете му/ иначе ни отнася в битовизми, извън основната си идея, принизяващи кълновете на националните ни светини до нивото на славените от него силни от епохата на стамболовите похождения
...тъмният герой и истинския анти-левски е... захари карабашлиев/ който разбира от православни имена, е наясно кой какво ни внушава
До 27. Като знам на какво са способни някои хора, съм склонен да ти повярвам. А ако наистина е така, това е повече от скандално. Подобна разлика във възрастта личи от пръв поглед.
28,пропуснал си,че Левски е срал и той говна,и е попикавал на попадията мушкатото,и със сигурност е пърдял.в лурд,и на още няколко места,хората са си канонизирали за светици припадничави(науката е категорична,че са епилептички и че са имали месечно кръвопускане)на които им лазят на колена по 100 и 200 метра,за да им цуннат малкото пръстче(разрешено е и гъделичника) на слоновото краче(ако го нямахме тоя великан,трябваше да го измислим,както правят другите народи,защото мечтата по идеалното никога не е напускала серящите и напикаващие се ора):(ясен ли съм)ако ме питаш мен,не спирам да повтарям следното:народ,който не тачи майченият си език,нямам как да бъде уважителен към останалите си дела.както е тръгнала нашата тиква по нанадолнището,явно голям зян и язък за погиналите за свободата ни(кой я бръсне вече).видиотените човеци са неспасяеми
Странен автор е този Захари,с един много посредствен роман спечели толкова награди!Как става това в българия?Знаем!
кажи, бре Кочо, как става това в БГ, и ние да знаем...може би ти изкупуваш книгите му, и затова се налага да ги преиздадат:)
Цитирам: "Майната му и на Левски, впрочем, толко ми е омръзнал, че няма накъде" - от не знам кой са тези мисли(написано на 20 Февруари, 2011 в 1:06 pm), но знам, че ако е срещу мен този човек, без капка жал ще го размажа като гнусна гнида...каквато сигурен съм е! Този човек дори името на Левски не е достоен да пише, камоли да разсъждава за него. Същност провидението си е казало своето и може да видите как е написал името на Апостола. Ей от такива неграмотници(буквално и преностно разбрано), които свободно изливат своите"умопомрачителни мисли", ми е писнали! Жалко е, че днес са много!
---------------- Редактирано от Админ -------------
—————- Редактирано от Админ ————-
не е ли време да се помисли и за вината на Каравелов...той е заповядал на Апостола да приеме Общи за свой помощник..да приеме човек с такива пороци, които според Апостола са пагубни за един отдаден на бунта човек - например Общи е обичал виното ...и какво ли не още
добавям: препоръчвам ви да прочетете написаното от един добросъвестен, етичен към историята и скромен български историк - проф. Димитър Панчовски, беше професор в Историческия факултет на СУ навремето.