Проф. Георги Каприев: Дотук. Публикувам досието си от ДС

Проф. Георги Каприев. Снимка: Кьолнски университет

На 9 февруари 2011 г. изпратих на приятелите си в България, чиито електронни адреси са ми известни, следното писмо:

Позволявам си да ви занимавам с тази, сама по себе си, смехотворна история по една единствена причина: масовата готовност безусловно да се поставят под един знаменател всички, попаднали в картотеките на Държавна сигурност.

Гледах досието си (макар и воден от съвсем други мотиви), където видях и себе си … „агент на ДС”. И то не какъв да е, а разузнавач, контра-разузнавач, та едва ли не ре-контра-разузнавач. Това ме смути, възмути, а след това и разсмя – в тази последователност. Сега ще обясня защо.

За разлика от мнозина, попаднали в моята ситуация, аз не мога да твърдя, че не съм имал никакви или пък само спорадични контакти с ДС. Нейните служители системно тормозеха семейството ми още в детските ми години, упражняваха масивен психически терор. Като юноша усвоих урока на баща ми: не се прави на герой пред тях; не казвай нищо, което вече не знаят; не пиши и не подписвай нищо. Бях убеден, че това ме е опазвало. Напразно.

След кратък период на относително спокойствие, службите се заемат персонално с мен. Както се вижда, това е синхронизирано с раждането на първата ми дъщеря. Всички, впрочем, които познават начина ми на живот през 80-те години, сигурно ще се съгласят, че той никак, ама никак не бе подобаващ на един агент от всемогъщите служби. Днес, обаче, това не интересува никого. Нека погледнем документите.

Папките съдържат: Картон обр. 4, както и лично и работно дело с общ обем 22 страници. В картона са записани имената ми, датата и мястото на раждане, номерът на личното и работното дело, псевдоним. Непопълнени остават немаловажните графи за управлението или отдела, името на ръководещия, датата на вербовката и т.н. Липсва какъвто и да било подпис. Задната страна („движение на делото”) е изцяло празна.

Понеже са отминали 25 години, тоест половината ми живот, налага се да възстановявам хронологията по съответната милиционерска текстура. Първите 8 листа от личното дело са искания за „проверка на лицето” по картотеките на агентурата, на вражеските елементи и т.н. с аргумент „има роднински връзки в Гърция”.

Всичко това кулминира в „Предложение” за разработване и вербуване от 12.05.1986 г. до началника на „ВГУ, отделение 03”, аргументирано с: гръцкия произход на лицето, интересната му професия (?-Г.К.) и т.н., „което би могло да възбуди интереса на гръцките специални служби” и – пикантното – „по наша инициатива може да бъде въведен в полезрението на гръцките специални служби, с цел осъществяване на М-100” (каквото и да значи това). При всички положения, обаче, то значи, че разузнавателните служби на Второ главно управление са решили да ме привлекат към високо благородните си деяния, да ме ръкополагат за някакъв дс-вариант на Джеймс Бонд.

Според следващия документ, вербуването се е състояло на 29.05.1986 г. в стая на хотел „София”. Помня тази „среща”, отвеждането ми в хотела, ужаса си, страха. Когато днес твърдят, че ДС е била репресивен орган, не знам дали си дават сметка какво точно значеше това. В рапорта състоянието ми е представено като „видимо спокоен”. Е, ступорът сигурно може да се опише и така. За мен кулминацията в този документ се състои от фразите: „Изготви декларация за сътрудничество. За свой псевдоним избра името „Павел””.

Досието показва: такава декларация няма. Както няма въобще нищо писано или подписано от мен – нито една дума. Нещо повече: на предходна страница от документа с нервен почерк се пита дали лицето е вербувано. Такива, предполагам, са най-адекватните въпроси относно един новоизпечен агент на разузнаването. Във всеки случай, натискът за писмено скланяне продължаваше и при следващите „срещи”.

Що се отнася до псевдонима, той навярно е проява на особено чувство за хумор. Дали защото този служител, доколкото помня, се представяше като „Петър”, дали защото знаеше за моята религиозност, не искам да гадая. Впрочем, името ми харесва.

Както този рапорт, така и останалите два (от 1.07. и 13.09.1986), формиращи общо шестте страници на работното досие, са изложения на въртящи се около мои гръцки роднини и познати разпити („разпити” – според мен, според тях – „срещи”). Неизменно за несъществени, проверими и банални неща (кой идвал, къде отивал и т.н.). Пълни с вътрешни противоречия, в стилистиката на литературния абсурд, на места изведени до гротеска. Не мога да поема отговорността за тези текстове, нито възнамерявам да ги тълкувам. Това следва да се направи от автора им.

Личното досие е финализирано с фамозен „Биографичен анкетен лист”. Оттам научавам, че през 1986 г. съм имал задграничен паспорт и съм посещавал Гърция с цел екскурзия. Въпреки всичките ми настоявания, първия такъв паспорт получих на 21.06.1990 г., а Гърция посетих най-напред между 23 и 26.05.1991 г. като член на преподавателска група, бидейки учител в НГДЕК (все още притежавам паспорта). Научавам още, че тогава съм имал висше образование със специалност филология и съм бил асистент в СУ. Благодаря за повишението, проверимо е, обаче, че тогава съм бил студент четвъртокурсник по философия. Нека това бъде скромна реплика към непоколебимата вяра в милиционерската проза, обладала българското общество.

Така досието приключва. Мъгливата формула с „изготвянето на декларация” е свършила работа: бил съм заведен на отчет. Попълнил съм някакъв насрещен план за 1986 г. и явно съм се оказал негоден за разузнаваческа служба. В това, прочее, би следвало да е убеден всеки, знаещ що-годе характерологичните ми особености. Интересът на институцията е изстинал дотам, че делото даже не е закрито или въобще допълвано. Безхаберният разузнавач нито е разбрал, че е бил такъв, нито че е преставал да бъде, късайки килограм нерви при всяко „придърпване” от служителите на ДС.

Само за заклетите любители на конспиративни теории отбелязвам, че публичната защита на дисертацията ми беше на 26.09.1991 г., а за първи път съм назначен в СУ през април 1992 г. Научната ми кариера, следователно, не може да има връзка с ДС, каквито и да са били отношенията ми с нея. Искам при това отново да заявя, че не съм бил никакъв неин агент, сътрудник или каквото и да е там. Който изпитва нужда от запознаване с досието ми в детайли, то е разсекретено и може да се види в читалнята на комисията. ДС тровеше младостта ми, няма да допусна да отрови и старините ми.

Георги Каприев

П.П. С публикацията на текста обявявам и публикуването на самото досие, колкото и да нямам никакви авторски права върху него. То може да се види на http://kapriev.wordpress.com/ (излишно е да казвам, че съм го чел и преди зачертаването на имената). Не мисля, че мога да направя нещо повече. С този сюжет аз съм дотук.

От в. Култура

Проф. дфн Георги Каприев e преподавател по история на философията в Софийския Университет „Св. Климент Охридски“. Президент на комисията „Византийска философия“ към Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Съосновател на Европейския висш колеж за антична и средновековна философия (EGSAMP). Гост-професор в Кьолнския университет 2005/6 г. Гост-лектор в университетите на Амстердам, Бари, Берлин, Бохум, Вюрцбург, Карлсруе, Кьолн, Лече, Хановер, Цюрих и др. Автор е на 14 книги. Съиздател на „Архив за средновековна философия и култура“ и „Bibliotheca christiana“. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски.


Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.