Плагиатството – от стихове до дипломна работа. Феноменът „гугълство“

Алберт Бенбасат. Снимка: личен архив

Шансът български стихотворец, издал първа книга, да влезе в медиите е почти равен на спечелването на джакпота от тотото. Годишно у нас излизат около 500 стихосбирки, от които 90% са графомански – на т.нар. самоиздаващи се автори, платили за да видят името си отпечатано върху корицата.

Безобразно редактирани и оформени като сватбени покани, тия творения нито се купуват, нито се четат, просто авторът ги раздава на роднини и приятели, за да им демонстрира колко е необикновено талантлив, нежели гениален. И тъй да се превърне в гордостта на фамилията.

Книжнината и интернет са претъпкани със стихоблудства, между които и крадени работи, но кой им обръща внимание. Трябва да си поне Андрей Слабаков или Мартин Карбовски, за да осребриш медийно благоуханната клоака на своята бездънна душевност.

При тоя нищожен шанс петминутната слава, споходила провинциалното момиче Мария Димитрова, направо й пада от небето. Изплагиатствала творби на Блага Димитрова, Давид Овадия, Дамян Дамянов, че и други, по-неизвестни поети, турила и нейни (никой не казва добри ли са!), платила на бургаска фирма, нарекла се издателство, да й ги направи на книга и…

          „Поетесата“ от Бургас в „Господари на ефира“

Хващат я, правят от това медиен спектакъл, изчегъртват интимни подробности от живота й, с една дума издевателстват с бедното създание, което едва ли разбира смисъла на простъпката си. Върхът на всичко е самосезирането на Бургаската районна прокуратура и намесата на Икономическа полиция – последната даже извършва обиск в т.нар. издателство и изземва, представете си, цели 46 бройки от общо 100-те, в които е отпечатана книжката.

Няма що, крупно финансово престъпление е да разпространиш стотина копия от едно заглавие, дето никой няма да купува, но даже и да се намерят будали, най-многото да си върнеш част от вложената сума.

Плагиатството по света и у нас има дълга история. Пооткрадвали са (или взаимно са се обвинявали, че го правят) даже и видни български писатели като Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, Александър Балабанов, Кирил Христов…

Но докато през Възраждането ни няма формирано съзнание за неприкосновеността на интелектуалната собственост, а след Освобождението са се заимствали най-вече откъси от творби на чуждестранни автори, един от съвременните ни белетристи, обявен приживе за “класик”, така му беше отпуснал края при социализма, че плагиатстваше и живи, и умрели свои сънародници.

В непубликувания си приживе автобиографичен роман “Бели дяволи” Кирил Христов разказва любопитна случка, чието действие се развива в Германия в началото на ХХ в., а героят е български студент: “Наш нехранимайко дава един свой портрет, отдолу с подпис – негов почерк, но чуждо име – да му изработят едно хубаво клише и да му направят отпечатъци върху скъпа хартия. После дава да подвържат разкошно няколко екземпляра от сбирката със стихове на един от първите наши поети с този портрет начело и остава книгите на масата си.

Хазаите му ги виждат, заинтересуват се и той им открива, скромничейки лукаво, че това са негови трудове, които е издал под своя известен псевдоним и които били имали безподобен успех. Хазаите му разказват със страхопочитание на свои роднини и познати, че у тях живеел един прочут млад поет българин. В късо време той взима грамадни лихви от своята слава – най вече от млади момичета и жени; а направя и няколко добри заеми.”

Историята свършва с това, че когато някакво женско дружество поканва нашия човек да изнесе литературна лекция, той от страх да не се намерят сред присъстващите хора, които да познават истинския поет, скалъпва, че уж майка му е на смъртно легло и трябва светкавично да отпътува за България. А всъщност се покрива в друг град…

Не е трудно да се назоват мотивите, които обикновено движат съзнателно плагиатстващия: славолюбие, материална изгода, любовни завоевания, лесна научно-професионална кариера. Има обаче и психични механизми и патологични отклонения като графомания, глупост, завист, наивност, недоученост, понякога изявяващи се комплексно.

Тук деянието не е непременно осъзнато като неправомерно и неморално, даже повечето пъти не е. Такъв струва ми се е “бургаският случай”. От думите на Мария Димитрова излиза, че включвайки чужди произведения в книга, върху която стои нейното име, тя не се чувства нарушител на някакви норми.

Разправя как една загадъчна приятелка била й пращала свои стихове с поръката, ако издаде стихосбирка, да ги включи и тях. И тя ги включила – възможно било те тъкмо да са плагиатстваните. Как да определим подобно поведение, без никого да обиждаме и без да вкараме в употреба някои от изредените по-горе психо-патологични характеристики? Просто няма как.

Очевидно младата дама няма понятие, че съществува авторско право, защитено със закон, така както не знае за съществуването на поети като Блага Димитрова и Давид Овадия. Не знае и за авторката на “Гордост и предразсъдъци” Джейн Остин, въпреки че заглавието му се покрива с това на романа, който сега пише…

Навремето, когато и моя милост беше млад гимназист, се разнасяха едни тетрадки, наречени “лексикони”, чиито стопани искаха да им пишем и рисуваме там разни неща. И мнозина, за да изглеждат по-така, преписваха чужди стихове, представяйки ги за свои. Невинно занимание, колкото да впечатлиш някоя и друга съученичка/съученик, а освен туй си имаше негласна договореност за допустимост на подобни малки кражби. Никой, разбира се, нямаше амбицията да публикува тия творения, те си останаха като сантиментални спомени в чекмеджетата на отрасналите вече притежатели на въпросните “лексикони”.

Сега тия занимания се пренесоха във виртуалното пространство. Младият човек качва на страницата си във фейсбук или друга социална мрежа какви ли не неща, включително и стихове, свои и чужди. И ги споделя с т.нар. приятели. Чуждите, естествено, е намерил в мрежата и ги е “пейстнал”, защото са му допаднали. И ги е представил като “свои”, за да си придаде образ по-различен от истинския – т.е. по-духовен, по-чувствителен, по-творчески и т.н.

Когато тия кражби останат в архивите на виртуалното гето, каквото всъщност са фейсбук и останалите социални мрежи, те могат да се определят като “невинни”, понеже не са нещо повече от плод на инфантилен нарцисизъм (модернизиран вариант на младежките ни изяви по “лексиконите”). Ала когато човекът реши да ги публикува от свое име в книга, вестник, литературен сайт, работата загрубява, превръща се в интелектуално престъпление, независимо дали извършителят осъзнава или не осъзнава това.

Нека разгледаме нещата по-иначе. Да речем, че Мария Димитрова е плагиатствала от глупост, а медиите и прокуратурата са си намерили обект, с който да се изгаврят напълно безопасно. Поуката от акцията е ясна – не кради, та било то и от интернет.

Хубаво, ама какво от това?! Ще спрат ли след този случай посегателствата върху интелектуалната собственост във и извън интернет. Ще секне ли безкрайното безконтролно “гугълство”, обхванало отвсякъде науката, образованието, културата, литературата, медиите, въобще българското общество.

Не за пръв път задавам този въпрос и не за пръв път не получавам отговор. Един красноречив пример – чета текст от млада ученка и не срещам нито едно позоваване на книга или друга печатна публикация, само и единствено на интернет източници.

Намирам съответния източник, оказва се чуждоезиков. Сравнявам с текста на въпросната ученка, представен като авторски, и виждам, че тя без кавички, безсрамно е окрала първоизточника, като му е направила нескопосен превод.

Минавам на друг перспективен учен – същата ситуация. Но това е по-малката беда, по-голямата е когато цели авторски книги, достъпни в мрежата, се крадат и се представят за оригинални произведения. В друга статия нарекох тоя феномен “гуглокнига”…

С плагиатствани текстове се избиват оценки в училище, взимат се изпити във ВУЗ, скалъпват се дипломни работи, трупат се “научни” публикации, по-сетне се защитават докторски дисертации, а още по-сетне се получават звания “доцент” и “професор”. Бързо, лесно, вкусно. И безплатно.

Няма висене по библиотеки, ровене из книжарници, упорито навлизане в сложни материи, изтощително писане и преработване. Няма надбавяне върху усвоеното, няма откривателство. Всичко наготово. Онова, което в същинската наука се постига за години, за цял живот дори, с цената на много жертви, тук просто се присвоява.

Това е другото име на некадърността, бездарието, мързела, кухата амбиция, които се насърчават чрез мълчаливото неучастие/съучастие на хора и институции. И към ден-днешен целият процес протича у нас напълно безметежно и безконтролно. Оформила се е, смея да твърдя, цяла кариерна индустрия, построена върху плагиатството и превземаща, както казах, всички обществени сфери. За нея не се провеждат полицейски акции от рода на “Недосегаемите Плагиати”.

Публична тайна е, че и журналистиката ни – далеч не само жълтата! – в голяма степен се крепи върху copy-paste операциите. Като индустриален бизнес тя е изцяло зависима и подчинена на нейно величество мрежата, храни я и обилно се храни от нея. Живееща в грях, журналистиката ни сякаш се бои, че ако се разрови по-надълбоко и разобличи някой по-сериозен плагиат, може да си отреже клона, на който седи.

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.