За Либия е по-добре да се освободи сама

в. Файненшъл таймс

Муамар Кадафи. Снимка: Либия тудей

„Никога вече“ е фразата, която се произнася винаги след някое зверство по света. Тя се казва всеки път, когато има събитие, напомнящо за Холокоста. Тя бе казвана след геноцида в Руанда през 1994 г. и след клането в Сребреница през 1995 г. И ето че либийският режим убива народа си по улиците, без да има някакви изгледи за международна намеса за спиране на кръвопролитието. Либия не е толкова от случаите „Никога вече!“, а по-скоро е „О, пак ли?“

И не че светът не е направил нищо. През уикенда ООН прие единодушно резолюция, която предвижда забрана за пътувания в чужбина на високопоставени либийски представители и замразяване на активи. Имаше и споменаване на Международния наказателен съд. По стандартите на ООН това е доста твърда реакция.

Но като гледаме процедурите в Ню Йорк, впечатляваща е не толкова силата на международната общност, колкото нейната безпомощност. Посланикът на САЩ в ООН Сюзън Райс каза, че резолюцията цели „да спре насилието срещу невинни граждани“. Но след като Муамар Кадафи е изправен пред перспективата от поражение и смърт, изглежда малко вероятно, че закриването на банкови сметки и дистанционни заплахи за съдебно преследване ще го накарат да се въздържа.

Така че американското и британското правителство сега открито говорят за идеята за пряка военна интервенция срещу режима на Кадафи чрез налагането на „зона, забранена за полети“, като пръв възможен вариант. Подобно действие би било прилагане на доктрината „отговорност за защита“. Идеята на тази доктрина е, че светът не може повече да толерира масови жестокости само защото те се случват в националните граници. От определена гледна точка международната намеса – даже въоръжената интервенция – е оправдана.

Гарет Eванс, бивш външен министър на Австралия и един от интелектуалните кръстници на доктрината „отговорност за защита“, направи в понеделник изявление за „Файненшъл таймс“. Той твърди, че поради кървавата баня, заплашваща Либия, „надделява необходимостта от решителни действия“. Признавайки със съжаление, че ще бъде „ужасно трудно“ да бъде постигнато международно споразумение за изпращането на сухопътни сили в Либия, Eванс настоява вместо това да се наложи забранена за полети зона, което да включва сваляне на либийски военни самолети и хеликоптери.

Но за момента всичко това е все още в етап на планиране. Защо към доктрината за отговорност за защита се подхожда така предпазливо, даже и когато обезумял диктатор лее кръв?

Част от проблемите са практически. Някои военни наблюдатели казват, че от зоната, забранена за полети, ще има малка полза в Либия, защото като че ли полковник Кадафи разчита главно на сухопътни сили. Освен това е вероятно Русия и Китай да наложат вето на всякаква резолюция на ООН, която подготвя пътя за използването на сила. Но САЩ и европейците имат имат собствени и основателни задръжки относно въоръжената интервенция.

Въпросът е в това, че либийската криза съдържа два вида „никога вече“. Има „никога вече“ за масовите зверства и военните престъпления, които произтекоха от опита с Руанда и Сребреница и които доведоха до раждането на доктрината „отговорност за защита“. Но има и „никога вече“ по повод западната въоръжена интервенция за свалянето на арабски диктатор, от която произлезе иракската война. За момента опитът от Ирак надделява. И докато събитията в Либия се развиват, засега това е правилният залог.

Кръвопролитието в Либия и ужасяващо, но още не е сравнимо с руандския геноцид, в който загинаха 800 хиляди души. Ако равнището на насилието в Либия рязко се повиши, външните сили могат вече да добият увереност за намеса. Зона, забранена за полети, би била първата стъпка, макар и тя да е повече символична. Но както изглеждат сега нещата, чужденците основателно се въздържат от изпращането на сухопътни сили. Все още има голям шанс либийците сами да се отърват от своя диктатор.

Разликата с Ирак би била огромна и ще бъдат извлечени ползи. Саддам Хюсеин беше – ако е възможно да се каже така – много по-жесток диктатор от полковник Кадафи. Малцина хора извън неговото племе, тъгуваха заради неговата смърт. Но фактът, че свалянето на Саддам беше причинено от инвазия на САЩ, без подходящата подкрепа на ООН, навреди на вътрешната и външната легитимност на новия Ирак. САЩ и техните съюзници бяха обвинени за кръвопролитията и хаоса след свалянето на Саддам и все още се чувстват отговорни, като опитват да поправят нещата.

Като контраст на това настоящите народни въстания в Близкия изток черпят мощ и легитимност от факта, че са доморасли. Това са общества и населения, които възстановяват контрола върху собствените си съдби. Правейки го, те опровергават две лъжи. Първата е, че в манталитета на арабите има нещо, което ги кара да предпочитат автокрацията и диктатурата. Второто е, че всички големи събития в Близкия изток са плод на коварни замисли на външни сили.

Ако и когато либийците успеят да свалят полковник Кадафи, те ще се нуждаят от всякаква външна подкрепа – финансова и хуманитарна помощ, помощ за изграждането на съдебна система и за произвеждането на избори. Но външната военна интервенция сега би била погрешна. В близък план тя може да спаси живота на известен брой хора. Но в дългосрочен план тя ще навреди на единствения истински шанс за траен мир и стабилност в региона – надеждата, че бъдещето на Близкия изток вече ще бъде определяно от обикновените граждани, а не от местни диктатори и външни сили.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.