Победените, които обсебват победата

в. Индипендънт

Когато Джон Симпсън се появи в страната ви знаете, че промяната на режима е неизбежна. Неуморният редактор по международните въпроси на Би Би Си – казвам го като стар приятел и понякога редактор – сега е в Либия, където се стреми да интервюира победителите и да произнесе елегантните си некролози за загубилите.

Ако всичко протече по сценарий, Муамар Кадафи ще е големият губещ от тази конкретна промяна. Кой обаче ще застане на върха като приключи революцията? Това е много по-коварен въпрос. Сред победителите се включват лошите от предишния режим по-често, отколкото ни се ще да вярваме.

В сряда (23 февруари) например, Симпсън успя да интервюира генерал Абдел Фатах Юнис, който след сърдечна размяна на реплики застана с лице към камерите и се обърна директно към народа на Либия: „Братя мои, настъпи време за свобода, за поход към Триполи и слагане край на този кървав режим.“ Прекрасни думи, генерале!

Само дето до предишния ден генерал Юнис бе министър на националната сигурност в либийското правителство и командваше специалните му сили. Той бе абсолютно централна фигура в 42-годишната диктатура на Кадафи, доброволен съучастник, затънал в кръв, изтезания и убийства. Както съвсем деликатно се изрази Симпсън, внезапното надвисване на загубата на власт за полковник Кадафи изглежда е приобщило генерала към каузата на този тип бунт, който той бе натоварен да смазва безмилостно в продължение на повече от четири десетилетия.

Също така отскоро подалият оставка правосъден министър Мустафа Абдел Джалил обяви, че ще оглави преходно правителство в „Свободна Либия“. Изявлението му бе незабавно атакувано от новия Национален съвет, учреден в Бенгази, чийто говорител заяви, че не може да има съглашателство с останките от режима на Кадафи заради извършените „огромни нарушения на човешки права“ – макар и малко парадоксално да добави, че бившият правосъден министър все пак може да стане член на Националния съвет.

Този спор хвърля светлина върху дилемата, пред която се изправя всяко ново управление след дълъг период на тоталитарна диктатура. Цялата административна класа е замесена в потисничеството. Възможно е в краткосрочен или дори в средносрочен план да е невъзможно страната да се поддържа функционираща без тях.

Урок в това отношение ни дава опитът от Ирак в периода веднага след свалянето на Саддам Хюсеин. Преходната администрация под ръководството на Пол Бремър забрани достъп до работа в държавния сектор на всички членове от партията Баас на Саддам – безсрочно. Това важеше не само за административните служби, но и за образованието, здравеопазването и армията. Хиляди от военните, които членуваха в тази партия, реагираха на внезапната си загуба на доходи като се присъединиха към бунтовниците. Страната премина от диктатура към анархия.

Строгата дебаасификация се оказа катастрофа – нещо предсказано от Държавния департамент и ЦРУ, но министерството на отбраната на САЩ взе превес – обаче тя е вдъхновена от периода, последвал една по-героична военна победа, тази над режима на Адолф Хитлер. Съгласно т.нар. програма за денацификация в началото на 1947 г. съюзниците бяха регистрирали не по-малко от 1,9 милион членове на нацистката партия, на които бе забранено да работят нещо различно от физически труд. Обаче първият следвоенен канцлер на Германия Конрад Аденауер бе твърдо против политиката на денацификация и прокара приемането на редица закони за амнистия, които помилваха не само дребни чиновници, но и есесовци, които бяха извършили „деяния за отнемане на живот“.

Самият Аденауер не беше бивш нацист, но той възприе цялата програма за денацификация като част от решителността на съюзниците да наложат идеята за колективна вина на германското население като цяло. Има, разбира се, очевидна разлика между случилото се в Германия след Втората световна война или в Ирак след свалянето на Саддам и случващото се сега в Близкия изток и Африка. Във втория случай няма външна сила, която налага ново управление на една победена нация. Тук нациите да незавладени и свободни да допускат собствените си грешки в една нова епоха без намеса отвън.

Нито пък ние, които сме отвън имаме моралното право да се юрваме да критикуваме либийците, ако те все пак направят отблъскващи компромиси с някои членове на дискредитирания бивш управленски елит. Все пак ние на Запад – или поне правителствата ни – охотно възхвалявахме Кадафи и му продавахме оръжия и военно обучение в замяна на съгласието му да не се държи лошо с нас. Какъвто и компромис да направят либийците, няма начин да е толкова долен.

По същия начин Съветският съюз и САЩ нямаха на какво отгоре да протестират срещу Аденауеровото отхвърляне на денацификацията, тъй като радушно дадоха работа на водещи учени от германската ракетна програма, много от които бяха членове на нацистката партия. Това е намекнал със смесени чувства президентът Айзенхауер – твърди се, че на въпрос защо съветската космическа програма е задминала по-добре финансираната американска, той отвърнал: „Техните германски учени са по-добри от нашите германски учени.“

Този страничен продукт от изискванията на Студената война далеч не поставя на властови позиции управниците от предишна диктатура. Това обаче се случи в една или друга степен в страните, които преди бяха под комунистическо управление. Често се казва, че сегашната вълна от народни въстания в Близкия изток и Северна Африка е отзвук от свалянето на комунистическите диктатури в Източна Европа през 1989 г. Ако наистина са отзвук, можем да очакваме членове на управленския апарат на полковник Кадафи да поемат властта в близко бъдеще, и дори да спечелят тези постове на избори.

В Унгария и Полша комунистите се пребоядисаха като социалдемократи и отново спечелиха властта, които накара мнозина националисти в тези страни да поставят въпроса дали изобщо е имало революция. В Румъния и България също някои доста брутални типове от старите режими никога не изгубиха надежда да си възвърнат политическата власт и в много случаи не останаха разочаровани.

Най-фрапиращият от тези исторически случаи е самата Русия – страната, чиито въоръжени сили помогнаха при смазването на въстанията в Будапеща и Прага и която се отказа от контрола си над европейска империя от васални държави едва когато икономиката й се срина под тежестта на собствените си противоречия. Две десетилетия по-късно изграденият от Ленин и Сталин апарат на службите за сигурност си възвърна контрола над политическата власт в Русия, олицетворен от премиера Владимир Путин, който е бил офицер от КГБ. Той стои начело на широка мрежа „силовики“ – „хора с власт“ на руски – мнозинството от които са бивши членове на КГБ и приемника й ФСБ.

„Хора с власт“ всъщност е полезен термин, който заслужава по-широко приложение. Във всички страни има един тип хора, които са привлечени от властта и в резултат на това са специалисти по придобиването й, задържането й и възвръщането на част от нея след нежелано прекъсване. Към тях не спадат непременно хората, които толкова геройски се борят за политическа свобода по улиците на Тунис, Кайро и Триполи.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.