Любов в земята на Мидас

Капка Касабова. Снимка: личен сайт

Писателката Капка Касабова, живееща във Великобритания, е авторка на две стихосбирки и на романа „Разузнаване“, получил наградата на Британската общност за дебютен роман на Азия и Пасифика. През 2002 и 2004 г. получава наградата за журналистика на Нова Зеландия и „Катей пасифик“ за пътепис. У нас наскоро излезе нейният мемоар-пътепис, озаглавен „Улица без име“ (ИК „Сиела“).
„Любов в земята на Мидас“ е роман за Вероник и Тео, ту влюбени, ту разлюбени, които се оказват брънки от една верига на политически събития и борби от Гражданската война в Гърция до наши дни. Вероник е французойка – аристократка и богата наследница. Тео е австралиец с бурна семейна история. И двамата следват отделни житейски сценарии в противоположни краища на света, но са обвързани с историята на земята на Мидас и с кръвни връзки, заради които изживяват драмата на няколко поколения, станали жертва на страст, политика, любов и отхвърляне. Предлагаме откъс от изданието на „Сиела“.

Виж още Капка Касабова: Във Великобритания е по-страшно, отколкото в България

Предисловие

Някои млади, идеалистични и амбициозни автори минават през нещо като ранна „барокова“ фаза. Аз бях една от тях и това е „бароковият“ ми роман: епичен, романтичен, и не-ироничен. Писан e преди десет години, на английски. Оттогава съм изминала дълъг житейски и авторски път. Това, което обаче не се е променило оттогава, а само се е засилило, е желанието ми да пиша за необикновените истории на обикновени хора и по този начин да осмисля безсмислиците на Историята с главнa буква. Балканите, както всички знаем, са особено плодовито място за такива истории. Всяко семейство има своята необикновена драма.

Тук съм описала една преплитаща се транснационална драма през особено деформиращата призма на политиките на XX век. Избрах Гръцката гражданска война като историческа арена, защото тя особено добре – с особен трагизъм, който древните aвтори на класически трагедии сигурно биха одобрили – показва страшната човешка цена на идеализма и неговия братовчед психопат, догмата. Другояче казано, тя е първата война на Студената война.

Още по-другояче казано, колкото повече откривах за този конфликт, толкова повече той не ми даваше покой.
Към това се добави интересът ми към богатата гръцка култура, древна и модерна; силното привличане на европейското средиземноморие; и усещането ми, че моето поколение има всичко, а не вярва в нищо – в рязък контраст с нашите по-малко исторически облагодетелствани, но далеч по-смели предци.

Ако нещо съм получила от написването на този роман и от всички книги, които изчетох покрай него, това пожелавам и на читателя да получи. А то е убеждението, че единственото достойно кредо за този наш век, с което бихме могли да заместим политически догми, национализми, расизми и други прояви на човекомразие от предишния, страшен 20-и век, е хуманизмът.

Август 1948 – юни 1949

Няколко седмици лекуваха Паскал в Париж. Говореше завалено и спомените му бяха объркани. Страдаше от главоболие. Паскал стана знаменитост. В болницата при него идваха журналисти. Комунистически фигури, включително Пикасо и поетът Пол Елюар, дойдоха да му стиснат ръката. Пред него се откриваше перспективата да се превърне в почетен комунист. Най-напред се опита да обясни, че за комунизъм не може да става и дума, че нещо друго вдъхновява обикновения гръцки партизанин, че нещата са много по-сложни, че всичко се дължи на световната война, на прекроената след войната Европа, на чуждоземната кралица. Но мислите му бяха неясни, подобно на думите му. Изведнъж Паскал спря да дава каквито и да било интервюта. Пазеше всичко
за книгата си.
– Но ако искаш да помогнеш на партизаните, трябва да говориш – настояваше Мишел Франчити, макар и малко скептично.
– Мишел, не се дръж покровителствено. Знаеш, че не може да им се помогне. Армията страхотно много ги превъзхожда по численост. Колкото по-скоро свърши всичко това, толкова по-добре. Напълнили са им главите с гибелни илюзии.
– Но така е и с Френската комунистическа партия.
– Каквото и да кажа, на тях илюзиите им ще си останат. Догмата е упорито нещо.
Мишел носеше на Паскал новините от Гърция. Били изминали осем седмици съпротива в стил камикадзе срещу правителствената армия, която превъзхожда партизаните по численост в съотношение десет към едно, но независимо от това масово гинела. Оцелелите бунтовници прекосили границата с Албания. Сред тях бил и Маркос. Бил критикуван за това от генералния секретар на ГКП Захариадис. Помежду им имало „различия“ по отношение на стратегията.
– Не ти ли казах миналата година? Още от самото начало бяха обречени. Това разцепление в ръководството им бе фатално, да не говорим за превъзходството на армията и за авиацията.
– Никога не съм казвал нещо различно. Просто… Видях човешкото лице на тази обреченост.
– Знам.
Мишел също бе видял това лице. Но не и онова, другото лице, бледото лице с неравния черен бретон от една юлска нощ. Полин бе не толкова непозната, колкото необяснима част от онова, което очевидно е бил неговият свят допреди няколко месеца. За него бе странно присъствието й сутрин в леглото до него, червенокоса и изкусителна в сатенената си нощница с презрамки. Странни бяха сутрините с кроасани и кафе с мляко, разходките покрай Сена, меката парижка есен, която тя изпълваше с грациозност. Току-що бе навършила трийсет, а той бе забравил рождения й ден. Тя го разпитваше за Гърция на език, който го караше да се чувства като човек със сгрешена самоличност, избутан на сцената да изнесе концерт на инструмент, който е виждал, но никога не е докосвал. Започваше да й разказва, после осъзнаваше, че това, което свири, бяха разхвърляни ноти, от които не ставаше мелодия. Ходеше по местата, които често бе посещавал преди, правеше обичайните неща, които бе правил и преди, дори изглеждаше като преди, но по-слаб. Но това не беше той. Нощем лежеше до Полин, гледаше луната и не разбираше как може това да е същата луна, която бе огрявала с ръждивата си светлина тях тримата и двете мулета отпреде им, с луната, под която се бе любил с Дафне, луната, под която бяха избити толкова много хора.
Алекс беше единственото нещо от предишния му живот, което не му изглеждаше абсурдно. Макар че самият Алекс като че ли не мислеше същото за непознатия човек, който се държеше така, като че ли му беше баща. Детето бе привързано към Мишел Франчити, който се бе грижил за него и Полин като за свое собствено семейство. Докато Паскал беше в болницата, тримата го посещаваха заедно. Един ден го сепна мисълта, че те са като едно идеално семейство – Полин, червенокоса, красива като статуетка, Алекс, пълно нейно подобие с луничките и нежните черти, Мишел, ангел хранител.
В Монд проявиха милосърдие и не го уволниха след смущаващото му поведение в Гърция, но той сам напусна и замина за Марсилия. Старият Порт и живописното, гъмжащо някога от живот предградие на север от града бяха неузнаваеми след опустошенията на германците през 1943 г. Сега се извършваха възстановителни работи. Самият град бе унил. Паскал остана в относителната идилия на района Малдорме. Започна да подреждаа бележките си за бъдещата книга. Главоболието му бе като постоянен безмълвен спътник, който седеше някъде в ъгъла на главата му. Седеше с часове, понякога по цели следобеди до прозореца и наблюдаваше как мистралът похитява морето и се нахвърля върху замъка Иф на скалистия остров отсреща. Разглеждаше снимките, които бе правил. Там, сред партизаните, беше и Дафне, навъсена и напрегната като другарите си. Той самият бе седнал на земята, изглеждаше кривоглед и дори малко грък. Илиас се бе засмял с ослепителната си усмивка а ла Жан Маре, прегърнал сестра си през рамо, а на кръста му – патрондаш. В един друг живот би бил филмова звезда.
Паскал четеше и препрочиташе неизпратеното, написано с кръв писмо на Ангелис Филипидис. След като бе заведен от армията в Солун, на Паскал бе наредено незабавно да напусне Гърция под заплахата, че ще бъде арестуван, ако не се подчини.
Никой не изглеждаше преизпълнен с радост, че го вижда, с изключение на няколко колеги репортери. Министърът на реда го посрещна в Атина с ледено лице:
– Значи вие сте френският Джордж Полк?
Френското посолство бе изпаднало в много неудобно положение, защото можеха да го обвинят, че подкрепя комунистите чрез кореспондентите си и затова се държеше така, сякаш той не съществуваше. Той не можа да осъществи пътуването си до Едеса.
Паскал се чувстваше някак ограбен. Майка му се отбиваше редовно, позавърташе се наоколо, сготвяше му нещо за ядене и си тръгваше. Главният редактор на Монд му изпрати писмо, изпълнено с грижа и внимание, в което изразяваше силно желание той отново да се върне на предишния си пост. Паскал отговори, че има нужда да остане една година далеч от вестника. През зимата Мишел Франчити дойде да го види.
– Имаш нужда от помощ, приятелю. Но трябва преди всичко сам да си помогнеш, а не да се затваряш тук сам, като че ли си в мрачния замък Иф.
Паскал се разкъсваше между желанието да му разкаже за Дафне или да го излъже, че всичко е наред. За изненада и на самия себе си му каза:
– Имам нужда да се върна там и да намеря това, което загубих.
Мишел поклати глава.
– Не ми харесва тая работа. Изобщо не ми харесва. – Той се извърна от приятеля си и се загледа в набразденото от вълните море. – Какво е това, което си загубил, като оставим настрана твоята joie de vivre?
– Не знам. Тук е трудно да се разбере. Това е различен свят.
– И аз съм бил там. Знам какво е.
– Не си бил в планините, в онова клане.
– Това го знам. Знам също, че си попаднал там в една чужда война. Но не можеш да си позволиш да се разпаднеш заради тази война или защото професионалната ти гордост е била наранена от факта, че някой си от Ню Йорк Хералд Трибюн е успял по някакъв начин да вземе интервю от Маркос, а ти не си могъл!
– Мишел, изобщо не ми пука за интервюто с Маркос.
– Виж какво, на мен ми става все по-трудно да разбера за какво точно ти пука. Тук имаш свой живот, имаш семейство, което не си виждал почти година, страна, която също изживя голяма трагедия и сега бавно се съвзема от нея. Ами погледни Марсилия! Виж развалините! Трябва да се вземеш в ръце.
Паскал най-внимателно следеше новините от Гърция. Партизаните се връщаха на малки групички през границата, възстановявайки силите си. Имаше няколко неуспешни нападения на бунтовниците срещу градовете на север. През декември и януари Науса бе държана пет дни от бунтовниците, а Кардица – две седмици. Придвижването на правителствените войски бе забавено от снежните бури. Дали тя беше там, във виелицата, дали взривяваше мостове и строеше барикади по пътищата, с напукани устни, измръзнала и гладна? Това бяха последните битки в страната, след което по-голямата част от партизаните се оттеглиха в убежищата си по албанската граница. През януари Операция „Гълъб“ прочисти Пелопонес от повече от три хиляди бунтовници. С нея генералът, който я ръководеше, си спечели прозвището Втори Ибрахим паша. Дали и тя беше там, крехко създание, подгонено от войниците, или се криеше в някоя ледена пещера, с изпокъсани ботуши и крака, премръзнали до неузнаваемост? На 27 януари Радио Свободна Гърция излъчи предложение за мир. Условията бяха оттегляне на американската военна мисия, всеобща амнистия, възстановяване на профсъюзите и на политическите свободи и установяване на ново правителство с компромиси и от двете страни. Предложението бе незабавно отхвърлено. Радио Свободна Гърция съобщи, че Маркос е много болен. През февруари бе предприето дръзко нападение срещу Флорина, по време на което бяха избити или заловени над хиляда бунтовници. Дали и тя беше там? Дали трупът й бе замръзнал горе в планините или тя седеше унизително в някой от онези кафези, в които държеха партизаните по време на масовите съдебни процеси? Паскал знаеше, че ако каже на Мишел за Дафне, той ще помисли за малко и после ще му отговори: „Какво те кара да мислиш, че тя е жива?“ и Паскал не би могъл да предложи разумен отговор. Хранеше съвсем слаба надежда, но все пак вярваше, че Дафне някак си е оживяла. Успяла бе да се добере до Албания.
Беше жива и всичките й крайници бяха здрави. Не лежеше сред разлагащите се трупове. Лятото беше времето на армията, точно както зимата беше сезонът на партизаните. Следващата голяма атака срещу бунтовниците беше неизбежна. Тя щеше да бъде последната. Когато в края на май Пол Елюар и неколцина други френски комунисти се обърнаха с молба към Паскал да ги разведе из територията на гръцките партизани на път за конгрес в Прага, той им отказа. Имаше си собствени планове.
Когато отново се върна в Париж и видя как Полин се опитваше да скрие радостта си от завръщането му, нещо в него помръкна. Беше готова да му прости, стига да й позволеше.
Когато се хранеха, Алекс питаше понякога за Мишел. Паскал се чувстваше като гост. Когато съобщи на Полин, че заминава за София за стогодишнината на български народен поет (която всъщност бе чествана предишната година), усети, че тя се поколеба да му покаже, че е разбрала лъжата.
– През Гърция ли? – заинтересува се Полин, палейки с трепереща ръка цигарата си.
– Не, през Прага.
– Прави, каквото искаш. Няма да чакам телеграма.
Болката й бе толкова видима, че Паскал седна до нея и взе ръцете й.
– Ще отсъствам не повече от две седмици.
– Както желаеш. Не се изненадвай обаче, ако Алекс не те познае, когато се върнеш.
Целуна я по кокалчетата на ръката и си помисли за Мишел.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.