Дори и на една трапеза, стойте далече от диктаторите

в. Файненшъл таймс

Великобритания с право се хвали, че е убедила Либия да се откаже от оръжейната си програма. В резултат, не на последно място и заради петролните и газовите й резерви, ние изградихме по-близки отношения, за да създадем възможности за бизнеса. Америка направи същото: интересите на „Ексън“ изиграха определена роля в премахването на санкциите срещу режима. Сега подобни действия изглеждат неуместни и има убедителни основания Западът да държи на доста по-голямо разстояние режими, които отказват на народа си свобода и лични права.

Най-напредналите демокрации са и търговски държави, навлезли в период, когато икономиките им се нуждаят от цялата помощ, която могат да получат. Това обяснява защо британският премиер Дейвид Камерън даде висок приоритет на бизнеса във външната си политика. Дори и при тези обстоятелства сборът от норми и стандарти в международното право и правата на човека трябва да бъдат насърчавани като крепост срещу алчността, злоупотребите и користта. Така че запазвайки здравомислие по отношение на амбициите си за конкурентоспособност, трябва ясно да определим границите й и да очертаем нова политика, значително по-фокусирана върху дългосрочните последици от двусмислените отношения.

И така, с кои диктатори би трябвало да си имаме работа? Онези, които очевадно отричат правата, са не само морално неприемливи, но в крайна сметка ще предизвикат политическа експлозия. Поради тази причина Северна Корея е категорично вън от рамката, както беше Ирак при управлението на Саддам Хюсеин и Либерия при Чарлз Тейлър. Иран, Мианма и Зимбабве напълно заслужено си спечелиха статута на парии.

Само че изолирането и наказването на режимите заради подтисничеството им може да направи живота на народите им още по-тежък. Моментът, в който сме принудени да се намесим физически също е много спорен, както установихме в Босна, Ирак, а сега и в Либия. За да изясним това, което сега изглежда като хаотичен подход, трябва да предефинираме принципите, залегнали в нашата политика, в множество посоки.

Първо, да се отнасяме с изострено внимание към правителство, изгубило легитимност в очите на народа си. В днешния информиран свят улицата знае, че повече не бива да допуска да бъде лишавана от свобода и благополучие. Не пропускайте обаче нюансите. Елементът народно съгласие поставя Китай и Саудитска Арабия (при всичките им трудности) в различна категория от Иран, Сирия или Йемен.

Второ, строго придържане към международното право. Тук се наблюдават проблеми с вътрешното положение в страните, тъй като уставът на ООН освобождава вътрешните работи от международно внимание, освен ако Съветът за сигурност не реши, че е заплашен световният мир, а в днешно време често е така.
Бруталността на Муамар Кадафи може да превърне близо милион души в бежанци и да причини смъртта на хиляди хора. Затова, въз основа на последните събития, трябва да настояваме по-категорично за консенсус в действията за опазване на мира.

Трето, бизнесът трябва да има възможност да работи, освен ако няма официални санкции върху дейността му. Компаниите обаче трябва да са запознати с дългосрочните рискове и да им се даде възможност да вземат решения. Особена предпазливост е нужна при продажбите на оръжие: изненадващо е, че Великобритания е позволила на Либия да купи оръжия, които лесно могат да бъдат използвани за вътрешни репресии.

Четвърто, трябва да се очаква външните министерства да държат под око съмнителните режими. Добрият анализ на назряващи проблеми и възможностите за предотвратяване на експлозия служи както на националните, така и на колективните интереси. Страни като Великобритания, членуващи в повечето свързани с темата международни институции, би трябвало да са по-инициативни при оказването на натиск върху режими, които вървят към размирици и по-остро да ги предупреждават за възможните последствия в областта на търговията, банковите сметки и други материални сфери.

Пето, нека не се срамуваме прекалено от избирателните си морални пристрастия. Големите сили трябва да комуникират с други големи сили такива, каквито са. Неподправената праведност може да излезе скъпо на глобално свързаните и търгуващи държави. Нашите интереси обаче може да бъдат защитени чрез обвързването на нормите на човешките права с дългосрочната стабилност. Правителствата сега би трябвало да наблягат повече на стратегията, отколкото на тактиката.

Тези променени принципи ще ни накарат да преосмислим някои от съществуващите си отношения. Все по-набиващ се в очи пример за това е Палестина. Оказва се, че САЩ и Европа подкрепят някак една фактическа диктатура в Рамала с влошаващо се състояние на човешките права, като наред с това прощават на Израел окупация и усвояването на палестински земи, при положение, че експлозивният потенциал на застоя в мирния процес изисква съвсем друго поведение. Йордания, от друга страна, заслужава по-пряко съчувствие като жертва на обстоятелства, създадени от външни фактори. Гласът на мнозинството трябва да бъде зачитан и ние – както правителството, така и обществото – трябва да се научим да се спускаме по бързеите.

Живеем в сложен свят, в който обикновените хора могат да генерират все по-голяма катализираща сила. Западът сега трябва да промени подхода си и да създаде система, която работи по-добре, но притежава и поносимост към придружаващата я болка. В противен случай оставаме на произвола на геополитическата метеорология. БТА

* Авторът е бил посланик на Великобритания в ООН от 1998 до 2003 г. Той е председател на Асоциацията за ООН в Обединеното кралство.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.