Опиянението на свободата

Едвин Сугарев

Случва ми се напоследък – като гледам репортажи от събитията в Близкия Изток, от голямата битка за свобода на арабските народи срещу техните терористични диктатори, да изпитвам нещо като носталгия. Тази смесица от радост и свръхнапрежение по лицата на хората, които излизат на улиците, за да извоюват похитеното си човешко достойнство; тази екзалтация на чувството, че си престъпил една граница, която те е отделяла от истинския живот, че си прекрачил прага на лъжата и си встъпил в истината – и сега вече можеш да кажеш всичко, можеш да се смееш, да ликуваш, да буйстваш, да прогониш вчерашните призраци – нима това не ми е познато? Познато ми е, да – от бурните времена на 1989 и 1990 година – когато се чувствахме наистина възродени, когато България беше най-истинска и дори нещо повече – беше благословена, беше обетованата земя на свободата.

Можем много да говорим за приликите и разликите – но според мен най-важното е именно това опиянение от свободата, този екстаз да бъдеш автентичен, да казваш това, което мислиш, да загърбиш вчерашния страх и си готов да платиш всякаква цена за утрешната си свобода – това е основната прилика, и тя е най-важната.

Когато е наистина автентично, когато не е просто бесуване на непросветена тълпа, това е свято чувство и върховно щастие. Аз поне никога през живота си не съм бил толкова щастлив, колкото тогава, в тези броени дни – на 26 октомври, когато една шепа хора не се отказахме, а застанахме с открити гърди срещу стотиците униформени и цивилни ченгета пред “Кристал”; на 3 ноември, когато за пръв път едно множество крещеше “свобода” и “демокрация” пред Народното събрание; на 14 декември, когато хората протестираха срещу отказа на БКП да промени чл. 1 от Конституцията – и когато можеше да се осъществи и реалната българска революция – ако не бяхме предадени чрез съглашателството на собствените си лидери; и няколко месеца по-късно – на 7 юни 1990, когато стотици хиляди се събраха на митинга на “Орлов мост”, за да заявят волята си да живеят свободно, за да кажат своето “не” на тоталитарната лъжа.

Има ли прилики между това опиянение в нашата България – или по-право в някогашните съветски сателити – и революционната вълна в арабските страни днес, повече от 20 години по-късно? Има. Над нас тегнеше една продължила 45 години диктатура, която не зачиташе нито нравствените закони, нито човешкото достойнство, нито волята на цивилизования свят. Над тях – също.

Падането на Берлинската стена предизвика верижна реакция, при която непоклатими до вчера режими изпокапаха като гнили круши – в арабския свят сме свидетели на също такъв последователен срив, на ефекта на доминото, който не е много сигурно дори дали ще остане само в пределите на близкия Изток – и дали няма да се прехвърли в далечния такъв – примерно в Китай.

Движещата сила за промените у нас беше енергията на обикновените хора – така е днес в Египет, Либия и другите арабски страни. Съвсем отделен въпрос е накъде ще избие, как ще се трансформира тази енергия. И тук започват големите въпросителни.

Преди тях обаче да видим основните разлики. Първата: революциите в арабските страни заслужават това си определение – хората залагат живота си, готови са да платят за свободата със собствената си кръв. Нашата революция беше “безкръвна” и това бе сочено като основното й достойнство, наричаха я “нежна”. Това не попречи на Петър Младенов да поиска танковете да дойдат на 14 декември, нито пък предотврати по-късни ексцесии, които само по чудо се разминаха без човешки жертви – например безогледния полицейски побой при обсадата на парламента на 10 срещу 11 януари 1997 г.

Разликата обаче е съществена – арабските тирани не си тръгнаха без бой. Днес Либия е изправена пред гражданска война, а Кадафи обещава да се бие до последния куршум. Нашият диктатор го свалиха предварително неговите събратя – и обявиха промените за извършени, а себе си – за техен двигател. Представете си примерно, че в Либия, без да започнат никакви бунтове, някой от синовете на Кадафи го бе свалил, бе взел властта и бе провъзгласил този акт за начало на “истинската” либийска демокрация. Събитията едва ли биха били толкова драматични, колкото са днес.

Точно това се случи у нас – и затова мнозина объркаха демокрацията с перестройката. В някакъв смисъл ми се струва, че либийците са по-щастливи, че имат по-добър исторически късмет от българите. Там може би ще се пролее много кръв, но пък те поне могат да бъдат сигурни в едно: този режим ще изчезне без следа. Днес всички са против Кадафи – и затова всички са братя. Докато трае това братство, в Либия ще живее опиянението, за което говорих в началото – и това ще бъде исторически велико време за либийския народ. Той ще бъде пощаден поне от това, което изпитахме тук, в България – да видим как един терористичен режим бива заменен от собственото му и още по-перфидно превъплъщение.

Голямото изпитание в една революция обаче не е нейното начало, не е битката срещу тиранина, обединяваща волята на всички, които са излезли на улицата. Голямото изпитание е след това – когато тиранинът вече го няма. Защото тогава се оказва, че всички тези, дето са били тъй единни срещу него, си представят свободата по различен начин. Че имат различни визии за нейната същност, за нейните ценности и отговорности. Че както у нас едни искаха перестройка, а други истинска демокрация, така и в арабския свят едни ще искат светска държава, а други – джамахирия с човешко лице.

Ще почнат борби за власт, ще почнат тежки политически битки – и единните сега египтяни и либийци няма вече да бъдат единни. Добрата опция е тези страни да се демократизират – което ще стане трудно и бавно – много по-трудно и бавно, отколкото им изглежда сега. За лошата опция не ми се мисли – лошата опция я видяхме в Афганистан, където талибаните, които някога воюваха срещу съветската окупация, създадоха не по-малко безчовечен и терористичен режим, който много скоро раздуха изтляващите въгленчета на гражданската война.

Сигурно това е една мрачна прогноза. Но ако се опитам да направя равносметка за промяната в България и целия този болезнен период, който – според мен погрешно – наричаме “преход към демокрация”, според мен тя ще бъде не по-малко мрачна.

Именно в този аспект – в негативната перспектива на случилото се тук и случващото се там, отново се долавя някаква прилика. И причината е, че ние не сме свикнали със свободата. Не я познаваме, не знаем какво да правим с нея, не сме я обживели, не сме я почувствали като отговорност, нямаме престава колко опасно нещо е всъщност тя – въпреки цялата си насъщност – и колко бързо може да се изроди, да се превърне в своето отрицание – в слободия. Четири десетилетия несвобода са прекалено дълъг срок – предостатъчно са, за да забравим нейната походка, нейния вкус, нейния дъх, нейните навици, нейния пулс – и за да трябва отново да се приучваме, да правим първите си стъпки в свободата, да изричаме първите думи на нейния език.

И това е големият проблем, пред който сме изправени – и ние тук на Балканите, и бунтуващите се днес в близкия Изток. И все пак най-важното е, че вече сме вкусили от нея, че сме белязани с нейния знак, че сме изживели нейното опиянение. Това не се забравя – колкото и големи грешки да направим, каквито и страхотии да ни очакват в бъдеще.

Виж още текстове от Едвин Сугарев в сайта svobodata.com

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.