Идеология на ислямизма

Публична лекция на Алекс Алексиев, сътрудник в Хъдсън институт – Вашингтон, експерт по международна сигурност и радикален ислям в Дипломатически институт към министъра на външните работи

Темата ми днес е идеологията на радикалния ислям, която за съжаление е една тема, която не е добре разбрана на Запад, поне според мен, а пък е изключително важна, тъй като радикалният ислям, по мое мнение, е враг на демокрацията, враг на традиционния ислям и както китайския философ на войната Сун Дзъ е казал: „За да спечелиш една война, първо трябва да знаеш, кой ти е противникът”. Аз бих казал, че поне на Запад, в Съединените Щати, ние не винаги сме сигурни кой е противникът. Президентът Буш например каза на американския народ, че ние се намираме след 11-ти септември 2001 г. в състояние на война с терора, или сме обявили война на терора. Президентът Обама неотдавна потвърди това и дори дефинира врага още по-тясно като каза, че ние се борим срещу Ал-Кайда. И терорът, и Ал-Кайда не са противникът, а са просто симптоми на радикалния ислям. Така че, ако се бориш със симптомите на една болест, например с болките, причинени от рак, без да обърнеш внимание на истинската болест, няма да стигнеш далече.

И така, да започнем с това – каква е тази идеология и дали наистина, както ислямистите претендират, тя е фактически част от религията на исляма или е нещо друго. По мое мнение тя е по-скоро една доктрина, една идеология, която има много повече общо с тоталитарните идеологии на XX век – нацизъм, комунизъм и прочие и заимства части от исляма, които и дават или мислят, че и дават легитимност в ислямския свят. Според мен тази идеология се състои от четири основни части, едната от които е заимствана от религията, това е Шериата, другите три части са заимствани от тоталитарните идеологии на XX век и аз накратко ще говоря за всички тези отделни части.

Шериатът е, така да се каже знамето на радикалния ислям, по една много важна причина. Шериата е много-по радикален като доктрина отколкото Корана като такъв и това е което се харесва на ислямистите. Също така в много отношения, Шериатът противоречи на Корана в основни положения, което не се разбира добре от обикновените наблюдатели на исляма и също разбира се не се декларира от ислямистите. Ще ви дам само два или три примера: Основно положение, застъпено в радикалния ислям, е идеята, че насилственият Джихад срещу неверниците е религиозна задача, задължение на всеки мюсюлманин. Друго основно положение в Шериата е, че да се бориш за създаването на халифат или световното господство на исляма, е религиозно задължение на всеки мюсюлманин. Трето, също така основно задължение е, че апостатството (вероотстъпничеството – б.р.) от исляма се наказва със смърт без съд.

Нито едно от тези три основни положения не съществуват в Корана. В Корана нито веднъж не се споменава халифат или каквато и да било друга мюсюлманска държава. Шериата като закон въобще не се споменава в Корана, има една единствена сура, в която се употребява думата „шaриа” в традиционното й арабско значение, като „пътека към извора”. Що се отнася до апостатството, в Корана се казва, че апостатите трябва да се наказват със сто тояги. Така, че това са три основни положения, които залягат в базата на радикалния ислям, които директно противоречат на Корана. Едно четвърто положение също много важно е така наречената теория на Такфир. Такфир е доктрината, която позволява на един мюсюлманин да обвини друг мюсюлманин в апостатство и фактически се равнява на смъртна присъда. Това нещо както казах в Корана не само, че не е позволено, а напротив, се смята за знак на апостатство. В корана се казва, че един мюсюлманин, който обвинява друг мюсюлманин в апостатство сам става неверник.

Това са само няколко примера за това как Шериатът фактически противоречи на Корана, а пък всички ние знаем, че един истински мюсюлманин би трябвало да смята всяка строфа, всяка сура от Корана като свещена. Защо Шериата е толкова важен за радикалните ислямисти? Между другото почти всички ислямисти твърдят, че Шериата е свещената дума на Пророка, което въобще не е вярно. Това е една доктрина създадена 150 до 200 години след Пророка Мохамед, която е създадена от хора, базирана до известна степен на Корана, но и на много други работи и тя е базирана само на тази част от Корана, която фактически проповядва насилие и нетолерантност.

Може би само за две минути тук трябва да спомена, това че Корана се състои от две части, както предполагам повечето от вас знаят. Първата част е тази, която е предадена на Пророка в неговия период в Мека, когато той е проповедник и фактически се мъчи да намери все повече и повече хора да го подкрепят. Втората част е тази, която е в Медина, когато той вече е не само проповедник, а държавен глава, духовен глава на новото мюсюлманско общество и те са много различни по характер. Първата част има много толерантни сури, има призиви за ненасилие, говори се за това, че насилието няма място в религията, говори се за това, че ‘хората на книгата,’ с други думи евреи и християни, са наши братя, тъй като и те вярват в единния господ и общо взето е доста толерантна доктрина.

Втората част в Медина е точно обратнoто, тя става много по-насилствена, демонстрира по-голяма нетолерантност и тази втора част на Корана се превръща фактически в базата на Шериата. Как става това? Става чрез така наречената доктрина на аброгация от латинската дума аbrogatio, което значи „правене на нещо невалидно” и това просто се обяснява от тези ислямисти и други, че една сура, един аят, който са от по-късен период хронологически и обяснява същото явление или същaта идея, по-късната сура отменя или аброгира по-ранната сура. Така че фактически това значи, че една сура като например известната сура 9-5, която казва, „убивайте неверниците, където ги намерите!” отменя близо 140 толерантни сури, които казват, че ние трябва да толерираме и да сме едва ли не приятели с евреи и християни.

Това разбира се също противоречи на основната идея на Корана, че всяка дума от Корана е свещена и не може да се променя. Но това е, което фактически се заимства от радикалния ислям и затова радикалния ислям е не само противник неверниците, а и против основната част от мюсюлманството, която е умерена, като например суфистките братства, които са базата на толерантния ислям. Ако четете вестниците в Пакистан в момента ще видите, че едва ли не всяка седмица има атентати, има самоубийства, в почти 99% от случаите жертвите са други мюсюлмани. Това са умерените, синкретични мюсюлмани в Пакистан които се наричат „барелви”, шиитите, които между другото много от радикалните ислямисти не признават въобще за мюсюлмани и ако знаете какво е отношението например на радикалните „деoбанди” секти в Пакистан, те искат да обявят шиитите за апостати на държавно ниво. Други които постоянно се убиват там са суфистите, така наречените „ахмади”, сектата на ахмадите, исмаили и прочие. Важно е да се разбере, че нерадикалните мюсюлмани са не по-малко жертва на радикалния ислям отколкото неверниците – евреи, християни, индуси и прочие. Може ако има въпроси да говорим по-късно за Шериата, тя е една много интересна тема, малко екзотична, разбира се за тези които не са имали възможност да прочетат самия Шериат.

Нека да минем към тези части от радикалния ислям, които са заимствани, според мен от тоталитарните доктрини на XX век. Тук трябва да кажа че това е нещо съвсем ново. Тази радикална ислямистка теория или идеология не съществуваше до средата на XX век, тя е съвсем модерна доктрина. Тя беше създадена от най-големите философи на ислямизма, идеолозите на ислямизма, най-вече двама души: Абул Ала Маудуди от Пакистан и Саид Кутб, който наистина е така да се каже светецът, патрон на ислямистите на Мюсюлманското братство. Голяма част от тази доктрина, за която си говорим в момента е създадена и фактически се проповядва от Мюсюлманското братство в Египет. Така че от гледна точка на съвременните събития много важно е да се види дали това Мюсюлманско братство, което в момента съществува в Египет продължава да разделя тези идеологически позиции. Те са три позиции: Саид Кутб в частност, както и Маудуди, ги описват в доста голям детайл.

Първата е доктрината на външния враг. Тази доктрина много прилича на нацистката теория за арийската, чиста раса и нейните врагове навън, които са болшевиците, англо-американците, описаните като получовеци (untermenschen), славяни и др. и също на комунистическата теория за световната буржоазия и империализма като врагове на пролетариата. Маудуди е първия, който говори за това и той взима един добре известен термин от ислямското учене, който се нарича джахилия. Джахилия е този период в арабската история преди Мохамед, който те смятат за период на невежество и безбожие или варварство и в Корана доста добре се описва това. Маудуди и след него Саид Кутб, който заимства много от идеите на Маудуди, казват, че целият Запад по специално е в период на джахилия, с други думи, всичко което в момента е модерно на Запад, самия Запад, неговото общество, неговото духовенство и прочие са Джахилия – невежество и безбожие. По този начин те демонизират западното общество като цяло.

Същото между другото се отнася и за индусите, но фокус и на Маудуди и на Саид Кутб е Западът. Саид Кутб, в своята прочута книга „показатели по пътя” или „километрични камъни”, на английски е “Milestones”, казва, че не само Западът e в състояние на джахилия, но той е смъртен враг на исляма, че ислямът никога не може да съществува мирно, додето съществува тази западна джахилия и между исляма и тази джахилия не може да има примирие, само война ще реши кой ще спечели. За да съществува ислямът, той трябва да победи тази джахилия не само чрез военни средства, но също чрез покръстване и вътрешна субверсия, но основното тук е, че не може да има никакво примирие между двете системи и това е в базата на идеологията на радикалния ислям до ден-днешен.

Втората част, заимствана по мое мнение от модерните тоталитарни идеологии, е идеята за вътрешния враг. Идеята, че в исляма, истинския ислям, според тях има един много сериозен вътрешен враг и това е вътрешната джахилия. Този вътрешен враг между другото много наподобява на така наречения вътрешен враг в тоталитарните доктрини като нацизма, където да кажем евреите са този вътрешен враг, който трябва да се унищожи за да може нацизмът да преуспее. Или буржоазията, класовият враг при комунизма, който трябва да се унищожи. Тази джахилия, вътрешна джахилия са всички тези мюсюлмани, които не вярват на това, което ислямистите вярват и Саид Кутб го дефинира по следния начин: „всяко мюсюлманско общество, мюсюлманска държава, която не е провъзгласила Шериата, като единствения закон на тази държава е в състояние на джахилия”. Ако си ти в състояние на джахилия, ти де факто си апостат и всеки мюсюлманин има право да те убие.

Когато през 1971 г., Садат беше убит от един член на братството, той беше обявен за фараон, върха на джахилията, върха на невежеството и на безбожието е фараона. Така че тук е много важно да се разбере, че това е една направо революционна доктрина, защото както казах в Корана специфично се говори за това, че никой мюсюлманин няма право да обвинява друг мюсюлманин, в това че не е истински мюсюлманин. Това е само работа на господ-бог, когато този мюсюлманин отиде при него. Това е много голяма иновация и е база на цялата тази теория на Такфир и идеята, че на една мюсюлманска държава например може да се обяви война отвътре поради това, че тя не е истинска мюсюлманска държава, ако не е провъзгласила Шериата, като единствения задължителен закон на държавата. Това между другото, ако четете теоретичните обяснения на мюсюлманското братство в Египет през годините преди и след Саид Кутб, който беше малтретиран, изтезаван и евентуално обесен в затвора през 1966 г., но много от тези, които след това бяха изгонени от Египет и намериха подслон в Саудитска Арабия, много от тези идеолози, умни хора, които пишеха по тези въпроси застъпват на проблема за вътрешната джахилия като основна разлика между истинското мюсюлманско общество и тези неверни мюсюлмани.

Между другото при шиитите, при Хомейни този момент също съществува и както вие знаете идеята, че Шериата е единственият закон на една държава, е съвсем нова, тя през цялата ислямска история фактически не е съществувала де факто защото Шериата е абсолютно непрактичен и неадекватен, като една съдебна система, като един закон. Затова още от самото начало, като се започне от Омаядската империя, абасидите, след това отоманите, могулите в Индия, Шериатът от време на време е бил употребяван като фамилно право, но почти винаги е имало паралелна съдебна система, която е де факто светска. Например в тези ранни империи това са така наречените съдилища „мазалим”, те са съдилища, където всеки може да отиде и да се оплаче от да кажем местният велможа или местния ръководител и съответно има право да докаже, че той е по някакъв начин малтретиран или репресиран. Други подобни съдилища, като например така наречените полицейски съдилища, наречени Шурта, също са съществували от самото начало.

В Отоманската империя oще от самото начало, още от XIV век се създава една система, която е де факто светско законодателство наречена Канун османли, която в много от своите положения противоречи директно на Шериата и Шериата фактически почти през цялото време е подчинен на Канун османли. Tова го казвам само да напомня, че Шериата никога не е играл ролята на абсолютна съдебна система и закон защото тя е просто неадекватна за нуждите на едно общество, дори по отоманско време и преди това. Чак в съвсем модерно време XX век, като се започне от Саудитска Арабия, Шериатът става единственият закон в страната. Въпреки, че дори и там много положения на Шериата, които са просто несъвместими с модерния живот се отхвърлят без да се говори за това.

Например робството е напълно легитимно в Шериата. Саудитска Арабия фактически отмени със закон робството в 1963 г., но почти не се говори за това защото според ислямистите никой няма право да отмени дори една буква от Шериата, защото тя е свещената дума, свещеният закон на Аллах. Така че има такива противоречия, които са много интересни, тъй като не могат да се обяснят с теориите на ислямизма. След Саудитска Арабия трябваше да се дочака идването на власт на Хомейни 1979 г. и след това да кажем Судан, Пакистан 1977 г., когато ген. Зия Ул Хак започна да налага някои, не всички части от Шериата, по-късно например в последните 10-15 години в северните щати на Нигерия Шериатът е обявен за закон в някои отношения, части от Малайзия също, но общо взето като действащ закон Шериатът фактически не е играл особено значение до съвсем ново време.

Четвъртата част от идеологията на ислямизма, която е директно взета на заем от комунизма, в този случай от теорията за революционния авангард на Ленин. Ленин както знаетe пише подробно за това че пролетариата е най-прогресивната част от човечеството, която трябва евентуално да вземе властта и да построи комунизма. В същото време обаче Ленин смята, че пролетариата има фалшиво съзнание – той не знае колко е прогресивен и какъв потенциал има. За да се справи с тази дилема, Ленин предлага да се създаде един революционен авангард на пролетариата, което е комунистическата партия, която да посочи пътя на пролетариата да изиграе историческата си роля.

Между другото Мусолини също има интересни размисли по този въпрос, както и Хитлер, който смята, че немците въпреки, че са арийци не съзнават точно какъв потенциал имат и затова е необходима една партия – неговата партия разбира си, да им обясни, каква е тяхната роля в историята. В ислямизма Саид Кутб е този, който взима тази теория и я прави на една от най-важните теории на ислямизма и неговата книга “Milestones” или „километрични камъни” е написана специално за това. Той казва, че тази книга е за революционния авангард на мюсюлманите, за да им покаже пътя, по който трябва да се върви за постигане нa историческата им цел. Той също както Ленин казва, че разбира се исляма е единствената религия, единствената философия, която е вярна и справедлива особено защото според него и според Шериата ислямът не е само религия, а е перфектнaта симбиоза между религия и държава – din wa dawla, на арабски – този перфектен съюз между държава и религия.

Това, разбира се, значи, че религията като такава е само част от исляма, другата част е халифата, държавата. Не може да се постигне тържеството на исляма ако той не господства в света и като държава. Саид Кутб фактически e първият които развива тази теория, която след него се доразвива от други идеолози, философи на ислямизма, най-важният, от които в момента е Юсуф Ал-Карадауи от Катар, който има цяла книга написана за това. Това което е интересно да се разбере в цялата идеология на ислямизма, е че тя не е само както много хора, например президента Буш както споменах, мислят, че това е само въпрос на тероризъм – въобще не е така, идеята е да се осигури господството на правилния ислям в света с всякакви мерки и различни мероприятия, от които тероризмът е само една част.

Например в теорията на Карадауи за революционния авангард на ислямизма има осем категории за това което трябва да се направи за да може този авангард да поведе мюсюлманството към халифата. Tероризмът е само една от тези осем категории и не най-важната. Mного по важни са например дауа (dawa) – мисионерство за да се прекръстват възможно повече немюсюлмани в мюсюлманството. В Шериата се казва, че неверниците имат само три опции – едната е да се покръстят, да станат конвертити, да станат мюсюлмани; втората е да плащат данък като подчинени субекти на мюсюлманската държава, това в Отоманската империя се казва „jizie”, по арабски се казва „jizya” и третото е, ако не решат да вземат една от първите две опции, те просто трябва да се убият.

Революционният авангард говори за това как трябва да се използват временни съюзи с части от невярното общество, кои са те и прочие, нямам време тук да ги дискутирам може би, ако някой има въпроси може да се поговори за тях, но общо взето това са основните доктрини в радикалния ислям и доколко той в момента се управлява да кажем от Мюсюлманското братство в Египет, други радикални организации е много важен въпрос за нас от гледна точка, на това, което става в арабския свят, в Афганистан, в Пакистан и прочие. Ако погледнете Мюсюлманското братство в момента, дори днес има статии в американския печат, и то от високопоставени лица, които казват че мюсюлманското братство не е вече това, което e били, те вече не пропагандират насилие, те са готови да работят с демократични правила и т.н, но, ако погледнете например техния уебсайт ще видите, че тяхното мото продължава да бъде, тук цитирам по памет: „Джихад е нашият път, мъченическа смърт за Аллах е нашата съкровена мечта”, това не се е променило.

Напоследък имаше едно много интересно интервю в американското списание „Световна политика”, където един американец беше интервюирал Халед Хамза, един от младите ръководители, смятани за модерни, умерени ръководители на Мюсюлманското братство, месеци преди сегашните безредици. В него той казва ние сме за избори, ние сме за едно демократично общество, но когато e запитан това означава ли, че вие сте готови да признаете правото на Израел да съществува, той казва не, въобще не означава това, ние защитаваме позицията на Хамас. A позицията на Хамас е съвсем проста – физическото унищожаване на евреите, няма други опции. И, когато беше запитан, това значи ли, че вие ще дадете правото на жените да бъдат ръководители, той казва „не, жена не може да бъде президент”. Така че, интересно е да се разбере точно накъде върви тази идеология и, както казах, това е много по-важно, отколкото нашата фиксация върху тероризма. Тероризмът е само част от доктрината на радикалния ислям, която като цяло е много по-опасна според мен. Благодаря за вниманието.

По Агенция Фокус

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.