Либия и иракският синдром

Барак Обама. Снимка: Белия дом

„Призракът на Виетнам е погребан завинаги в пясъците на Арабския полуостров. Америка може да се гордее с този ден – и, за бога, ние се отърсихме от виетнамския синдром веднъж завинаги.“ В това поне бе убеден Буш баща преди 20 години, скоро след като армията, която изпрати в Саудитска Арабия, изрита Саддам Хюсеин от Кувейт.

Но историята обича да си прави шеги. И докато Барак Обама се чуди дали военната сила да залегне в реакцията му към Муамар Кадафи в Либия, нима нов синдром – иракски синдром, прихванат в същите пясъци на Арабия от Буш младши – възпира ръката на Обама?

Кръвопролитните войни пораждат предпазливост. След Корея и след Виетнам, войните в Афганистан и Ирак направиха от американците войномразци. През 2005 г. Джон Мюлър, професор по политология в Университета на щата Охайо, предрече в списание Foreign Affairs, че „иракски синдром“ в крайна сметка ще направи Америка по-скептична към едностранни военни действия, особено на места, които не представляват пряка заплаха за нея и по-малко склонна да смята европейците и останалите добронамерени чужденци за пъзльовци. „САЩ могат също така да станат по-склонни към търсене на международно сътрудничество и понякога дори да проявяват признаци на смирение.“

Професорът удари право в десетката. На фона на две войни и начумерена икономика, Марс вече не е асцендент във Вашингтон при Обама. Неговите безпилотни самолети може и да поразяват свърталища на талибаните в Пакистан, но Обама винаги е бил противник на „безмозъчната“ война в Ирак, а по-голямата част от неговата партия мрази войната в Афганистан, която той нарича необходима.

След като бе избран за президент като антипод на Буш, той се нуждае от ново обвързване в Близкия изток толкова, колкото от куршум в главата. Така че, макар неговият държавен секретар Хилари Клинтън да повтаря, че на масата са сложени всички варианти, а Америка вече изпрати бойни кораби край либийските брегове, акцентът засега е твърдо върху дипломацията.

На Капитолийския хълм тази седмица г-жа Клинтън заговори за „използване на комбинираните възможности на умната мощ“ в Либия. Изменяйки на обичайната схема, Америка изглежда залива със студен душ разгорещените глави в Европа и особено във Великобритания, умуващи дали НАТО да пропъди самолетите на полковник Кадафи от небето на Либия.

За предпазливите и за пацифистите иракският синдром може би не изглежда нещо лошо. Войните на по-младия Буш отнеха живота на почти 6000 американци и източиха американските финанси. Несъмнено би било по-добре в бъдеще Америка да се заема с подобни авантюри, ако изобщо се реши на такива, с ясна преценка на разходите, с по-малко увереност, че военната операция ще бъде „фасулска работа“ и с по-скромни очаквания за резултатите, които употребата на сила може да постигне.

Но какво би станало, ако тази здравословна предпазливост се превърне в неохота за използване на сила изобщо, дори когато националният интерес или хуманитарни съображения го изискват? И какво би станало, ако някои опасни хора си наумят, че Америка никога вече няма да се бие? Саддам си помисли и го каза на глас преди 20 години, че след загубите си във Виетнам Америка няма да рискува война за спасяване на Кувейт. Бързината, с която Роналд Рейгън офейка от Ливан след атентата през 1983 г. срещу казармите на морските пехотинци, потвърди убеждението, че нежеланието на Америка да дава нови жертви е ахилесовата пета на свръхсилата.

Саддам скоро разбра, че греши за виетнамския синдром. Без съмнение, иракският синдром също може да бъде преодолян. През десетте години сражения в Афганистан и над седемте в Ирак, Америка все пак доказа изключителната си военна издръжливост: след като веднъж са се захванали сериозно с битката, на американците им трябва доста време, за да признаят поражението. А апетитът на обществеността към нови сблъсъци, макар и отслабнал, не е нулев. Едва 12 процента от участниците в допитване тази седмица на „Икономист“ YouGov подкрепят военна намеса в Либия, но 38 процента се обявяват за зона, забранена за полети.

И все пак доста от неохотата да се поеме риск рефлектира във върхушката, където се вземат решенията. Във военната академия Уест Пойнт миналата седмица министърът на отбраната Робърт Гейтс, който пое щафетата от Доналд Ръмсфелд в правителството на Буш и когото Обама остави на поста, заяви, че „всеки бъдещ министър на отбраната, който посъветва президента да изпрати отново голяма американска сухопътна армия в Азия, Близкия изток или Африка, трябва да бъде прегледан от психиатър.“

Малкото приказки за война, които ситуацията в Либия породи, дойдоха от „обичайните заподозрени“: сенаторите Джон Маккейн и Джо Либерман, и Пол Улфовиц – един от архитектите на войната в Ирак. Но дори и те предлагат максимум да бъдат въоръжени либийските бунтовници и да бъде наложена зона, забранена за полети.

А може би Америка щеше да прояви същата предпазливост в Либия и без иракския прецедент. Г-жа Клинтън може би е права, че външната подкрепа за бунта ще се окаже контрапродуктивна. Но Ирак несъмнено оцвети други решения, които Америка взе през последните години, не само по време на „караула“ на Обама, а и на неговия предшественик.

Бил Клинтън преди Ирак използва военновъздушни сили на Балканите, но Буш след Ирак не се намеси в Дарфур дори след кланетата, извършени от подкрепяните от суданското правителство милиции Джанджауид. Той се въздържа от военни удари по ядрените инсталации на Иран и, както по всичко личи, е казал и на Израел да не се намесва.

Примката и скритата константа

Една от интерпретациите на отношението на САЩ към войната е, че Америка не може да се освободи от примка. Успешни начинания с малобройни жертви например първата война в Персийския залив и ранните, заблуждаващи етапи на войната в Афганистан предизвикват надменност и нови авантюри.

Скъпоструващи намеси като Корея, Виетнам и Ирак подхранват предпазливост.
Това гледище е прекалено опростено. Мюлър, който предсказа иракския синдром, отбелязва, че с изключение на леко засилване на изолационизма след виетнамската война и кратък негов спад след първата война в Залива, промените в обществените нагласи са били твърде скромни.

Общо взето, американците са склонни да толерират голям брой жертви, когато става дума за отблъсване на преки, според тях, заплахи като комунизма в Корея и Виетнам или тероризма след 11 септември, но не и когато трябва да се умиротворяват далечни и сякаш перманентно размирни държави като Сомалия там 18 американски рейнджъри загинаха само в една операция в Могадишу през 1993 г., което реално сложи край на мисията на ООН . Остава да видим какво означава това за либийските демократи.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.