Моис Салтиел: Не властта, а народът спаси българските евреи

Агенция Фокус

Моис Салтиел. Снимка: личен архив

По повод 10 март, деня на жертвите на Холокоста и спасяването на българските евреи. Разговор с Моис Салтиел, 88 – годишен, съвременник на Втората световна война и свидетел на спасяването на българските евреи.

– Г-н Салтиел, с какви чувства ще посрещнете 10 март и каква е организацията на еврейската общност у нас за отбелязването на този ден?

– Казано честно със смесени чувства. Най-напред с радост и благодарност за това, че 50 хиляди български евреи останаха живи и не отидоха в крематориумите. Също така със съжаление за това, че 11 343 евреи от Беломорието, Македония и Пирин не се върнаха от тези крематориуми и останаха там. За мен това е двузначен празник. От една страна празник на благодарността и толерантността, а от друга страна на съжаление за загиналите и изпратените от българското правителство в Полша и Германия наши сънародници от Беломорието и Македония.

На 10 март пред паметната плоча, която се намира близо до Народното събрание ще бъдат поднесени благодарствени венци от името на еврейската общност и не само на нея, а и от парламентарните групи на Народното събрание и други обществени организации. След това хората ще се отправят до паметната плоча на Димитър Пешев, който е спомогнал със своите действия за отмяната на депортирането на българските евреи.

Последните дни бяха проведени „уроци по достойнство”. Аз лично участвах в тези уроци. Посетих 134-то училище в София с преподаване на иврит. Влязох в часа на един от петите класове. Там разказах за това какво представлява Холокоста, както и за заслугата на българския народ за оцеляването на евреите в нашата страна. Останах с впечатление, че макар и малки, децата научиха един урок за толерантността и добрите чувства, които българският народ е изпитвал към своите евреи, които живеят на Балканите и в България от векове.

На 11 март една група от около 50 човека наши сънародници ще отпътуват за Бачковския манастир, където ще бъдат положени венци на гробовете на двама патриарси, които са допринесли със своето толерантно отношение и постъпки, за да не допускаме депортирането на евреите в Полша и Германия.

– Вие сте съвременник на времето на Холокоста. Какви са вашите лични спомени от времето на Втората световна война и спасяването на българските евреи?

– Аз лично мога да разкажа неща, които ще потвърдят мисълта ми, че българският народ е достатъчно толерантен към нашите сънародници. Ще илюстрирам това с примери от моя живот. Моят баща в периода 1942-43 година беше сръбски поданик, тъй като баща му е бил сръбски гражданин и така е останало. Живееше си в България, но беше сръбски поданик. Когато започна подготовката на антиеврейските закони и правителството беше решило постепенно евреите да бъдат изпратени в Германия – първата тяхна стъпка беше евреите, които са чужди поданици, да бъдат изгонени от България и да напуснат страната. Пред нас беше поставена задачата да си намерим начин и да напуснем.

Единственият начин беше да отидем във Варна, да чакаме някоя гемия и от там да заминем за Палестина. Така и направихме – тръгнахме с малко багаж и отседнахме във варненското село Игнатиево. С мисълта, че трябва да намерим начин да се превозим и да напуснем страната, тъй като не можеше да се завърнем. Един съсед на баща ми по месторабота – запасен офицер от царската армия, направи невъзможното с постъпките си пред дирекцията на полицията. Какво е говорил там, той си знае, но е успял да извоюва специално за нас връщането ни от това изселване. Няколко дни след това разбрахме, че една от тези допотопни гемии е потънала в Бяло море. Не се знае дали ние щяхме да бъдем в нея, но това беше първият път, когато решихме, че сме си спасили живота.

Вторият пример, който искам да разкажа, е – като малолетен бях осъден на 15 години затвор за това, че размножавах един позив, в който пишеше „отменете антиеврейските закони“. Прекарах една част от времето в затвора в Скопие. Там бяхме около 20 еврейчета и много други затворници. По времето, когато германците започнаха да се изтеглят от Гърция, те минаваха през Македония и се отбиваха в това стопанство, в което беше нашият затвор. Няколко пъти се интересуваха от това дали има евреи в този затвор, за да могат да организират тяхното изпращане в Германия.

Надзирателите, които не бяха кой знае колко милостиви и добри към нас, се оказаха добри българи. Запитаният надзирател отговорил – не тук няма евреи, тук дори и политически затворници няма, тук са само криминални. По този начин ние – 20-те еврейчета, останахме за втори път спасени. Като имате предвид, че през този период всичките евреи от Македония бяха изпратени в лагерите на смъртта. Ето примери на толерантността на българския народ. Биха могли да се посочат още много примери, но мисля, че тези два са достатъчни. Като прибавим към тях добре известните на народа постъпки на различните обществени организации, депутати, общественици, Съюза на писателите, на юристите, на лекарите, Светия синод. Аз само дадох едни частни примери, които потвърждават правилото, че не властта, не правителството, а обществените организации и целокупният български народ са тези, които успяха да спасят и да предотвратят депортирането на евреите в Германия и Полша.

– Какво не трябва да забравяме от историята на еврейския народ?

– Това обясних и на малките деца в училище. Не трябва да забравяме поуките от Втората световна война. Там загинаха милиони хора по време на войната, между тях са и 6 млн. евреи по време на Холокоста. Важно е не само около 10 март да говорим на темата за Холокоста и спасяването на българските евреи, защото това е една светла страница за българския народ. Трябва и в училищата да има програма, където да са изучават уроците от Втората световна война и Холокоста, за да може подрастващото поколение, което почти не знае нищо – да знае и да се поучи, за да може такива неща да не се случват занапред.

Неотдавна в рамките на еврейската организация се обсъждаше въпросът не бива ли да се издигне паметник в чест на тази достойна постъпка на българския народ. Моето мнение е, че трябва да се издигне един паметник, наречен паметник на Холокоста, в който да се илюстрира и лошата страна на Холокоста – измрелите, избитите, изгорените хора, но и подвигът на българския народ по спасяването поне на една малка част – българските евреи, които живееха на територията на България, които са живели на територията на тази държава от много столетия – по време на Османското иго и след това. Те винаги са били толерантни и са участвали с всичко, наравно със останалите българи. Още в опълченската дружина има няколко души евреи. Във войните, които България е водила след освобождението, са загинали много български евреи – участвали редовно като войници и офицери. Ние също не малко сме допринесли, за да може народът да ни уважава и в този случай да ни опази от гибел.

– Защо припомнянето в училище на събитията около Холокоста са казва „урок по достойнство“?

– Защото това, което направи българският народ е урок за достойнство. Българите показаха най-добрите си качества в спасяването на своите сънародници. Затова ние учим децата, че всеки трябва с делата си да показва с делата си, че е това, за което се мисли. Отмяната на депортирането на 10 март 1943 г. е акт на достойнството на всички общественици и хора, които участваха в решаването на този проблем. Това не беше лесно, защото България беше включена в политиката на Германия, Испания, Италия и Япония. Беше упражнен голям натиск и фактът, че успяха да преодолеят този натиск и да спасят хората с еврейски произход – това е пример, който заслужава достойно уважение.

– Дали днешните политици са научили този урок по достойнство?

– За съжаление не мога да дам положителен отговор. Миналата година беше направена анкета между учениците в много училища и се оказа, че близо 70% от децата не знаят нищо за тези събития. Наскоро имаше шествие на привържениците на генерал Луков. Той беше един от най-отявлените привърженици на антиеврейските закони. Това означава, че не можем да смятаме, че нещата са се оправили и, че няма какво да направим по-нататък. Явно не само у нас, но и по света се надига една вълна на неонацизъм срещу, която трябва да са води борба. Нужна е толерантност, справедливост, съпричастност, взаимно уважение и мир, за да може човечеството да живее по-добре и да може всички хора от всички етноси и народности да се чувстват щастливи и да живеят в демокрация и свобода.

– Научили ли са хората урока на историята свързана със Втората световна война и Холокоста?

– Още има много примери, които показват, че човешката памет не е много стабилна. Нормално беше да се сметне, че след поуките на Втората световна война и това, което се случи по това време, трябва да бъде урок на всички, но явно паметта на хората не е най-стабилното нещо на света. И у нас и по света се надигат вълнения и не можем да бъдем сигурни, че няма да има рецидиви. Трябва да водим необходимата разяснителна работа и действия, за да няма ксенофобия и омраза между хората.

– Вие мразите ли някого?

– Не, не мразя никого. Кого да мразя и защо да мразя. Въпросът се състои в това не дали някого мразя, въпросът е в правилната оценка на събитията и на това какво трябва да се направи да не се повтарят лошите неща. Важно е да бъдем оптимисти, че събитията няма да се повтарят и че доброто ще тържествува.

БългарияИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.