Гласът на Либия вече се чува

в. Ню Йорк таймс

Наблюдавайки развитието на събитията в Тунис и Египет през миналия месец, либийската диктатура стана нервна. Режимът на полковник Муамар Кадафи обеща безлихвени заеми и безплатни жилища и освободи няколко политически затворници, вкл. мои двама чичовци и двама братовчеди, които бяха държани в затвора от 21 години. Те бяха арестувани през март 1990 г. през същата седмица, когато моят баща, политическият дисидент Джабала Матар, бе отвлечен от дома си в Кайро и откаран в Либия. Той и те бяха измъчвани и несправедливо държани в затвора без процес. През 1996 г. баща ми бе преместен и новините от него спряха. Днес той е сред „изчезналите“ в системата от затвори на полковник Кадафи.

Разговарях с чичо Махмуд, по-малкия брат на баща ми, минути след неговото освобождаване. Той бе у дома в Адждабия, родния град на бащината ми фамилия. Много искаше да покаже, че въпреки стореното му от режима, много добре е запазил духа си. „Какво чувам, че си бил в краткия списък на номинираните за наградата „Букър“?“, бе едно от първите неща, които каза той. Разсмяхме се. „А помниш ли интервюто, което даде навремето, преди четири или пет години, на една жена от арабската секция на Би Би Си? Е, аз го чух. Седях до радиото и слушах всяка дума.“  После започна да ме притиска. „Кога ще видим следващата ти книга? Хайде, стига си мързелувал.“ В продължение на няколко минути всяко наше изречение започваше с думите: „Спомняш ли си?“.

Скоро след като затвори, поисках отново да чуя гласа му. Почаках половин час и му се обадих пак. Четиринайсет дни по-късно Либия изригна. Хората направиха нещо, което никога преди това не беше възможно: те се събраха на улиците и казаха каквото мислят. Мобилната телефонна мрежа бе разрушена и не можех да контактувам с чичо си. Знаех, че Адждабия бе сред първите, ако не и първият, който се освободи от правителствените сили. Знамето, което бе изложено в стария кабинет на баща ми – червено, черно и зелено на Либия отпреди Кадафи – сега се развяваше високо в Адждабия. Бе съобщено, че силите на полковник Кадафи повече от един път са опитвали да завземат града. Имало е интензивни боеве и всеки път бунтовниците като че ли са надделявали. Но аз все още не можех да се обадя на моите роднини там.

Преди няколко дни най-накрая се свързах с един от моите братовчеди. „Всички ние сме добре“, уведоми ме той. И после каза онова, от което се опасявах, но го очаквах: „Аз се сражавам заедно с бунтовниците. Всички млади от семейството се бият. Мама се е поболяла от безпокойство и не иска да излиза навън. Но как ще спечелим свободата си, ако си стоим вкъщи?“

Силите на Кадафи имат танкове и самолети. Всичко с което разполагат моите братовчеди, са стари ловджийски пушки и трофейна артилерия. Някои от бунтовниците използват прашки, ножове и тояги. След като хората в Адждабия овладели града, те изпратили мъже да помогнат в градовете в околността. Братовчед ми е участвал в тежките боеве в Рас Лануф, на няколко часа път на запад. „Армията на Кадафи бе накарала жени и деца да излязат на улиците и бе разположила снайперисти по покривите. Когато се опитвахме да напреднем, те стреляха по цивилни“, разказа той. Той започна да говори как с ужас видял едно дете простреляно в главата от 14,5-милиметров куршум: „Черепът се пръсна като нар.“ После от небето западали бомби.

Колкото и да е чудно, бунтовниците са запазили под контрол някои части на Рас Лануф, въпреки че там продължават ожесточените боеве. А смелостта и човечността на либийците е изключителна. Казаха ми за чуждестранни наемници, заловени в Бенгази, които получавали храна и лечение, след това били отвеждани в съда заедно с паспортите в ръце, където имали право да си изберат адвокат за съдебното дело срещу тях.

Убеден съм, че бунтовниците ще победят. Говорих с лекари, бойци, мъже и жени из цялата страна: в Зауия, Зинтан и Мисурата на запад и в Бенгази, Байда и Адждабия на изток. Те ми разказаха за острия недостиг от медицински материали и насъщни храни като брашно и бебешки храни. Ние трябва да доставим тези неща в териториите на бунтовниците. Освен това бунтовниците се надяват, че скоро международната общност ще установи зона, забранена за полети, за да попречи на полковник Кадафи да бомбардира собствения си народ и да вкарва наемници от чужбина.

Независимо от това бойците са твърдо убедени, че могат да победят сами. Те не се нуждаят, нито искат чуждестранни войски по суша. Обаче те имат нужда от по-добри оръжия. Наскоро Филип Сандс, професор по право в лондонския „Юнивърсити колидж“, ми каза, че резолюцията на ООН за оръжейно ембарго върху Либия трябва да бъде преправена, така че бунтовниците да могат да получават екипировка, за да могат „да изравнят силите на бойното поле“ и „да се защитят добре“.

През цялото време на въстанията демонстранти носеха снимки на либийците, изчезнали или убити през близо половинвековното управление на полковник Кадафи, и призоваваха за справедливост. Мъжете на тези фотографии, подобно на баща ми, с голи ръце проправиха пътя на тази революция, докато страни като Великобритания, Италия и САЩ се отнасят към полковник Кадафи с уважение като към държавник от международна величина.

Либийците ще имат своята революция. Но международната общност, която помогна за укрепването на диктатурата на полковник Кадафи и сега носи голяма морална отговорност към нашата нова държава, трябва да действа в помощ на въстанието и да ограничи нарастващия брой на невинните жертви.

По БТА

*Хишам Матар (роден 1970 г.) е автор на романа „В страната на хората“ (2006, In the Country of Men), издадена в САЩ, Великобритания, Канада, Франция и Германия.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.