Свободата в квадратни метри

в. Култура

Доц. д-р Тотка Монова. Снимка: Медиен панаир

В края на миналото столетие проф. Р. К. Маноф от Ню Йоркския университет обяви смъртта на класическия журнализъм. Десетина години по-късно Джон Пилджър регистрира силно намаляване на разследванията, проучванията и анализите в масмедиите, както и отдръпване от целите и функциите на класическата журналистика.
Прилагането на формулата новини + забавни програми, при непрекъснато местене на информационните центрове, съчетано с постоянна липса на време за анализ и интерпретация, създава т. нар. „корпоративен карцер”.Той обективно води до изолация на населението от най-значимото, което се случва в обществото, преструктурира обществения дневен ред, отклонява вниманието от политическата власт и управлението.

Така едно средностатистическо семейство, заело пространството между телевизора, хладилника и масата за вечеря, чува мимоходом нещо за поредния скандал, регистрира с разсеяно внимание, че СРС-тата май нарушават някакви негови права. Абревиатурата обаче е сложна за дешифриране, а програмно време за обяснения няма. Утаява се усещането, че за пореден път управляващите нещо не могат да разделят, затова отново е в ход поредният компромат.

Представители на различни власти си говорят (за кой ли път вече?!) нелицеприятни неща, които нямат абсолютно никакво отношение към житейските ситуации, които хората ежедневно трябва да решават; освен това те отдавна са се убедили, че в последните две десетилетия управляващите се интересуват единствено от статуса им на електорални единици, имащи право на глас. След няколко дни проблемът със СРС-тата започва да дразни, защото излишно „изяжда” времето до началото на любимия сериал или забавно предаване. А и какво ли значение има дали някой чува как и какво си говорят вкъщи обикновените хора?

Битието и без това е отвратително, дайте малко Байландо, Пълна лудница, нещо Горещо и поредния Забранен плод. Карцерът вече не е като едновремешните, той се е превърнал в корпоративен, квадратурата не се пести, пространството е пълно с въздух, има цвят, шик, музика, дизайнерски дрехи, красиви актьори, клюки, полезни съвети и рецепти, безплатен и популярен психотерапевт в стила на Коелю и Хорхе Букай.

През 2002 г. в книгата си „Узурпацията на властта и трансформацията на обществото” социологът от БАН Стефан Дончев отбеляза, че у нас е извършена „апаратно-бюрократична революция” и обяснява подробно механизма на създаването през годините на прехода на данъчно-полицейска държава.

И така, Водачът на политическата дружина притежава пълния контрол върху регулативните и разпределителни функции на властовия монопол – получаването на награди и разпределение на тежестите, което му осигурява подчинение, преданост и раболепие на функционерите от всички етажи на апарата.(…) Изборите през 2001 г. затвърждават неосталинисткия модел на апаратната власт, вместо да го елиминират.(…) В това състояние България може да остане десетилетия, ако не се появи рязко прекъсване на практиката на данъчно-полицейския монопол на българската държавност.

Преди девет години смятах тезите на Дончев за пресилени, сега имам чувството, че оценките се отнасят към днешното управление на ГЕРБ, а ситуацията, в която живеем, се маркира от няколко значими факта, които, обобщено представени, изглеждат така:

Според проучвания на общественото мнение от началото на годината, над 60% от анкетираните одобряват Тодор Живков и неговото управление. Носталгията по бившия режим все по-често се декларира. 48% не знаят и не се интересуват какво е това „Шенген”.

Съвсем сериозно министри обясняват пред камери и микрофони колко е хубаво да бъдат подслушвани, защото така нямало скрито-покрито, а премиерът определи противоречията между Дянков, Танов и Цветанов като нарочна стратегия: „да се мразят, да са скарани, за да е сигурно, че никой, никъде от тях не може да покровителства нищо“.

На 11 декември 2010 г. премиерът Борисов заяви, че „всички трябва непрекъснато да са в стрес и да знаят, че ще бъдат наблюдавани“. Със сигурност в читанките по политология ще останат и думите на министър Трайчо Трайков, който дори е благодарен за подслушването, защото „ако човек забрави какво е казал, то е нещо като архив – така, както си пазиш имейлите, остават ти аудио файлове“.

Днес все по-често ставаме свидетели как разказите за света подменят света, а мега-наративите за страсти, емоции и конфликти създават усещане, че живеем и участваме в драмата (мелодрамата, комедията, историята), която медиите пишат с продължение всеки ден. Важно е да се отчита фактът, че е напълно възможно конструиран в полето на медиите модел след време да стане реалност в социално-политическия живот, а това за пореден път ни изправя пред изключително важния въпрос за отговорността на медиите и за тяхната регулация и саморегулация.

Много от изградените образи, “носители” на идеята за промяна и преход, оказват по-скоро негативно влияние върху аудиторията, формират представата за свят, който не е осъществим, поне не с ресурсите, наследените стереотипи и манталитета на българското общество.

Един от проблемите на прехода е, че внезапно спря централизираното „производството” на герои и сюжети. Фасадата бе смъкната буквално за един ден, тържествено бе обявен фалитът на тоталитаризма и на фасадната демокрация, но искрящите фойерверки изведнъж осветиха гола сцена. Оказа се, че зад фасадата няма нищо.

И медиите отново започнаха да правят това, което винаги са правили в последните 45 години до 10 ноември 1989 г. – серийно производство на герои и сюжети. С единствената разлика, че днес сюжетите стават все по-пошли, героите все по-вулгарни, а дирижирането на медиите вече не е централизирано.

За участие на медиите в предефиниране на социални роли или за изграждането на нови социални отношения, адекватни на ситуациите, които глобализацията и новият век налагат, според мен е невъзможно да се говори. Това е обективен резултат от специфичната медийна среда, която бившата партийна номенклатура с помощта на различни по вид посредничества създаде. В продължение на две десетилетия медиите имаха една основна функция – да легитимират пред обществото трансформацията на ролите от бившия ролеви репертоар на властта в нов, да легализират трансформацията на националния капитал в частна собственост. Тази задача те изпълниха успешно. С не по-малък успех днес доизграждат и корпоративния карцер, в момента той се преобзавежда, претапицира, разширява се по хоризонтала и се стеснява по вертикала.

Стесняването по вертикала, т.е. концентрацията на все повече власт във все по-малко лица, става зад паравана на пищни мега спектакли – похарчваме няколко милиона за декори, тоалети и хонорари, за да съберем няколкостотин хиляди от бедния данъкоплатец за болните деца. Спектакълът, често граничещ с кич, подменя реалната политика. Тези формати не само легитимират тоталната абдикация на държавата от социалните и здравните проблеми на хората, те са и специфична форма на морален шантаж, който се упражнява спрямо нормалната чувствителност на зрителите.

Виж целия текст във в. Култура

*Доц. д-р Тотка Монова е преподавателка във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Кл. Охридски“ и негов декан от 2003 г. Авторка е на книгите „Медиатекстът“, „Думите, които разделят“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.