Как оцеляват японците

Спасители и жертви разтоварват храни от хеликоптер в Ямада, северна Япония, 5 дни след земетресението. Снимки: ЕПА/АП/БТА

Има ли „японски подход“ към катастрофите и какъв е той? Това обяснява в полското сп. „Политика“ журналистът Яцек Ван, кореспондент на японската телевизия „Нипон нюз нетуърк“ (NNN).

– Как правителството информира за това какво става в страната?

– Засега го прави много умно. Всеки ден премиерът свиква пресконференция, на която присъстват няколкостотин журналисти. Той разказва за всичко случило се през деня и какво е направило правителството. Освен това и премиерът, и министрите са облечени в светлосини униформи, същите като на спасителите.

-Защо?

– За да вдъхнат усещане за сигурност и да покажат, че са ангажирани и се чувстват част от екипа.

– Имах чувството, че по лицето на премиера не личат никакви емоции. Безчувствено съобщаваше новините.

– Той трябва да е уверен, не може да сее тревога. Трябва честно да каже какво е свършено и какво още трябва да се направи. Призова освен това хората да стискат зъби и да се опитат да помогнат на съседите си, така че възможно най-скоро да се справят с трудното положение. Премиерът знае, че е длъжен да мобилизира обществото да положи усилие. Като го гледам, убеден съм, че той иска да спаси хората, иска загубите да са възможно най-малки. И нито един японец не се съмнява в това. Дори опозицията мълчи. Всички знаят, че сега най-важното е да действат заедно.

– Толкова ли е очевидно това за японците? На какво се дължи тази позиция?

– На чувството за солидарност с групата. За японците е важно сътрудничеството в групата. При тях няма такова нещо – аз ще съм пръв или аз ще го направя по-добре. Японецът мисли: ние ще го направим, важни са всички, а не моят индивидуален интерес и ако всички се спасят, ще е по-добре, отколкото ако се спася само аз. Ние, отборът, трябва да спечелим. Другото са отработените процедури и придържането към тях. Дори ако някой може лично да смята, че тези процедури са пълна глупост, повечето японци ще ги изпълняват, защото ако в продължение на десетки години нещо е било редовно упражнявано и отработвано, това значи, че е трябвало да служи на нещо.

Впрочем, именно на спазването на процедурите се дължи това, че броим жертвите с хиляди, а не със стотици хиляди. Представете си, че вълните цунами бяха ударили по протежение на цялото Тихоокеанско крайбрежие, по което живее 80% от населението на Япония. Това от 120 млн. са над 90 млн. души. Дори ако само 5% живееха на един-два метра над морското равнище, пак имаме около 6 млн. души. Ако хората не бяха послушали призива на правителството да се качат или на най-високите етажи на здравите, бетонни сгради, или да бягат навътре в сушата, жертвите щяха да са много повече. Освен това японците – и това е третата причина за поведението им – постоянно живеят с опасността от катаклизми. Всяка година има няколкостотин земетресения и се знае, че някога става едно по-силно. Японците имат съзнанието, че това е неизбежно. Знаят, че е така и тогава трябва да се спасява живота на възможно най-голямата група, от която си част.

– Това желание да помогнеш на другите от религията ли произтича?

– Не бих го свързал с религията, а с това, че японското общество се ръководи от закони, определени от общността. Хилядолетия наред цяла Азия е била много бедна. Това са били земеделски общества, които са се занимавали главно с отглеждане на ориз. Но оризът, макар да има висок добив и да позволява да се изхранят цели села, изисква координация и взаимодействие на много хора. Необходими са хора за напоителните системи, за саденето и т.н. Затова от много отдавна японците са делили работата. Един селянин, сам, не би могъл да отглежда ориз, няма да се справи. Налага се цялото семейство да работи. Ако някой не е сътрудничел, групата го изхвърляла, а това е значело смърт. Защото откъде такъв отхвърлен ще вземе ориз? Да открадне? Ще го направи веднъж, втори път, след това му режели главата. Следователно абсолютното подчиняване на групата не произтича от някаква система от религиозни ценности, а от практичен подход към живота.

– Добре ли са подготвени японците за подобни катаклизми?

– Със сигурност по-добре от други народи. Японците отлично знаят правилата как да се държат при земетресение. Учат ги от детската градина. Всяко дете знае, че като усети трус, трябва да влезе под бюро или под маса и да прикрие главата си със защитна качулка или с възглавница, която обикновено е прикрепена под стола. Щом престане да тресе, децата се подреждат по две в редичка и излизат от училище. Всяко дете има точно определен маршрут от училище до вкъщи. Трябва да пресече улицата на точно обозначено място. Дори да има, например, три пътя, между които да избира, и единият е по-къс, все едно, то трябва да тръгне по определения му, тъй като именно този маршрут е бил сметнат за безопасен. Освен това придържането към един и същ маршрут помага при други случаи – ако детето се загуби, се знае къде да се търси.

– Такива упражнения само в училище ли се организират?

– Не, японците преминават през такава подготовка на различна възраст и на различни равнища. Във всеки офис има подготвени пакети със суха храна, одеяла и фенерче с радио. Ако работодателят не спазва тези изисквания, плаща глоба. Такива учения се провеждат и на равнище местни общности два пъти в годината с предварително разпределени роли. Координират ги екипи от спасители, най-често свързани с противопожарната охрана. Хората се учат, например, как да вадят човек, заклещен под развалините. Обучават се на първа помощ, да правят изкуствено дишане, например, и изминават реалния си евакуационен маршрут. Дори премиерът, като главнокомандващ на цялата акция, участва в тези учения.

– Виждам, че японците много сериозно се отнасят към това.

– Да. В Полша веднъж, когато бе обявена пожарна тревога, всички изтичаха надолу по стълбите, а мен ме оставиха горе, защото кракът ми бе в гипс. Колегите ми казаха, че все едно няма да сляза по стълбите и по-добре да си седя в стаята, все едно нищо лошо няма да стане, а те след малко ще се върнат.

– В Полша в случай на различни катаклизми хората понякога си мислят, че това е Божие наказание, а какво мислят японците?

– Просто, че се е случило. Нали живеем върху буре с барут и го осъзнаваме. На остров Кюшу, например, има град Кагошима, над който се извисява действащ вулкан. Там живеят хора, дори по склоновете на вулкана. Всеки ден бършат дебелия един сантиметър пласт пепел от колите си, върху къщите им от време на време пада дъжд от камъни и трябва да се спи в ъглите на стаята и винаги близо до стените, така че ако в средата на къщата падне камък, никой да не пострада. Във въздуха се носи прах, а всяка къща има бетонно скривалище, за да могат хората да се скрият там в случай на нужда, но въпреки това живеят там. И отгоре на това се радват, защото върху вулканичната пепел всичко расте много добре. Това е Япония.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.