Ще помогне ли катастрофата на Япония?

в. Вашингтон пост

Работник инспектира пропаднала магистрала край Мито, префектура Ибараки. Снимки: ЕПА/АП/БТА

На 1 септември 1923 Токио е разтърсен от земетресение със сила 7,9 по скалата на Рихтер. Повече от 100.000 души загиват, а около 3 милиона остават бездомни в резултат на Голямото земетресение от Канто. Насъсквани от слухове, че етнически корейци отравят водоизточниците, през следващите дни тълпите убиват хиляди корейци. Японското правителство обявява военно положение, но неспособността на гражданските власти да се справят с катастрофата води до военен преврат.

Седемдесет и една години по-късно, на 17 януари 1995, в Кобе се случва земетресение със сила 6,9. Голямото земетресение от Ханшин убива 6,400 души. Вредите се оценяват на повече от 100 милиарда долара, или 2,9 процента от националния брутен продукт. Подобни са оценките и за последиците от земетресението от миналата седмица в региона Тохоку в северна Япония. Но само за 18 месеца икономическата дейност в Кобе беше достигнала 98 процента от нивото отпреди земетресението. Беше построено ново пристанище, модернизирани бяха много от жилищните комплекси – а пристанищното градче се превърна в образцов екземпляр на съвременното строителство.

Изкусително е да се гледа на различните реакции към подобни трагедии като доказателство за това, че едно по-развито общество реагира по-конструктивно на злополучията. Но простата истина е, че катастрофите много бързо могат да променят една нация – към по-добро или по-лошо.

По кой път ще поеме Япония?

Земетресението от 11 март и последвалите го цунами опустошиха едно общество, което, въпреки цялото си богатство, се намираше в застой. В течение на последните две десетилетия икономическият растеж на Япония възлизаше на анемичния един процент годишно. В политически план страната беше без стабилно ръководство. Либералнодемократичната партия (ЛДП), която беше управлявала почти без прекъсване от края на американската военна окупация след Втората световна война, най-после беше изгубила властта. А новата Демократична партия на Япония (ДПЯ), поела властта през 2009 г., се въртеше в кръг.

В продължение на четири десетилетия след войната Япония беше имала уютничка политика, подкрепяна от стабилна икономика. Слабо населените селски области имаха непропорционално влияние върху националната политика. Правителството финансираше скъпи мостове, водещи наникъде, многомилиардни пристанища за малки рибарски селища и свръхскоростни влакове, движещи се из пасторални селски райони – и по собствени твърдения облече в бетон абсолютно всички речни корита в Япония.

Но през 1990 балонът се пръсна. Относителният дял на населението в работна възраст започна да спада. През 1998 работната сила започна да намалява, а едно десетилетие по-късно същото се случи и с цялостното население на страната. В края на краищата, загрижени от все по-високите разходи по прахоснически проекти, избирателите отнеха властта на ЛДП.

Още преди земетресението и цунамите да разорят региона на Токио на 11 март, страната имаше забавяща се икономика, фискални напрежения и дефлация, а десетилетията на прахосническо харчене бяха натоварили нацията с дълг, повече от два пъти по-голям от цялата икономика. В момента, освен трагедията на човешките жертви, икономическата стойност все още се оценява – и би могла да нарасне в огромна степен, ако щетите от атомните реактори се окажат близки до ония от Чернобил. Но ако възстановяването се проведе удачно, съществува надежда, че от катастрофата ще възникне една напълно нова Япония.

Въпреки неубедителния старт, правителството все още държи няколко карти. Деветдесет и пет процента от японския дълг се притежава от гражданите на страната, а не от чуждестранни хедж-фондове; не е много вероятно, че тези граждани ще продадат облигационните си залози ако правителството направи още по-големи дългове, за да изгради отново град Сендай например. Погледнато от финансова гледна точка, правителството разполага с повече пространство за маневриране, отколкото може би изглежда отстрани.

Част от възобновяването може да бъде финансирана чрез пренасочване на средства от безполезни проекти към по-високия приоритет да се възстановят щетите от Тохоку. Качеството на обществените инвестиции на нацията би могло да се подобри, може би постоянно, в резултат от тази криза.

Свиващата се работна сила може да ограничи възможностите за възстановяване, с което да принуди политиците и цялото общество да погледнат в очите традиционното си отношение към имиграцията. Открай време Япония упражнява изключително стриктен контрол над имиграцията и прави много трудно за чужденците да живеят и работят в страната. Сред водещите индустриални нации, единствено Южна Корея има по-нисък дял от чужденци в работната си сила.

Днес чужденците в Япония са вместени в различни ниши: високо квалифицирани, принадлежащи към мениджърските среди, имигранти; ниско квалифицирани, често нелегални, работници; накрая, внесени отвън невести, най-вече в селските райони. Икономистите вече много отдавна защищават тезата, че Япония трябва да приеме повече чужди работници, ако иска да си остане конкурентноспособна. Необходимостта да се възстановят жилища и инфраструктура в огромни мащаби може да изнесе на преден план традиционното предизвикателство на имиграцията.

Процесът на възобновяване може да помогне да се забави, ако не и преобърне, изключителната концентрация на икономическа власт в Токио. През последните 10 до 20 години стотици японски корпорации преместиха генералните си щабове от градове като Осака и Китакиюшу в японската столица. Преходът на страната към постиндустриално общество (с по-силното му наблягане върху неща като високо специализирани услуги), западането на регионалните финансови институции и културния акцент върху директния контакт при вършенето на бизнес – всички тези неща засилиха концентрацията на икономическия живот в Токио. Но след-земетръсното възстановяване може да подпомогне едно по-голямо разпределяне на икономическата активност в страната. Ако се подеме творчески, това би могло да доведе до появата на една напълно нова икономическа сила в северна Япония.

Но онова, което наистина се намира под въпрос – и което ще определи дали тези останали промени ще имат някакъв шанс за осъществяване – е структурата на японската политика. Ако управляващата ДПЯ успее да се справи с извънредното положение, това би могло да убеди японските избиратели, че тази нова партия представлява реална алтернатива на ЛДП. В такъв случай Япония би получила реална двупартийна система, в която политическата власт и идеите наистина са резултат от конкуренция.

Една такава трансформация може да направи управлението на Япония по-объркано и по-сложно, но заедно с това тя може и да помогне на страната да се изправи по-директно пред чувствителни въпроси, които е избягвала в продължение на прекалено дълго време: изнежването на прекалено високо субсидираните фермери, самоубийствената търговска политика, нежеланието да се проведе имиграционна реформа, тромавата отбранителна политика, както и неизясненото място на страната в Азия и в целия свят. Япония би могла да се появи като по-конвенционална и по-модерна страна, с по-реална и демократическа политика.

Но ако правителството не успее да свърши работата си в кризата – ако Голямото земетресение от Тохоку се превърне в японска версия на урагана Катрина – то тогава застаряващите и предпазливи избиратели в страната могат да се обърнат отново към ЛДП и да възстановят статуквото, властвало през по-голямата част от последния половин век.

И така, кое от двете неща ще се наложи? Без съмнение Япония – изключително гъвкава и социално свързана – ще възстанови Сендай и другите разрушени области. Но дали това ще завърне страната обратно към миналото или ще я изтласка към едно ново, по-амбициозно бъдеще?

Сигурният залог е завръщането към статуквото: едно удобно отпускане и оставяне в нечии опитни ръце. Но това не е първият път, в който Япония бива променена в резултат на природни бедствия. Голямото земетресение от Тохоку може да се превърне в онзи шок, който ще накара Япония не само да изгради отново един град, но и да възобнови самата себе си политически за 21-ви век.

От сп. Либерален преглед

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.