Защо Бъсеску не бърза да се включи във войната
в. Евениментул зилей
Опозицията тропа с крак и упреква президента Траян Бъсеску, че не е сложил бойната броня и не е яхнал един МИГ, за да бомбардира диктатора Кадафи. Диктаторите си помагат помежду си, намеква опозицията, за която външната политика се върти около собствения й пъп.
И каква ирония: политикът, който обвинява Бъсеску, че предава международните ценности и ангажименти, е Крин Антонеску – този, който поиска през 2007 г. в отворено писмо до Емил Бок да подкрепи изтеглянето на румънските войски от Ирак. „Говорите за това, че Демократическата партия винаги се е вслушвала в гласа на народа (…) Огромното мнозинство от румънците желае изтегляне на войските от Ирак и е наше задължение, като политици, да се съобразим с това желание чрез конкретни политически действия“, мъмреше тогава Антонеску премиера Бок.
Социалдемократическата и Националнолибералната партия искат от държавния глава да намеси Румъния в една военна операция с неясни резултати, в един традиционно неспокоен регион, разтърван през последните два месеца от бунтове с несигурни политически резултати. Вече никой не е толкова сигурен, че арабската пролет ще завърши с победата на либералната демокрация.
Преди да качим войниците си на фрегатите, годни за хващане на трафиканти в Черно море, или на нашите антични МИГ-ове, би било добре опозицията да помисли върху няколко въпроса, които по-стари от Румъния съюзници на триадата САЩ-Франция-Великобритания вече си задават.
Наистина ли „Зора на Одисеята“ е операция за защита на цивилните, така, както твърди резолюцията на ООН, или е операция, която идва в помощ на опозицията, съставена от враждуващи племена, военни и бивши доверени лица на Кадафи, чиито ценности и реформаторски намерения са несигурни? Нашата съседка София показа, че сред лидерите на Преходния национален съвет, признат само от Никола Саркози в ход, който изненада дори външния министър Ален Жупе, участват представители на режима на Кадафи, които са участвали в измъчването на българските медицински сестри, обвинени в рамките на една симулация на процес, че са заразили съзнателно либийски деца с ХИВ.
Предпазливостта на Букурещ не е изключение. Румъния е част от една група държави, в която върхът на копието е Германия, която прие решението на ООН без да направи каквато и да е допълнителна военна стъпка. Дори в театъра на военните действия не съществува убедеността, която има Крин Антонеску тук в Букурещ.
Съединените щати възнамеряват да отстъпят командването на Великобритания или НАТО и да запазят само подкрепяща роля. Норвегия – част от инициативната коалиция, обяви, че замразява участието си докато стане ясно кой ръководи операцията. НАТО, затънала до шия в Афганистан, се колебае да поеме командването и защото не иска още повече да размъти водите на арабския свят. А Арабската лига, която разбра накрая, че „забранена за полети зона“ означава бомбардировки, се колебае и прави крачки назад.
Не трябва да изключваме от уравнението „Либия“ и фактора Саркози. Вече се говори за „Арматан“, френското име на операцията, в контекста на президентските избори догодина. Иначе президентът на Франция даде първия изстрел, дори преди закриването на срещата на спешния комитет в Париж, в който участваха американският държавен секретар Хилари Клинтън и британският премиер Дейвид Камерън.
Френската инициативност в случая на Либия, след като Париж поддържаше топли отношения с тунизийския диктатор Бен Али почти до момента на свалянето му, трябва да е напомнила на западните партньори и друг епизод, в който Никола Саркози причини вибрации на международната сцена. Докато изпълняваше партитурата си на самотен преговарящ между Тбилиси и Москва, на герой-помирител, президентът на Франция задвижваше продажбата на Кремъл на бойния кораб „Мистрал“ – сделка, която експлодира в публичното пространство през 2009 г., година след руско-грузинския конфликт.
Зад кулисите Румъния има и едно лично стратегическо недоволство към Франция и то не заради Шенген. Под натиска на събитията и на Париж европейската външна политика може да се съсредоточи изключително в средиземноморската зона, а Източното партньорство, което предполага политическа и финансова подкрепа и за Молдова, ще се лиши от съдържание.
Липсата на твърда реакция от страна на администрацията в Букурещ влиза в конфликт само с типичната стремителност на президента Траян Бъсеску, който строеше стратегически оси и партньорства. В действителност държавният глава дори не е доказан войнолюбец. Забравяме, че не в неговия мандат Румъния се включи заедно със САЩ и НАТО в действията в Ирак и Афганистан. Траян Бъсеску просто спази международните ангажименти, които бяха поети от администрацията на Йон Илиеску.
По БТА