Кризата в Либия и двойната игра на българското правителство

Тодор Живков посреща Кадафи във Варна. Снимка: архив

Вчера външният министър Николай Младенов съобщи, че България разширява присъствието си в Либия и че ще бъде възстановено консулството ни в Бенгази. Пак вчера, неговият колега, военният министър Аню Ангелов оповести подробности около евентуалното участие в поддържането на ембаргото на българската фрегата „Дръзки”. Казвам евентуално, дотолкова доколкото решението предстои да бъде взето днес на заседание на Министерския съвет.

Не е необходимо човек да е изкушен от международното право и дипломацията, а просто да призове здравия си разум, за да открие, че между двете изявления има тежко и непреодолимо противоречие. От една страна се готвим за военно участие, от друга разширяваме възстановяваме консулството в Бенгази.

Човек спокойно може да определи ситуацията като комична, ако не бе наличието на 700-те български граждани на територията на Либия. Казвам комична, защото консулството ни в Бенгази е в обсега на въстаниците, чийто политически орган за разлика от Франция все още не сме признали. От друга страна, все още имаме дипломатическа мисия в столицата Триполи, контролирана от полковник Кадафи срещу чийто режим се борим.

С други думи, в съгласие с международното право, ако утре полковник Кадафи или по скоро марионетния му премиер извика временно управляващия мисията ни Райко Пепеланов, той е длъжен да се отзове. Също така, ако по стар навик полковникът загърби международното право, неколцината ни дипломати бабарар с техническия състав могат да станат заложници или жив щит на часа в който диктаторът се разпореди.

Към всичко това трябва да добавим, че евентуалната мисия на фрегатата „Дръзки” не е просто невинна разходка, а бойна акция със всичките рискове, произтичащи от това. Може и рисковете да са минимални, както твърди министър Ангелов, но и той няма да отрече, че евентуалните бойни действия са задължително в плана на мисията. Особено, ако фрегатата оперира в 12-милната суверенна на териториалните води на Либия.

Впрочем тази странна ситуация и двойният аршин в българската външна политика, за съжаление се опира на един напълно несъстоятелен консенсус между управляващи и опозиция. В основата на този консенсус за два аргумента. Първият е, че България няма ресурс, за да участва във военна операция в изпълнение на Резолюция 1373 на ООН, а вторият – присъствието на голям брой български граждани на територията на Джамахирията.

Има и трети, изказван полугласно, а именно традиционните дружески връзки с Либия, но едва ли е необходимо да го имаме предвид. По причина, че целта на операцията е тъкмо освобождаването на либийския народ от омразния режим на полковника.

Странно е, че опозицията, по специално Синята коалиция тихомълком подкрепи правителството що се отнася до липсата на военен ресурс за участие в операцията. Не че това не е така. Но тъкмо в този случай бе уместен дебатът за националната сигурност и способността ни да се защитим от евентуална атака, както и да изпълнявам пълноценно съюзнническите си задължения в Североатлантическия пакт. Логично беше в парламента да прозвучат следните въпроси:

Защо се докарахме до там и кой е виновен, че България е едва ли не единствената страна сред членовете на НАТО, което не е способна да участва в морски и въздушни операции на Североатлантическия пакт? И още: що за военни министри имаме и сега и преди, ако българските изтребители нямат система за разпознаване „свой-чужд”?

Струва ми се, че дясната опозиция, която априори трябва да има афинитет към националната сигурност, пропусна един важен и съществен дебат. Дебат, който щеше да поставим въпроса ребром, т.е. дали да продължим да плащаме скъпо и прескъпо за руските МИГ-ове или да преминем към превъоръжаване с модерни летателни машини натовско производство, оборудване с опознавателни системи по стандарта. Така поставен въпроса, най-сетне щеше да изтласка все още тлеещия домодерен дебат за броя на щиковете в българската армия.

И понеже такъв дебат няма нито в обществото, нито сред политиците, идната година, когато дойде време да се реди бюджета, военният министър пак ще се свива плахо, когато насреща размахат плашилото на бъдеща енергийна криза и необходимост от 300 милиона евро за пореден ядрен реактор?

Кой казва, че АЕЦ Белене, руските МИГ-ове и националната ни сигурност и днешната колеблива българска външна политика не са здраво вплетени във възел или по скоро примка на шията на българския данъкоплатец?

Странно, но не се намери нито един политик или пък експерт, който да постави под съмнение предпазливостта на българската политика, мотивирана с наличието на български граждани на територията на Либия. Никой не постави въпроса защо все пак близо 700 български граждани в момента са на територията на държава, в която се води гражданска война. И чия се бъде отговорността, ако недай боже, има жертви сред тях в задаващата се кървава битка за Триполи между силите на режима от една страна и настъпващите въстаници от друга.

Ако попитате премиера или външния министър, те ще ви кажат, че такава е била тяхната воля, че никой насила на може да прибере своите граждани у дома. Но истина е друга. Истината е, че България не постъпи коректно, не последва примера на Франция, Велибритания, Италия, Чехия, Словакия и други европейски страни. Те не само осигуриха транспорт за своите граждани, но и изтеглиха навреме дипломатическите си мисии като по този начин дадоха ясен сигнал, че не носят отговорност за техния живот и имущество.

В случай, че България бе последвала действията на своите партньори самолетите навярно щяха да бъдат пълни. Кой е луд да остане в страна, в която може да бъде третиран като враг? Всеки дипломат знае, че няма по ясен начин да кажеш на гражданите ти какво ги очаква от това да преустановиш дипломацията и да изтеглиш мисията си от страна, в която се очакват военни действия. Още повече, когато ти самият се готвиш под една или друга форма да участваш в тях.

При това положение човек няма как да не запита дали пък тъкмо нашите сънародници в Либия не са паравана, за бягство от съюзническите ангажименти, ако не и по-лошо?

И дали изявленията на премиера Борисов за авантюра и петролни интереси, впоследствие, опровергани от самия него не са все пак истина за българската позиция?

Човек трудно може да проумее подобна политика. Като че ли някаква зла прокоба има над България в отношенията и с тази африканска страна. Пък и не само с нея. И като гледам как шестват по медиите блюстителите на националната сигурност Киряк Цонев* и Чавдар Червенков, като гледам кой е шеф на прословутото „Техноекспострой”,*** като знам кой ни представлява в Брюксел**** си мисля, че прокобата е тук. В България.

През 70-те години на Маргарет Тачър й е било лесно. Репортерите бързо открили и заснели къщата на шефа на миньорската федерация Скаргил, платена от Кадафи.  Ще ми се у нас нещата да са толкова прости и ясни.

Но не са.

Виж още текстове в блога на Пламен Даракчиев

* Дипломат, арабист, полковник от Първо главно на бившата ДС
** Също офицер от ДС – Военно разузнаване, бивш посланик в Тунис
*** Емил Коцев, син на покойния началник на Първо главно на ДС Васил Коцев, понастоящем шеф на „Техноекспортстрой”, предприятие с широка дейност в Либия по времето на комунистическия режим
**** Бойко Коцев, пак син на Васил Коцев

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.