Какво остана от Европейския съюз?

Две правителства - френското и британското - се опитват да налагат решения от името на Европа

в. Стампа

Какво остана от ЕС след кризата с еврото и какво остава сега от съюза насред либийската криза? Остава много в икономически план и много малко във външнополитически. Жан Моне твърдеше, че изграждането на Европа става благодарение на кризите. Това се потвърди от реакцията на ЕС към дълговата криза. Първоначално съюзът реагира бавно, изправен пред кризата в Гърция, но накрая набра скорост и прие Пакта за еврото, който има своите предимства и недостатъци, но все пак е крачка напред.

Операцията в Либия обаче не води до напредък в общата европейска външна политика. Дори напротив – тя показва, че новата европейска институция, учредена по силата на Договора от Лисабон, която би трябвало да е нещо като министерство на външните работи на ЕС, съчетаващо функциите и на дипломатическа служба, не действа. Или не е подходяща за случая. Някои твърдят, че вината е на Катрин Аштън, станала мишена на какви ли не отчаяни нападки. В действителност Катрин Аштън беше назначена нарочно на този пост от националните правителства. Тя беше избрана нарочно да бъде точно този върховен представител на европейската външна политика, който да няма тежест и значение. Така че сега английската баронеса изпълнява своята мисия.

А защо не работи европейската външна политика ли? Ами защото европейските страни имат различни геополитически интереси и не искат да се отказват от тях. Защото политиците използват международната сцена като инструмент на изграждане на личен имидж, за дипломация на егото. И накрая защото, за разлика от икономиката, в европейската външна политика липсва обединяващият фактор на единната европейска парична единица, няма ги и общите европейски институции, например свързаните с вътрешния пазар.

Ясно е, че в икономиката националните интереси също може да се разминават. Европа е все пак конкурентна среда. Но в икономиката надделява, поне засега, убеждението, че ползите от принадлежността към общото икономическо пространство са по-големи от вредите.

Във външната политика на Европа обаче не е така. Либия тук само служи за нагледен пример. За Франция, заварена неподготвена от протестите в Тунис и Египет, войната срещу Кадафи е повод да се опита да изгради върху нови основи своето влияние в Средиземноморието. За Германия, напротив, това е скъпо и безполезно начинание. Защото когато Германия мисли за налагане на влиянието си, тя обръща поглед към Централна и Източна Европа или по-далеч. Нейните търговски интереси например я карат да гледа към Индия и Китай.

Но това не е единствената разлика в убежденията. Никола Саркози вярва все още, независимо дали има основание или не, че решителното използване на сила е израз на френското величие. Ангела Меркел изразява германското нежелание – исторически продукт на отминалия век – да използва сила там, където залогът не са жизненоважните национални интереси и където на карта не е заложено бъдещето на НАТО. Резултатът от това е парадоксален. При първата международна криза, в която две европейски страни – Франция и Великобритания – излизат на преден план – европейската външна политика и европейската политика за сигурността се пръснаха на парчета.

Париж и Лондон естествено казват, че няма подобно нещо. Те твърдят, че действат от името на Европа като единствени големи сили. Другите страни обаче смятат, че Франция и Великобритания действат вместо Европа. И в това има голяма разлика. Трудно можем да си представим например, че френско-английското споразумение от миналия ноември за военно сътрудничество е довело до напредък в общата европейска политика на отбраната. Вярно е, че двете страни имат, взети заедно, повече от половината от европейските бюджети в отбраната.

Вярно е, че само тези две страни разполагат в ЕС с ядрени оръжия и че са постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. Но е вярно също, че Париж и Лондон нямат никакво намерение да поставят военното споразумение под егидата на европейска институция, върху която те няма да упражняват контрол. Агенцията за отбрана на ЕС, поверена преди дни на нов френски директор, така и не е заработила.

Но примерът с Либия е показателен и за друго. Той илюстрира пределите на военната сила на Париж и Лондон. Защото, за да успее военната операция в Либия, двете страни имат нужда от американски ракети Томахок и използват италиански военновъздушни бази.

Франция плюс Великобритания с две думи не са цяла Европа нито във външната политика, нито в отбраната. Двете страни са необходими, но сами по себе си са недостатъчни. И въпреки това те окупираха голяма част от ключовите постове в новата европейска дипломатическа служба. Главният секретар на европейското външно министерство е френският дипломат Пиер Вимон. Шеф на дирекцията „Африка“ е английският дипломат Никълъс Уесткот. Шефът на дирекция „Близък изток“ е отново французин – Хю Мингарели, който идва от Европейската комисия. На деликатния фронт източно от Европа, включващ и Китай, тежката дума все пак е оставена на Германия.

Но като цяло европейската дипломатическа служба е френско-английска. Тя е пряк израз на тандема, поел лостовете на управлението на съюза. Според Чарлз Грант, директор на Центъра за европейски реформи в Лондон, това може да позволи много проста схема на действие на европейската външна политика, при която тя направо ще бъде поверена на Париж и Лондон съгласно принципа на делегиране на отговорностите, който не противоречи с разпоредбите на Лисабонския договор.

Когато подобни идеи обаче започнат да се прокарват, човек трябва да се притесни наистина. Защото предишни кризи – от тази в Суец, през Алжир, та чак до бунтовете в Тунис срещу Бен Али, категорично „не препоръчват“ подобен избор. Италия и Испания нямат никакъв интерес от подобно безропотно делегиране на отговорностите. Защото, както става ясно от либийската криза, алтернативата на пряката отговорност не е ЕС, а напротив – неговото избледняване.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.