Чернобил – предупреждение и поуки за Япония

в. Вашингтон пост

Аварията в Чернобил през 1986 година бележи най-ниската точка в доверието към ядрената енергия. Две десетилетия правителства и банкери не искаха да имат нищо общо с АЕЦ. Снимка: анюз.ру

Издигаща се под студеното, сиво небе, мъртвата атомна централа в Чернобил е предприятие, което продължава да съществува.

Експлозията, която стана там на 26 април преди 25 години и предизвика най-тежката подобна катастрофа в ядрената енергетика, задейства огромна операция, която днес тегне над живота на цялата страна. Тя е модел и предупреждение за онова, което може би очаква Япония. Кризата в атомната централа „Фукушима-1“ в даден момент ще бъде овладяна. Но тогава там ще започне национален проект, от който няма стратегия за изход.

Чернобил днес не е призрачен град, въпреки застиналите турбини на централата и крановете, които, точно както преди 25 години, продължават да стърчат над двата недовършени реактора, защото са прекалено радиоактивни, за да бъдат преместени на друго място. Влакове пристигат по новата железопътна линия. Цехове, боядисани в нетипични за епохата на СССР сини тонове, са осеяли района. Пара се издига на талази от комина на новата, захранвана с природен газ топлоцентрала, която праща топла вода по целия комплекс.

Около 3000 души работят тук, в обеззаразената зона. Те осигуряват ежедневната поддръжка на обекта и го демонтират. Допълнителни 4000 души работят наблизо, като охраняват 32-километровата зона, от която жителите бяха евакуирани и където се влиза само с разрешително. За сравнение зоната около „Фукушима-1“ е с радиус от само 20 километра. Работниците, които са в тази зона, отговарят също за управлението на водните ресурси и за потушаване на пожарите. Това е само част от безкрайните усилия за спиране на разпространението на радиационното заразяване.

Отвъд тази зона се простира голямата социална структура на евакуираните, бившите работници от аварийните екипи и техните семейства, селските стопани, чиито западнали днес села са заразени, но обитаеми, оцелелите, много от които тежко болни, борещи се с правителството, непреклонно пред техните нужди за здравни грижи и помощ.

„Силно се надявам, че отношението към японските ликвидатори ще бъде по-добро, отколкото е това към нас тук“, казва Юрий Андреев, който беше главен инженер в Чернобил, а сега ръководи Чернобилския съюз, група от организации, защитаващи интересите на чернобилци.

По същество катастрофата в Чернобил се различава от тази във „Фукушима-1“. Зле изпълнен тест, а не цунами, доведе до експлозията на Четвърти реактор на централата. Под открито небе графитното ядро на реактора горя в продължение на 10 дни и изхвърли във въздуха огромно количество радиоактивни вещества. Във „Фукушима-1“ реакторите са от различен тип и подобно нещо не може да стане.

Но значението на Чернобил за Япония е във въпроса какво се случи след аварията. Дори и радиационното заразяване да е по-малко, „Фукушима-1“ ще принуди японците да й се посветят и в бъдеще, като мащабите на този ангажимент не могат да бъдат предсказани.

„Жена ми казва: „Ти познаваш саркофага по-добре от нашия собствен апартамент“, разказва Григорий Панчук, който до пенсионирането си работи по поддръжката на саркофага, в който беше погребан Четвърти реактор на централата в Чернобил.

Панчук живее сега в Славутич, специално построено градче, разположено срещу Чернобил, от другата страна на река Днепър. Със своя брулен от вятъра, безличен площад, градчето е модел на покойното съветско градоустройствено планиране. С изключение на това, че вместо обичайния паметник на жертвите от войната, там се издига мемориал на 30-те работници, починали след експлозията в Чернобил на 26 април 1986 г.

Жителите на Славутич се придвижват с влакове до централата. Когато стигнат до нея, те преминават покрай широко изкуствено езеро за охлаждане, където помпите работят непрекъснато, за да поддържат нивото на водата над опасно заразените утаечни слоеве. Малко по-нататък в скоро време ще се издига нов саркофаг.

Панчук винаги е готов да се усмихне, но като цяло е нещастен човек. Днес, на 60 години, той не е в състояние да работи заради влошеното си здраве. Той не е получил пълната пенсия, която му се полага като ветеран от Чернобил, страдащ от свързано с аварията заболяване. В неговия случай това е заболяване на щитовидната жлеза. Подобно на хиляди други като него и той води съдебно дело, за да накара правителството да му плати дължимото.

Правителството оспорва в съда тези искове. Казва, че няма пари. Около 130 000 души, които бяха евакуирани от зоната около Чернобил, имат на теория право на редица привилегии. Същото на теория е в сила и за онези, които първи се включиха в овладяване на катастрофата – ликвидаторите – както и за хората от селата на ръба на зоната за евакуация около централата.

Но дори и парите да не бяха проблем, реалността щеше да бъде същата. Решения трябва да бъдат взети, медицинските изследвания трябва да продължат година след година. Трябва да се направи разграничение между естественото влияние на процеса на стареене и последиците от излагането на радиацията. А пък и не е задължително най-тежкият проблем да се проявява точно на това място. А той е прекомерното повишаване на случаите на рак на щитовидната жлеза в съседен Беларус близо две десетилетия след експлозията.

Панчук е склонен да вярва, че японците ще се справят по- добре с ядрената си криза, че правителството ще спази обещанията си, че хората няма да бъдат лишени от онова, което им се полага, че корупцията няма да поквари цялата система.

Мария Кривалова, на 61 години, е работила в завода за чугунени панели край Чернобил. Нейният съпруг Михаил пък работеше в самата централа. След катастрофата тя товареше с пясък хеликоптерите, които се опитваха да потушат пожара и готвеше храна за спасителните екипи. Пилотите бяха докарани направо от войната, която СССР водеше в Афганистан. Мария си спомня как е видяла един от пилотите да повръща, докато слиза, залитайки от машината си, а после да рухва на земята.

След 8 дни на семейството на Мария беше наредено да се евакуират.
„Казаха ни, че евакуацията ще трае само 3 дни. Тя продължи завинаги“, разказва Мария. Тя беше назначена на работа в кооперативно стопанство в село Обухив, южно от Киев. Мария и съпругът й си построиха там груба, бетонна къща, без течаща вода, в която живеят и до днес с дъщеря си Елена и нейното семейство. Те гледат кози, прасета, пилета и една крава.

Михаил почина от белодробен рак преди 13 години. Елена, която по време на аварията в Чернобил е била на 13 години, има сърдечносъдова болест, която след години на отричане, едва наскоро беше диагностицирана като заболяване, дължащо се на аварията.

„Не сме богати, но сме щастливи“, признава Мария в недовършената си кухня, докато приготвя нова партида домашно сирене. Тя има заболяване на щитовидната жлеза, болно сърце и високо кръвно налягане. Признава, че през 1986 г. й е била поставена диагнозата радиационен синдром. Но епикризата и медицинският й картон са й били отнети. Тя не знае каква пенсия би трябвало да получава, но със сигурност знае, че не я получава.

Така че един хубав ден през март тя се озова в Киев, в тесничкия офис на Чернобилския съюз. Други като нея бяха дошли по същата работа там. Като например 53-годишната Татяна Кирилчук, страдаща от болест на щитовидната жлеза. Или пък 55-годишната Галина Дуброва, която заедно със съпруга си и техните 5 пораснали деца имат също заболявания на щитовидната жлеза, както и проблеми с черния дроб и сърдечносъдовата система.

Там беше и Тамара Перебейник, на 62 години, също с проблеми на щитовидната жлеза, подобно на 62-годишната Людмила Винокур. Последните две жени бяха оставили съпрузите си инвалиди у дома. Всички те бяха дошли тук, за да потърсят юридическа помощ срещу правителството, без да хранят ненужен оптимизъм.

В действителност правителството планира да ореже помощите за тези хора, които и без това не изплаща изцяло. „Навсякъде цари възмущение“, казва Андреев. „Те продължават да вършат такива неща дори сега, когато целият свят гледа към бедствието във „Фукушима-1″ и се възхищава на работата на ликвидаторите там“, допълва той.

Светлана Процук е начело на украинската Комисия за защита на децата на Чернобил. „Предполагаше се, че правителството ще отпусне необходимите пари, но досега все още не е платило нищо“, казва тя. Нейният съпруг беше в Чернобил за три дни през 1986 г. Там работеше на 3-минутни смени като ликвидатор. Той се върна там и на следващата година за 10 дни. Но неотдавна претърпя удар и остана парализиран наполовина. Щитовидната жлеза на Светлана пък беше отстранена през 2000 г. Докторите отричат здравните й проблеми да са свързани с Чернобил.

Въпросът за връзката на Чернобил с редица заболявания е доста парлив. Ликвидаторите са застаряваща кохорта, а украинците не са здраво общество. Жителката на Славутич Людмила Лешкович казва, че нейното здраве щеше да бъде още по-влошено, ако тя беше останала в силно замърсения, промишлен град Запорожие, откъдето беше евакуирана първоначално.

Неотдавна доклад на ООН, изготвен на базата да изследвания на западни учени, констатира, че 6000 случая на рак на щитовидната жлеза могат да бъдат свързани с аварията в Чернобил, но че няма убедителни доказателства за връзката й с други болести.

Руски, украински и беларуски учени обаче твърдят, че техните изследвания показват повишаване на случаите на високо кръвно налягане, инсулт, сърдечносъдови болести и доброкачествени заболявания на щитовидната жлеза сред ликвидаторите. Несигурността е притесняваща, въпреки че избледнява. „Един ден ние просто ще легнем и ще умрем“, казва Лешкович. „И с това ще се приключи всичко“, допълва той.

Село Косачивка се намира точно край зоната за евакуация. Повечето от неговите къщи са изоставени. Но тъй като то е било умерено заразено, останалите там 400 жители получават правителствена помощ – 20 процента на месец – която им позволява да си купуват „чиста“ храна. „Те просто искат хората да измрат възможно най-бързо“, казва 54-годишният Владимир Степаниец, който прекарва времето си в поправка на стар мотоциклет и в събирането на непотребни снаряди от съседния полигон.

В близост до Припят – изоставения и обрасъл в дива растителност град, който едно време беше сателит на Чернобил, и в който сега мъхът расте на централния площад, докато ръждясалите съоръжения в лунапарка скърцат под напора на вятъра, се намира още по-призрачно място. Едно време то беше известно като село Копачи, което, по иронично съвпадение, на украински означава „гробокопач“.

Всяка къща там беше заровена през 1991 г. заради свръхвисоката радиация. Когато селото беше погребано, само медицинското училище остана да стърчи там, заедно с паметника на съветските войници, водили тежки сражения през Втората световна война. „Никой не забравя. Нищо не се забравя“, пише на металната плоча на мемориала. Но заради Чернобил тук вече няма кой да си спомни каквото и да е.

По БТА

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.