Либийската криза: причини и последици

Политком.ру

Гражданската война и международната интервенция в Либия станаха вече „нормална“ част от текущата световна политика. Спадналият емоционален градус в дискусиите за войната и постоянния приток на нова информация отварят пътя към анализ на ситуацията и прогнози за възможните изходи. На първо място трябва да си отговорим какви са причините за станалото.

Самата гражданска война е закономерна от гледище на либийската история – продължава борбата за власт между клановете в страната. Далеч по-интересно е да се замислим защо в тази война бяха въвлечени и външни сили.
Популярна е версията, според която Западът има нужда от всичкия възможен петрол и либийският не представлява изключение. Тя обаче е вярна само отчасти.

От една страна, при все че Либия не е голям доставчик, обемът на всекидневните й петролни доставки на световния пазар бе горе-долу същият, с който глобалното предлагане надхвърляше търсенето. Съответно контролът над тези сравнително малки количества осигуряваше на Кадафи възможността за сериозни манипулации.

Освен това, европейските компании – най-вече италианските и френските, бяха натрупали опит от работа в Либия, географски разположена удобно с оглед на пазарите в Европа. Всичко това налага мисълта, че европейските лидери може да са сметнали контрола върху либийския нефт за необходимо условие, гарантиращо енергийната сигурност на континента.

Въпросът обаче има и друга страна: поради самото естество на днешната световна икономика, особено на енергийния сектор, всички трусове и кризи влошават до крайност международните икономически отношения. Поскъпването на бензина в САЩ например (включително заради положението в Либия) води дотам, че недоволните обикновени американци очакват държавното ръководство да вземе всички мерки, за да намали цените. Днешният световен пазар на петрола не дава възможност за военни решения. Войната постига по-скоро обратния ефект.

Фактът, че интервенцията бе подкрепена главно от европейците, откроява значението на друга, далеч по-сериозна причина: ако бяха продължили, кръвопролитията в Либия щяха да увеличат бежанския поток от страната. В Европа бездруго има достатъчно имигранти от Северна Африка, легални и не дотам. Стигнали веднъж европейския бряг, тези пришълци е доста трудно да бъдат прогонени – при цялото желание на властите. Ново потвърждение са събитията около имигрантите на италианския остров Лампедуза.

Опасенията за поредна вълна имигранти с различна култура се изострят от възможните последици – нови социални и икономически проблеми. Това обаче надали щеше да е достатъчно за международна военна намеса в Либия. Европейските столици най-вероятно са сметнали, че либийската гражданска война е удобен случай да напомнят на всички за външнополитическите амбиции на Стария свят.
Ситуацията в Либия изглеждаше подходяща: бунтовниците правеха впечатление на сериозна военна сила, а тираничният имидж на Кадафи е отдавна познат.

Европейските лидери имаха възможността да демонстрират единен фронт за решаване на либийския хуманитарен проблем, способен да се превърне в изключителна заплаха за Европа. Не липсваха и вътрешнополитически подбуди: за президента Саркози например военната операция бе шанс да спечели подкрепа сред своите сънародници, все по-склонни днес да предпочитат ултрадесните.

Да отдадем дължимото на европейските дипломати – те успяха привидно да постигнат твърдо единство. Дори крайно предпазливата позиция на Германия не попречи на Великобритания, Италия и Франция да станат основна движеща сила на международната коалиция срещу Кадафи. Решимостта на Европа принуди и САЩ да подкрепят действията й.

Причините САЩ да се включат в интервенцията не бяха толкова прагматични като тези на европейците. Тук изигра роля американската идеология. Първо, претенциите за глобална защита на народовластието и човешките права са същностни за американската държавност. Из вашингтонските кабинети има мнозина ревностни привърженици на подобни идеи – хора, готови при всяка възможност да пращат американски войници да бранят истински и мними жертви на някой тиранин.

Дори да не споделят този плам, Обама и останалите прагматици от администрацията – ето я и втората причина – не желаеха да бъдат критикувани от най-различни страни (от неоконсерваторите до ултралевите), загдето са изостанали от европейците и не са предприели нищо срещу одиозния диктатор.

Сега обаче, след началото на операцията, Вашингтон има къде по-рационални причини, за да участва във войната до победа на опозицията: поради значението на региона, включващ Северна Африка и Близкия изток, САЩ не могат да допуснат евентуалното превръщане на Либия в Сомалия или Афганистан.

Днес американското участие в операцията е ограничено (особено в сравнение с афганистанската и иракската кампания), но либийската криза ще има успешен за Америка изход, само ако приключи с победа на опозицията, която все още е крайно слаба. Тъкмо това налага предположението, че международното участие в либийската гражданска война може не само да се проточи, но и съществено да нарасне. И да се очертае като неизбежен вариант сухопътна операция на международните сили – възможност, отхвърляна днес тъй усърдно от всички официални лица на държавите участнички в коалицията.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.