Японците не губят надежда, започват нов живот

в. Ню Йорк таймс

Дете и майка му се радват на цъфналите череши в Токийския Уено парк. Снимка: ЕПА/АП/БТА

След като живя близо четири седмици в убежище за бежанци, или стоя блокирана вкъщи заради радиоактивния дъжд, Тоши Нагасава най-накрая дойде в Минамисома, за да се сбогува с града.

Хванала под ръка съпруга си, госпожа Нагасава, учителка по краснопис, се спря насред разкаляна равнина, която едно време е била китен жилищен квартал насред гориста местност, преди гигантското цунами да го помете. Тя се наведе, за да постави букет цветя на стърчащите основи на една къща — единственото останало нещо от дома на двама от нейните ученици, погълнати от вълните. Тялото на единия от тях, момиче от трети клас, по-късно беше намерено. Тялото на брат й, ученик в шести клас, още не е открито.

„Сънувам ги непрекъснато, откакто това се случи“, признава 68-годишната госпожа Нагасава, която носи шапка, ръкавици и хирургическа маста, за да се предпазва от радиацията. „Толкова добро семейство. Съжалявам, че не можах да дойда по-рано“, допълва тя.

Колосалното земетресение от 11 март и вълните цунами, които последваха, разрушиха хиляди километри крайбрежни зони в Северна Япония, но съдбата на градчета като Минамисома, които близост до авариралата централа „Фукушима-1“, е още по-горчива. Принудени да се евакуират или да стоят плътно затворени у дома, техните оцелели жители не могат да търсят изчезналите си близки, още по-малко да започнат дългото и мъчително пътуване към примирението със загубата и изграждането наново на разбития живот.

Призрачният доскоро град Минамисома бавно се завръща към живота. В последните няколко дни все повече оцелели се завръщат тук, скитат из отломките, за да търсят вещите си или се молят за загиналите. Те взимат предпазни мерки срещу радиацията, но повечето от оцелелите споделят зараждащия се, а може би преждевременен, оптимизъм, че ядрената криза е приключила.

Този оптимизъм се подхранва и от докладите на японското правителство, които показват, че радиационните нива в Минамисома, разположена на около 20 километра северно от „Фукушима-1“ и към която духат ветровете от централата, от седмици спадат.

По-голямата част от малкия град се намира в зоната за доброволна евакуация. Правителството препоръча на хората, които избраха да останат по домовете си, да не излизат от вкъщи, за да избегнат радиацията.

Онези, които излязоха навън миналата седмица, въпреки предупрежденията, изглежда споделят духа на спокойно предизвикателство, демонстрирано от мнозина в Северна Япония, които със стоицизъм и достойнство понасят мъката по близо 30-те хиляди убити и безследно изчезнали. Те казват, че въпреки рисковете, искат да започнат процеса на заздравяване на раните.

„Време е да продължим напред“, твърди 62-годишната Наоми Мацуура, дошла за първи път да види какво е останало от дома й след цунамито. „В продължение на няколко дни мисълта да се върна тук ми беше напълно непоносима“, признава тя.
Подобно на мнозина от оцелелите и Наоми избяга в началото на ядрената авария и се подслони в един от бежанските центрове, повечето от които бяха организирани във физкултурни салони. Там Наоми спеше на пода.

Но и след като миналата седмица тя се върна в Минамисома, известно време тя не смееше да отиде в стария си квартал, признавайки, че й липсва кураж. Когато най-накрая го стори, не се осмели да разкаже на 89-годишната си майка с болно сърце за истинските размери на щетите, нанесени на къщата, в която бе живяла толкова дълго.

„Това си беше спокоен квартал с около 60 къщи, заобиколен от борови и бамбукови гори. Човек не можеше да види морето или пък онези стръмни скали“, разказва Наоми, сочейки на изток, където вече нищо не пречи на гледката към белите чукари и морето, което е на километър от тях.

„Кой може да си представи, че вълните ще стигнат толкова далеч“, пита тя и бърше сълза от очите си, единствената открита част от лицето й, между нахлупената шапка и хирургическата маска. „Заприличахме на Чернобил и на Кобе“, допълва тя, напомняйки за ядрената катастрофа в Украйна преди 25 години и за катастрофалното земетресение от 1995 г.

Наоми и нейната снаха, 73-годишната Шидзуко Хоши, разчистват купищата греди и дъски, които едно време бяха техните домове. Надяват се да намерят под тях безценни неща — снимки или други спомени от живота им преди потопа.
Изведнъж Наоми започва да вика. Открила е албум със снимки. Не са техните, но двете жени започват да разглеждат находката си.

„Познаваш ли това дете?“, пита Шидзуко, сочейки към една от изцапаните с кал фотографии. „Не, но виж, това тук е мъжът, който ни поправи ваната! Той успя да избяга в Токио“, казва Наоми. „Ще запазя това за него, когато го видим отново. Толкова ще се зарадва“, признава тя.

Жените, които откриха и училищен годишник, не се натъжиха, че не са успели да намерят свои снимки, защото смятат, че са късметлийки, че техните семейства са оцелели. Но обещаха да се върнат пак тук и на следващия ден, за да търсят отново. „Знам, че има опасност от радиация, но ние трябва да мислим и за бъдещето“, казва Шидзуко. „Други райони от пострадалата зона вече се възстановяват. Ние сме по-далеч от тях“, допълва тя.

И местните пожарникари, търсещи тела из развалините, също се опасяват, че има изоставане. Един от пожарникарите се оплака, че едва сега се прави щателно претърсване, защото досега градът е получил малко външна помощ заради страховете от радиацията. Властите съобщиха, че са открили телата само на 358 души, а 1500 души все още се водят за изчезнали.

Пожарникарите се оплакват, че възстановителните операции вървят още по-зле в района, който е най-близо до „Фукушима-1“, където само военните и полицията с предпазни жилетки имат правото да търсят, и където с труповете трябва да се борави като с радиоактивни материали.

Много от гражданите, върнали се в разрушените квартали на Минамисома, идват тук, не за да намерят телата на близките си, а с надежда да намерят нещо, което да им помогне да преодолеят загубата. Госпожа Нагасава, учителката по калиграфия, си спомня, че ученикът й Шун Кониши, когото е учила от първокласник, е обожавал котките до такава степен, че е прибирал и улични котараци против волята на родителите си.

Преподавателката си спомня също, че сестрата на Шун била истинска мъжкарана, но плакала с горчиви сълзи, когато едно от уличните котета умряло. За последен път двете деца са били видени живи, когато са си тръгнали от училище с дядо си, няколко минути преди да връхлети цунамито. Дядо им Тошимару също се води за изчезнал.

След като госпожа Нагасава се върна в града си в събота, бащата на двете деца Ясухиро дойде да я види с надеждата, че тя пази някои от домашните работи на двете деца. Той също беше изгубил повечето от семейните спомени в катастрофалните вълни. Госпожа Нагасава обаче не можа да му даде нищо, но с красивия си почерк написа по-късно писмо до двете деца.

„Благодаря ви, че бяхте мои ученици. Питахте ме, къде е отишло вашето умряло коте. Сега вече знаете и сте с него. Така че грижете се за него“, написа тя. После остави писмото до букета върху бетонните основи на разрушената къща, а след това двамата със съпруга й се помолиха мълчаливо за децата.

Изведнъж пронизителен писък на птица раздра тишината, тегнеща над безлюдния пейзаж. „Странно е как сезоните продължават да се сменят, сякаш не е имало катастрофа“, казва господин Нагасава, вперил поглед в синьото небе. „Пролетта се завръща, но тези две малки създания никога няма да се върнат“, допълва той.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.