„Любимец 13“ или социалистическият начин на живот

сп. Либерален преглед

Апостол Карамитев и Гинка Станчева в кадър от „Любимец 13“

След като завземат властта през 1944 г., българските комунисти си поставят за цел да осъществят и „социалистически начин на живот“ — всички аспекти на ежедневния живот трябва да бъдат преустроени в съответствие с определени идеологически цели. Но при реализирането на това намерение Партията и държавата се сблъскват с едно непокорно население, което не иска да живее живота си по зададени от идеологията директиви. Като резултат от политическото вмешателство и своеволните практики, възниква една диалектическа динамика на развитието, която формира реално-социалистическия експеримент.

Разглеждайки централните аспекти на „социалистическия начин на живот“ — строежа на социалистическия град Димитровград, политизирането на свободното време и политиката към семейството, тази книга изследва обществената политика на комунизма, чиито резултати всъщност рядко отговарят на очакванията, но въпреки това обществото и културата на България се трансформират трайно.

ЛЮБИМЕЦ 13

През 1958 г. се появява филмът „Любимец 13“, и доставя радост на българската филмова публика. В тази „комедия от грешки“ се съпоставят характерите на двама съвсем различни, макар и еднояйчни братя-близнаци. От една страна е акуратният, успяващ и надежден Радослав Гълъбов, който е най-добрият нападател на футболния отбор на град Варна, докато неговият брат Радосвет няма постоянна професия, но пък е страстен картоиграч, затънал в дългове.

Действието на филма започва с това, че Радослав се влюбва в хубавата Елена от София, когато тя прекарва летния си отпуск във Варна. Той обаче загубва нейния адрес и без него заминава за София, за да намери отново Елена. В същото време софийският футболен клуб „Витоша“ изпраща свой представител до Варна, за да вербува Радослав, тъй като непосредствено преди решаващия мач на сезона се е наложило да освободят най-добрия си нападател поради недисциплинираност. Посредникът на вербуващия клуб „Витоша“ първо „изиграва“ двама по-простички представители на провинциални клубове от Пловдив и Русе, които също търсят футболния нападател от Варна.

Но след това той среща брата-близнак Радосвет, който след една гуляйджийска нощ тъкмо става от разхвърляното си легло, и го взема за човека, когото търси. Тъй като Радосвет също иска да напусне Варна, за да избяга от хората, на които дължи пари, той с удоволствие приема щедрото предложение на представителя на клуб „Витоша“ и веднага заминава заедно с него за София, където получава царска заплата, хубаво жилище в центъра на улица „Оборище“ и софийско жителство.

Докато братът-близнак Радослав заедно с един отзивчив стар ерген, с когото се е запознал във Варна, по време на отпуската му, търси Елена в София, Радосвет се наслаждава на новото си благосъстояние и на живота в големия град. Той пуши скъпи цигари, хазайката му го обслужва, а за тренировка дори и не помисля. Накрая той даже се запознава с Елена, която го взема за Радослав и отива с него в един ресторант.

Там, въодушевени от шампанското, те танцуват суинг, докато Радосвет става нахален и груб, за което получава шамар от Елена, която все още не подозира нищо. След известни перипетии нещата се решават, Радослав намира своята Елена и те започват любовен романс. От целувките в парка не може да ги отклони даже паричната глоба за неморално поведение на обществено място. Междувременно Радосвет показва футболната си неспособност по време на решаващата игра на ФК „Витоша“ във футболния шампионат и избягва от стадиона с линейка, като симулира нараняване (обаче в болницата наистина го оперират).

Истинският нападател Радослав отказва предложението на „Витоша“, понеже сърцето му принадлежи на неговия клуб във Варна и на неговата Елена, която му изпява за това една хубава песничка в парка.

Този забавен филм в много отношения е илюстративен за централната тема на книгата, за така наречения „социалистически начин на живот“. Първо, този филм се създава във време, когато партийните идеолози започват все повече да се замислят върху въпроса, какви отличителни качества трябва да имат обикновените хора при социализма. Второ, филмът символизира важните отговори на този въпрос: а именно, че гражданинът на социализма трябва да бъде честен, надежден, дисциплиниран, лоялен, верен, любвеобилен, спортуващ, очарователен и готов за саможертва.

В същото време мързеливците, некадърниците, негодниците, грубияните и лъжците не са добре приети, не намират работа и обществено признание, да не говорим за любов. Филмът дава доста точно изображение на представите за социалистически морал, но на практика няма никаква индикация, че този морал действа в страната на реалния социализъм. Комунистическата партия изобщо не се споменава, и липсват всякакви комунистически емблеми и символи.

Единствената масова организация, която фигурира във филма, е профсъюзът, собственик на футболния клуб „Витоша“, а профсъюзните деятели са изобразени не особено ласкателно. В крайна сметка, както сюжетът на филма, така и образите на различните характери съвсем малко се различават от подобни западни романтични произведения. Новият човек, скициран в този филм, трябва да бъде в хармония със себе си и обкръжаващата го среда. Той трябва да се труди честно, да не се стреми само към доходи, а да се посвети на романтична любов, и да бъде верен и предан.

Времето на революционния патос и на мобилизирането на масите е отминало, и добрият човек в нормалния живот заема мястото на революционния борец като представа за идеалния образ на Новия човек на социализма. Не само във филма се реабилитира личният живот и акцентът се поставя върху вътрешните, морални качества на човека и на неговото общуване с хората.

Тези форми на поведение се представят като разбиращи се от само себе си морални дадености, без да се свързват изрично с политическата власт. Те са инструментариумът, с помощта на който хората в едно радикално преобразувано общество трябва отново да се слеят в една общност, като едновременно с това се маркират нови форми на социална дисциплина и контрол в едно комплексно общество. Политическите стратегии, които българските комунисти разработват, за да постигнат състоянието, което те определят като „социалистически начин на живот“, представляват централната тема на настоящото изследване.

Преди обаче да пристъпя към анализа на получените практически резултати, е необходимо първо да изложа моята теоретична изходна база за анализа на реалния социализъм, и по-специално за взаимовръзката между социалистическата държавна власт и обществото, тъй като тя е решаваща предпоставка не само за формулирането на поставените от мен теми, но също така и за интерпретацията на емпиричните данни. Поради това следващият раздел може да се разглежда както като въведение, така също и като преглед на антропологическата и социално-историческа литература за обществата на реалния социализъм.

РЕВОЛЮЦИЯТА НА ЕЖЕДНЕВИЕТО

На 9 септември 1944 г. в България започва нова ера — поне официалното историческо виждане в реално-социалистическа България определя този ден като дата на успешната социалистическа революция (и така изключва всякаква приемственост с предишния режим). На практика Българската комунистическа партия, която непосредствено след Първата световна война вече е втора по сила партия в България, но след 1923 г. е принудена да действа в нелегалност, успява само в продължение на няколко години да се сдобие с цялата власт.

Това довежда до драматични обществени промени, които „не оставят камък върху камък“ и са извършени целенасочено от Партията. Според дефиницията на Валери Бунсе на основните отличителни характеристики на държавно-социалистическите режими, те се различават от повечето други диктатури, които са ориентирани към стабилност. За разлика от тях, социалистическите режими са „ориентирани към бъдещето, определено антикапиталистически, и се основават на убеждението за бързо преустройство на икономиката, на обществото, и накрая, поне на теория — преустройство на общностния живот.

Както Жужа Ферге пояснява чрез примера на Унгария, за комунистическите режими е характерна широкомащабна обществена политика, която включва както „систематична социална интервенция във всички точки на цикъла на социалната репродукция“, така и социално-политически отговори на конкретни проблеми. Господството на Партията и упражняването на държавната власт не са мислими отделно от развитието на обществото в историята на страните на реалния социализъм нито в действителността, нито в представите на партийните ръководства, — те са неразделна част от него.

Резултатът от тези целенасочено провеждани преобразувания би следвало да бъде едно комунистическо общество, което да се отличава с безкласовост, справедливост, равенство, хуманност в социалните отношения, стремеж към усъвършенстване, благосъстояние и модерност. Наистина голямо предизвикателство за eдна страна като България, която по времето на комунистическото завземане на властта не е известна като модерна страна, а като характеризираща се с дребно земеделие обществена и стопанска държавна структура.

Българските комунисти обаче тогава си поставят за цел да преустроят не само властовите отношения и отношенията на собственост, и икономическите и институционалните основи на обществото, но те искат да сътворят Новия човек, който да въплъщава един нов — комунистически — морал. Човек, който би трябвало да се отличава коренно в своя мироглед и поведение от „отживелия“ човек на капиталистическа България.

Целта е, чрез политическото, икономическото и общественото преустройство да се изгради една нова култура, с хора, които да се отличават със своето социалистическо мислене и социалистически форми на поведение. И тази цел българските комунисти споделят с техните другари и другарки от другите страни, преди всичко от Съветския съюз.

Възприемането на Съветския съюз като пример за подражание не се дължи само на неговото политическото надмощие в следвоенна България, а и на факта, че някои от видните български комунисти са прекарали дълго време в Съветския съюз по време на своето изгнаничество, между които са първите трима министър-председатели на държавата — Георги Димитров (1882-1949), Васил Коларов (1877-1950) и Вълко Червенков (1900-1980).

Всъщност приемането на „съветския пример“ cе явява резултат от съизмерими предизвикателства: Как да се модернизира една предимно земеделска държава и как в едно изостанало и некултивирано общество да се изгради комунизъм?

Виж целия текст в сп. Либерален преглед

Откъс от книгата на Улф Брунбауер „Социалистическият начин на живот. Идеология, общество, семейство и политика в България (1944–1989“. Превод Румяна Станкова. МД Елиас Канети, 2011

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.