1000 години – едно и също: бесене на кадърните + чушкопек на терасата

Вени Марковски. Снимка: личен сайт

Багдадският летописец и посланик на Багдад във Волжска България Ибн Фадлан пише за българите:
Ако [те] срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, [те] казват: “Този има право да служи на нашия Господ.” И така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне.
Преводачът на царя ми разказа, че някакъв синдиец* се спрял в страната им и отседнал при владетеля продължително време, като му прислужвал. Той бил много ловък и му сечало пипето. А на една група от жителите на страната й се приискало да тръгне на гурбет. Синдиецът поискал от царя разрешение да се присъедини към тях. Царят му забранил. А синдиецът продължил да настоява, докато накрая царят се съгласил и му дал разрешение. Речено-сторено. Той тръгнал с тях на кораба. Те забелязали, че той е подвижен и пресметлив, договорили се помежду си и рекли: “Този човек превъзходно може да служи на нашия Бог, нека го пратим да му служи.” Продължили пътя си покрай гора и те вкарали синдиеца в нея, надянали му въже на шията, вързали го на върха на едно високо дърво, оставили го там и продължили пътя си.

Писателят Кирил Христов цитира думите на Ибн Фадлан в своите спомени, за да докаже, че за 1000 години нравът на българина не се е променил. Аз ги цитирам, за да потвърдя наблюденията на големия писател, като само сменя числото – за 1100 години нравите не са се променили, освен, че в някои отношения са станали по-лоши.

А към настоящата статия ме доведе една дискусия във “Фейсбук”, за която използвах и думите на Вапцаров от стихотворението “Вяра”:
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

По времето на Вапцаровото “утре” животът не бе по-мъдър, нито по-хубав, а и дните не бяха по-честити. А днес сякаш е отново онова време и онази земя, от които той се оплакваше, че “простете, е чужда”.

През 1999 г. Димитър Ганчев в коментар в моя блог написа:

„Хванал ли е Вени Марковски Господ за шлифера?
Разглеждам сайта http://veni.com и не мога да разбера да му се възхищавам ли или да го мразя тоз човек?!

Димитър Ганчев, Вторник, 13 Юли 1999 – 14:46
Когато той (българина) се възхищава от някого, инстинктивно си казва: “Абе я! Тоя да не е по-добър от мен!”. И веднага си отговаря – “Не е!”.
А щом не е по-добър от мен, а въпреки това [ e по-богат | e по-известен | има по-хубава жена, кола, къща, работа ] (ненужното да се задраска), следователно трябва да го мразя, защото ако него го нямаше, аз може би щях да съм на негово място!

Нека всеки, четящ тези редове, да си сложи ръка на сърцето и да каже че не съм прав като твърдя, че ние българите мислим как да премахнем конкурента си, вместо как да станем по-добри от него.

Бай Ганьо никога няма да признае, че някой е постигнал нещо благодарение на собствените си способности. Винаги ще отдава чуждите успехи на [ връзки | мръсни пари | мръсни сделки | криминални фактори ], или в краен случай – на късмет. И това е нормално. Другото би породило у него комплекс за малоценност. За 50 години у българина така беше насаден шаблонът “всички сме равни”, че той по никакъв начин, дори подсъзнателно, не може да приеме противното…“

Но и Митко бърка – не са последните 50 (впрочем, вече 60) години виновни. Шаблонът “всички сме равни” е от над хиляда години, точно затова онези, на които им е сечало пипето са ги обесвали на първото дърво – не толкова да ходят да слугуват на Господа, колкото да не служат за лош пример на останалите. Българина не обича онези, които стърчат над него – в прекия или в преносния смисъл. Той намира смисъл повече да не обича, отколкото да обича.

В последните години само двама политици посмяха да кажат истината, за което бяха тутакси нападнати: Симеон, който ни посъветва да си сменим чипа и Бойко Борисов, който обаче го направи половинчато, в Чикаго. Половинчато, защото се опита да раздели народа на две части – онези, които са влюбени в него и “материала”, срещу който трябва да се бори. Но Бойко Борисов трябва да помни, че любовта трае три години, както пише и Фредерик Бегбеде.

Така е, уважаеми читатели – ако искаме нещо да се промени в границите на Република България, трябва да почнем промяната от всеки един от нас, да създадем общество, което да наложи спазването на законите и правилата върху всички свои членове. И най-важното, може би: трябва да престанем да търсим читавите хора, за да ги обесим или – в по-мекия вариант – накараме да емигрират.

Ако само бесим читавите, никога няма да станем такива. В нормалните страни читавите са онези, които служат за пример; хората сами се стремят да постигнат повече в живота, а не да попречат на някой да постигне повече от тях.

В този ред на мисли беше и моята статия, която “Труд” препечата под заглавие “Гордеем се с Ботев и Левски, но не искаме да сме като тях”, в която дискутирах задочно с писателя Мартин Ралчевски, като тезата ми беше, че ако Би Би Си беше показало лошото лице на Сърбия, Македония и Румъния, това по никакъв начин не би показало България в по-добра светлина. Важното е не само да се сравняваш, но и да знаеш с кого да се сравняваш. Ако се сравняваме с тези, които са по-зле от нас – нещо, което сме правили хилядолетия – винаги ще се оправдаем защо не искаме да се променим към по-добро. Списание “The Economist” публикува наскоро статия под заглавие “Богатите, бедните и България“. Най-тъжното място в света по отношение на дохода на хората е нашата Родина. Или май трябваше да я напиша не с главно “Р”?

Разбира се, ние вместо да се хванем и да разберем какъв е проблемът ни, се нахвърлихме върху изследователите и списанието – а-у, какви сте лоши, как може да не забележите изконното трудолюбие… А, като казах за трудолюбието, вижте какво точно каза Симеон през 2001 г. “Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви.”

Някъде да виждате “Ще ви оправя за 800 дни”? Аз не – аз виждам, че човекът – очевидно заблуден поради живота си извън България – е казал, че разчита на “прочутото българско трудолюбие и предприемчивост“, които до 800 дни ще променят “живота ви”. Горкият Симеон – той не е знаел, че е трябвало да напише “прочутото” в кавички :) А и предприемчивостта бе уродлива – да направим бързите пари сега, веднага, да надуем сметките на чужденците, да ги изцицаме… на принципа “акъл не ща, пари ми дай”.

Защо се спирам на последните 20-ина години ли? Защото ги живеем заедно. Поуката от историята обаче трябва да е, че нищо не ни дава основание да мислим, че именно в този кратък отрязък от време нещата в България ще се променят към по-добро. Не за друго, а защото те, “нещата” не могат да се променят от само себе си. Те могат да се променят от граждани, от гражданско общество. Но ние сме били аграрна страна и при толкова много селяния трудно ще намерим критична маса граждани, които да променят живота. Гражданите успяват да променят обстановката в домовете си; понякога и в офисите, но никога не успяват да я променят по пътя между дома и офиса, защото там в гражданите заговаря селянията. И ако не сте съгласни с мен, драги читатели, само се огледайте какво се случва по пътищата в София и се запитайте кога беше последният път, в който дадохте предимство на някой пешеходец или – опазил Господ! – на някое такси, което излиза от улица без предимство.

Мнозина си мислеха, че като България стане член на Европейския съюз, това ще промени държавата. Няма как да се случи. Членството на страната в ЕС не означава, че българите са станали европейски граждани. Ние сме европейци – по географски признак – но не сме европейци в онзи смисъл на думата, който съществува в Англия, Германия, Франция или Австрия. Нашенецът иска да преметне, да изиграе “Европата”. Той не иска да спазва правилата и затова ми е странно учудването, че ЕС не иска България да бъде член на Шенгенската зона. За да станем истински европейци не е достатъчно държавата България да изпълни някакви формални критерии – например да купи осем хеликоптера за охрана на границата. Или да въведе нова компютърна система. Защото ние хеликоптерите сме ги купили, но – нали сме хитри, а? – не сме осигурили бензин, резервни части и пилоти за тях. И сигурно управляващите са си мислели: “А, бе, да дойдат от ЕК да видят, че отговаряме на условията (пък ние ще си я караме както досега)”.

Васил Левски – човекът, който самичък отсрамва един цял народ казва пред турските съдии: “Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия”. Можем да заменим думата “свободата” с каквото поискаме и ще бъде също толкова вярно. Не просто българите желаят разни неща, но – забележете – ги приемат само и единствено, ако те са им поднесени на тепсия, при това в къщите! Ако някой им остави нещото, което те желаят пред къщата, ако им каже: “Трябва да поработиш малко, за да го получиш”, те ще го погледнат в стил “Ей, ало-о, да не си слънчасал, бе?”

Нито един от днешните “лидери” и “водачи”, нито един от политиците не посмя да излезе и да каже:
“Членството в ЕС не означава, че ние сме европейци. Ние, уважаеми сънародници, трябва първо да се научим да работим с онази производителност на труда, каквато има в Германия, пък сетне няма да има нужда да доказваме, че сме европейци не само по география, но и по дух.”

Вместо това всички политици – без изключение – ни казваха, че сме по-големи европейци от останалите, защото сме имали писменост по времето, по което “германският император Карл Велики говорел на немски само с конете си”. Че България е люлка на европейската култура (и никой не се досети, че ако е люлка, то тя става само за детската градина, нали?) и т.н., и т.н. А, да не забравя – и “ние сме четвъртите в света” (футбол).

Впрочем, това не е чисто българска черта, колкото и да знам, че ни се иска да сме уникални. Спомнете си какво каза немският канцлер Ангела Меркел: “Добър европеец не е задължително този, който предлага бързо помощ. Добър европеец е онзи, който спазва европейските закони и правата на другите държави, така че стабилността на еврозоната да не пострада”.

Кажете сега, както Митко Ганчев иска по-горе, с ръка на сърцето: спазваме ли ние европейските закони и правата на другите държави? Или напротив – искаме да прецакаме всяка друга държава?

И ще завърша с една карикатура, за съжаление не си спомням автора й, в която бай Ганю гледа към портрета на Левски и казва “А, бе, Апостоле, нека аз да спечеля, пък ако ще и цял народ да загуби”. Не знам защо, но винаги, когато видя портрета на Васил Левски, който седи закачен зад бюрото на нашенския политик си мисля, че се изисква особен вид гьон-суратлък, за да сложиш зад себе си точно този портрет да “виси със страшна сила“.

Но имаме ли право да искаме нещо друго от нашенеца, след като ние всички избрахме за най-голямо българско събитие на XX век… чушкопекът!?! По-важно от електричеството, автомобила, телевизията и мобилния телефон.

Народе???? Чушкопек!!!!

Виж още текстове в блога на Вени Марковски

* – Жител на страната Синд, намираща се на долното течение на р. Инд и по делтата й.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.