Главата на хана

Когато журналист от вестник като „168 часа“ се интересува от история, винаги съществува опасността той (журналистът, не вестникът) да реши, че трябва да напише криминален исторически роман.Това се е случило и с Николай Пенчев, който издаде „Главата на хана“ (Сиела) – втория си роман от поредицата „Старобългарски загадки“. В него (романа, не автора) се разказва за убийства, древни символи и исторически факти, които не са широко известни. По понятни причини главният герой – старовремският детектив Климент, който трябва да разреши убийствата е писар. По простата причина, че по времето на княз Борис за щастие все още не е имало журналисти. В крайна сметка те (убийствата, не журналистите) са успешно разрешени, а виновните за тях наказани, което показва, че дори да не можем да се справим с един проблем днес, винаги можем да напишем роман за това как той е бил решаван в миналото. Николай Пенчев е роден през 1968 година. Завършва българска филология през 1994 г. В момента е журналист във вестник „168 часа“. Печели наградата „Паница“ през 2000 г. в категорията „Репортаж“. Предлагаме откъс от книгата.

Главата на Никифор

Никифор Геник седеше мрачен в шатрата си.
Нощта изсветляваше, но той не можеше да заспи. Византийският император нервно въртеше в ръката си висока златна чаша, пълна с вино, и се вслушваше в шумовете, идващи отвън. Продължаваше да се надява, че най-после ще чуе тръбите на пристигащите от Константинопол подкрепления. Тръбите, които щяха да известят избавлението му.
Не чу нищо.
Никифор бе направил няколко непростими грешки и сега бе в капан. Пред него бяха проходите, запречени с високи дървени стени. Зад него бе българската армия, която го притискaше все по-отблизо. Още като бе финансов министър при императрица Ирина, Никифор обичаше да си прави добре сметките. Но този път те се бяха объркали.
Императорът потърка дебелия си корем и му се прииска никога да не се бе покръствал, а да си бе останал арабин, какъвто се роди. Но за това отдавна бе късно. Сега бе тук, заседнал пред проходите, а тръбите на подкреплението нямаше да се чуят никога.
Дълбоко в себе си Никифор знаеше, че е обречен.
„Дори да имахме криле, не бихме се спасили!“ – бе казал по-рано вечерта императорът на офицерите си и наистина го вярваше.
Никифор стана от кожения си походен стол, отпи от чашата, която продължаваше да стиска в ръка, и бавно се заразхожда из шатрата. Макар да бе лято, прониза го студ и императорът се заметна с дългата си мантия, поръбена с хермелин. Тънка струя мъгла влезе през платнищата на входа, завихри се около краката му за миг и се стопи във въздуха.
А всичко бе започнало толкова добре!
Никифор бе преминал тържествено през проходите, същите, където сега го чакаше гибелта му, бе разбил няколко български части и уверено бе поел към столицата Плиска.
Никой не му се противопостави. Крум бе избягал в планините след няколко сражения, оставяйки успокоението, че най-накрая проклетите българи са победени.
Никифор бе завладял Плиска без съпротива. Бе я ограбил, запалил и опитал да я разруши до основи. Бе раздал на войниците си намереното в избите вино и пирува заедно тях в столицата на врага си.
Тук допусна първата си грешка.
Бе се забавил непростимо дълго в Плиска. Вместо да тръгне незабавно обратно, подсигурявайки си пътя за отстъпление, той се бе оставил ласкателите му да го убедят, че е неуязвим, че българските войски са разбити и не съществуват, че е най-великият пълководец в историята и трябва да се отдаде на почивка след славната победа.
Лесно бе да им повярва.
Все пак бе първият, превзел столицата на врага.
Десет дни Никифор бе пирувал в шатрата си заедно с приближените си.
Десет дни, през които българите бяха събрали войските си, бяха се прегрупирали и бяха затворили проходите в планините с ровове и високи дървени огради.
Когато виното от избите на Плиска бе изпито, а времето изтече, Никифор най-после разбра какво се случва.
Но вече бе късно!
Императорът притеснено се озърна в шатрата си. Въпреки запалените мангали с благовонни билки по ъглите се струпваха тъмнина, мъгла и страх. Той размаха чашата си срещу тях.
„Проклет да е Крум!“ – помисли си Никифор и се загърна още по-плътно в наметалото си.
Въпреки забавянето императорът се надяваше, че все ще успее да се измъкне.
И допусна нова грешка. Надявайки се по този начин да заблуди преследвачите, раздели войските си на три.
Левия фланг повери на стратега Лъв, десния – на сина си Ставракий. Той тръгна по средата. Не че беше страхливец, но там бе най-сигурно.
Скоро отстъплението се превърна в бягство.
Дългите военни колони станаха лесна мишена за бързите български конници. Те се появяваха изведнъж, засипваха византийците с дъжд от стрели и изчезваха, преди да могат да им отговорят. Много достойни ромеи намериха смъртта си по този начин в полетата на Плиска.
Но най-лошото дойде, когато навлязоха в планините. Между високите дървета и отвесните скали ги чакаше само смърт!
Някъде избуха бухал.
Никифор се стресна и изпусна чашата на пода. Ръцете му трепереха. Червеното тесалийско вино, най-доброто, което можеше да се купи със златни монети, се разля и заискри по дебелите кожи като капки кръв.
Войниците на Лъв бяха изклани до един, докато се опитваха да преминат през една от преградите. Българите бяха изкопали от другата страна на високите над 5 метра дървени стени ровове и тези, които успееха да се прехвърлят, падаха върху дебелите заострени колове в тях.
Самият Лъв бе намерил смъртта си по този начин – пронизан на няколко места въпреки красивата броня, която носеше.
Българите се бяха разправили без капка жал с хванатите в капана византийци. Бяха ги изтребили безмилостно със стрели от близките възвишения. Малкото оцелели бяха избити в ръкопашен бой. Никой не беше оставен жив.
Ставракий се бе опитал да запали дървените прегради. Планът му бил, както разказа на Никифор един покрит с ужасни струпеи и рани войник, преди да издъхне, да събори оградите върху рова и да мине по тях.
Българите бяха подготвени и за това. Бяха хвърлили върху византийските войски мехове с ленено масло и скоро цялата войска на Ставракий се бе превърнала в огромна огнена топка.
Последното, което императорът чу за сина си, бе, че е тежко ранен, но по чудо е успял да избяга.
Никифор потръпваше от ужас, представяйки си, че и той може да умре по този начин – с разпран от някой дебел кол корем или в огъня.
Как само съжаляваше, че не бе приел мирните предложения на Крум! Българският владетел няколко пъти бе поискал да прекратят военните действия. Вместо да се вслуша в разума, императорът надменно бе отхвърлил молбите на варварина. И сега береше плодовете на необмисленото си поведение.
Никифор избърса с ръка студената пот от челото си и стана да си налее нова чаша вино. Може би то щеше да отпусне измъчената му душа и да му вдъхне кураж и надежда.
Може би все пак подкрепленията щяха да дойдат и да ги спасят.
Вдигаше красивия златен бокал към устните си, когато мощен боен вик разцепи тишината. Спокойната лятна нощ внезапно се изпълни с крясъци, дрънчене на оръжие, конски тропот и писъци.
Забравил дори да вземе меча си, Никифор като зашеметен излезе от шатрата си. Потърси телохранителите си, но те бяха изчезнали.
Тъмни сенки тичаха между палатките. Подсвирквания и непозната реч се носеха из въздуха, миришеше на кръв и желязо.
Нямаше никакво съмнение.
Най-накрая Крум беше нападнал.
Изпаднал в паника, забравил задълженията си на пълководец, Никифор затича между палатките. Трябваше да избяга колкото се може по-бързо, колкото се може по-далеч от това прокълнато място!
Мантията му се закачи за нещо, той се освободи от нея и продължи да тича. Спъваше се в труповете по земята, прескачаше молещи за помощ войници. Красивата му бяла туника се разкъса, позлатените му сандали се изцапаха с кал и кръв.
Задъхан, с излизащ на пресекулки дъх, императорът се огледа, чудейки се накъде да побегне.
„Господи, помогни ми да избягам! Ще ти запаля най-дебелата свещ с червени панделки в църквата „Света София“ – молеше се Никифор, побягвайки отново. – „Помогни ми, Господи! Помогни ми!“
Господ не му помогна.
От мрака изскочиха нечии сенки, нечии ръце се опитаха да го задържат.
Обладан от свръхестествен ужас, Никифор изкрещя, успя да се отскубне и затича още по-бързо към края на лагера. Зад него се понесоха викове и грохот на тичащи хора.
Императорът се обърна да види къде са преследвачите му, когато неочаквано усети силен удар. Дебела стрела с черни пера се бе забила в корема му.
Никифор изхриптя и падна на едно коляно на земята. Стисна стрелата с две ръце и се опита да я изтръгне. Пръстите му станаха лепкави от собствената му кръв, лицето му се изкриви от болка.
Виковете го настигнаха. Мъже с факли, кожени ризници, подковани ботуши и извадени мечове бързо го наобиколиха.
– Аз съм императорът! Не можете да ме убиете! – извика Никифор и се свлече на земята.
– Не можете да ме убиете! – повтори тихо той, усещайки как кръвта му изтича.
Никой не му отговори. Сред внезапно настаналата тишина се чуха нечии приближаващи стъпки.
Никифор вдигна очи и позна врага си.
Огромен, облечен в желязна ризница и наметнат с цяла мечешка кожа, Крум се бе изправил над него с бойната си секира в ръка. Дългите му черни коси се вееха в нощта, звездите грееха ярко в небето над него, лицето му бе изпръскано с кръв.
– Аз съм императорът! Не можеш да ме убиеш! Ние сме избрани от боговете. – Никифор вдигна умолително ръце срещу страшния си преследвач.
Крум не отговори.
– Ще ти дам злато! Ще ти дам кожи и скъпоценности! – Никифор обгърна коленете на врага си. – Ще ти дам всичко, което поискаш!
– Искам главата ти! – извика Крум, вдигна брадвата си и я стовари върху поваления византийски император.
Главата на Никифор отхвръкна в тъмното, завъртя се няколко пъти във въздуха и падна на земята.
Крум бавно се приближи до нея, хвана я за косата и я вдигна високо към смълчалото се мнозинство.
Отвърна му мощен победен рев.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.