Сприятеляване със страха

Страхът е естествена реакция при приближаването до истината

Пема Чодрьон. Снимка: личен архив

Да предприемеш духовно пътуване, е като да отплаваш с малка лодка през океана в търсене на непознати земи. Просветлението идва с всеотдайната практика, но рано или късно се сблъскваме със страха – въпреки всички придобити знания ни се струва, че отвъд хоризонта ни очаква бездна и ще пропаднем в нея от ръба на света. И все пак, както всички откриватели, и нас ни притегля неизвестното, независимо че не сме сигурни дали ще имаме куража да се изправим пред него.

Ако будизмът ни заинтригува и решим да го опознаем, скоро ще открием, че в него съществуват различни пътища, по които можем да поемем.

Чрез медитацията за прозрение, започваме да се упражняваме в осъзнатост и да се учим как да присъстваме изцяло във всички наши дейности и мисли. Дзен пък ни говори за пустотата и ни предизвиква да се потопим в отворената и безгранична яснота на ума. Учението Ваджраяна (Практика в будизма, наричана още „Диамантения път”, която учи да възприемаме резултата като самия път. – Б. а.)  – или Диамантения път – ни запознава с идеята да работим с енергията на всички ситуации и да приемаме всичко, което ни спохожда, като неотделима част от състоянието на пробуденост. Всеки един от тези подходи може да ни увлече и да ни вдъхнови да продължим откритията си, но ако искаме да навлезем по-дълбоко под повърхността и да практикуваме без колебание, в един момент неизбежно ще се сблъскаме със страха.

Всяко живо същество изпитва страх. Дори и най-малкото насекомо. Когато след отлив нагазим в локвите по плажа и опитаме да докоснем с пръст нежните тела на морските анемони, те се затварят. Всяка твар инстинктивно реагира по същия начин. Нормално е да изпитваме страх при срещата с неизвестното. Това чувство е част от живота, присъщо е за всички ни. Така реагираме на мисълта за самота, смърт или липсата на  опора. Страхът е естествена реакция в отговор на приближаването към истината.

Но ако решим да не бягаме от случващото се, преживяванията ни стават много наситени. Когато няма къде да избягаме, идва яснотата.

По време на едно дълго уединение достигнах до прозрение, което имаше за мен стойността на потресаващо откровение: ние не можем да живеем в настоящето и в същото време да направляваме хода на живота си. Това се подразбира от само себе си, знам, но когато човек сам стигне до тази истина, тя го променя. Непостоянството става видно в настоящия момент; също както състраданието, чудото и смелостта. Както и страхът. Когато човек се намира на границата с непознатото, изцяло в настоящето, без ориентир, изживява чувството, че е загубил земята под краката си. Именно тогава стига до по-дълбоко разбиране, защото открива преходността на настоящето и че това преживяване може да донесе едновременно пълно  обезсърчение и  нежна лекота.

Когато започнем да следваме будисткото учение, сме изпълнени с идеи и очаквания. Търсим отговори, които ще задоволят глада, който ни е мъчил дълго време. Но последното, което искаме, е да срещнем торбалан, от когото толкова се боим. Разбира се, хората се стараят да ни предпазят. (Спомням си, когато започнах да практикувам медитация, инструкторката, след като ме научи на техниката и ми представи основните идеи, ме предупреди: „Моля ви, не се заблуждавайте, че медитацията ще ви освободи от раздразнителността“.) Но предупрежденията въобще не ни възпират. Дори ни подтикват да продължим по-нататък.

Става въпрос за  опознаване на страха, да можем да се изправим пред него – не за да решим проблемите си, а за да се освободим от стария начин, по който виждаме, чуваме, вкусваме, помирисваме и мислим за всичко. Истината е, че когато започнем да правим това, ще се смирим. Няма да остане много пространство за високомерието, което обикновено е следствие от придържането към определени идеали. Високомерието постепенно ще отстъпи пред смелостта ни да направим следващата крачка напред. Откритията, до които се достига чрез практиката, нямат нищо общо с убежденията. Те зависят от смелостта да умреш, от смелостта да умираш постоянно.

Обучението в осъзнатост, постигането на пустота или работата с енергията целят едно и също – да ни приковат към настоящия момент, да ни задържат в пространството и времето, в които се намираме в момента. Когато това се случи и не отреагираме на обстоятелствата, не потискаме чувствата си, не обвиняваме за ситуацията си никого – дори себе си, – тогава се изправяме пред един вечен въпрос, за който нямаме отговор. Тогава срещаме и сърцето си. В тази връзка един мой ученик остроумно отбеляза: „Буда-природата, хитро предрешена като страх, ни сритва задниците и ние, щем не щем, ставаме възприемчиви”.

Веднъж присъствах на беседата на един мъж за духовните му преживявания в Индия през 60-те години на XX в. Той бил решен да се освободи от отрицателните си чувства. Борел се с гнева и сладострастието, с леността и гордостта. Но най-много от всичко искал да се отърве от страха. Учителят му в медитацията не преставал да му повтаря да престане да се бори, но човекът приемал този съвет просто като упътване как да преодолее пречките пред себе си.

Накрая учителят го изпратил да медитира в малка колиба в подножието на планината. Мъжът отишъл в колибата, затворил се вътре и седнал на пода. Когато се стъмнило, запалил три малки свещи. Около полунощ чул нещо да шумоли в единия ъгъл и видял от тъмнината към него да пропълзява огромна змия. Приличала на кралска кобра. Изправила се точно пред него и започнала да се поклаща. Човекът цяла нощ стоял нащрек и не отделял поглед от змията. Бил толкова уплашен, че не можел да помръдне. В колибата били единствено той, влечугото и страхът.

Преди разсъмване, когато и последната свещ угаснала, мъжът заплакал. Но не плачел от отчаяние, а от прилив на нежност. Почувствал копнежа на всички животни и хора по Земята; познал тяхната отчужденост и тяхната борба. Неговата медитация до този момент не била нищо повече от все по-задълбочаваща се изолация и борба. Сега той приел – приел с цялото си сърце, – че е гневен и ревнив, че непрекъснато се съпротивлява и се бори, че се страхува. Приел също, че е безкрайно ценен човек – мъдър и глупав, богат и беден, и абсолютно неизмерим.

Бил дотолкова преизпълнен с благодарност, че се изправил в непрогледната тъма, направил крачка към змията и се поклонил. После легнал на пода и потънал в дълбок сън. Когато се събудил, змията си била отишла. Никога не узнал дали тя била плод на въображението му или реалност, но това нямало и значение. В края на лекцията си мъжът каза, че при близостта със страха неговите драматични вътрешни конфликти се обезсмислили и светът най-накрая се открил пред погледа му.

Обикновено никой не ни казва да не бягаме от страха. Никой не ни съветва да се доближим, да останем с него, да го опознаем. (Веднъж попитах дзен учителя Кобун Чино Роши как подхожда към страха и той ми отговори: „Съгласявам се, съгласявам се”.) Вместо това ни съветват да го подсладим, да го приглушим, да вземем хапче или да мислим за нещо различно – с други думи, да намерим начин да избягаме от него.

Нямаме нужда от подобни насърчения,, защото и без това инстинктивно загърбваме страха. Имаме склонността да се шашваме и да изпадаме в паника, когато открием и най-малката следа от страх у себе си. Сякаш моментално изключваме. Добре е да осъзнаем, че правим това не за да победим себе си, а за да развием способност за безусловно състрадание. Най-покъртителното е как се самозалъгваме относно настоящето.

Понякога обаче, когато се окажем притиснати в ъгъла, илюзорният ни свят се разпада и не можем да открием никакъв път за бягство. В такива моменти най-дълбоките духовни истини излизат наяве – недвусмислени и прости. Няма къде да се скрием. Разбираме това добре, колкото всеки друг – по-добре от всеки друг. Рано или късно осъзнаваме, че макар да не можем да придадем по-приемлив облик на страха, именно той ни помага да проумеем всичко, на което са ни учили или сме прочели.

Така че следващия път, когато се изправите лице в лице със страха, смятайте се за късметлии. Именно тогава ще дойде и смелостта. Общоприето схващане е, че смелите хора не изпитват страх. Истината е друга – те добре познават страха. Първият ми съпруг казваше, че съм една от най-смелите личности, които познава. Попитах го защо мисли така, а той отвърна, че съм страхливка, но не се поддавам на страховете си, а въпреки това правя каквото съм си наумила.

Тайната се състои в това да продължаваме да изследваме и да не свирим отбой, когато нещо не оправдае очакванията ни. Често  предварителната ни представа е погрешна. Всъщност нищо в света не е такова, каквото очакваме. Твърдя го, защото сама съм се убедила в това. Пустотата не е това, което мислим. Нито пък самоосъзнатостта или страхът. Състраданието също. Както и любовта, буда-природата и смелостта. Тези понятия са просто названия на реалности, които не можем да познаем с ума си, но можем да изживеем. Всички тези думи ни посочват какъв е животът в действителност, когато оставим илюзорния си свят да се разпадне и си позволим да бъдем изцяло приковани в настоящето.

Откъс от книгата „Когато светът ни се разпада”, подготвена от ИК „Хермес“. Виж повече тук.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.