Шърли Маклейн: „Не ме е грижа какво не бива да правя“

Шърли Маклейн на корицата на сп. Лайф през 1963 г.

Харесва ми да остарявам, защото мога да забравя онова, на което съм придавала огромно значение в миналото. Навремето ми се струваше, че наистина е важно дали ще се появя на някоя премиера на високи токове или с равни обувки. Представяте ли си? С годините осъзнах, че „театърът“ от миналото е сценарий, в който вече не искам да участвам.

Колкото повече се трупат годините, толкова понаситен с приключения е моят сценарий. И с рискове, разбира се. Но безоблачното повествование е адски скучно – както научих, наблюдавайки моите родители. Много отдавна напуснах тихото пристанище на родния дом. Впусках се във все нови и нови проучвателни експедиции, а пътят винаги ме отвеждаше навътре, към самата мен.

Опознах театъра на войната, театъра на политиката във Вашингтон, театъра на телевизионните новини… След като ние, хората, пишехме сценариите и участвахме в театъра на реалността, аз исках да променя моя сценарий. Реших да изследвам театъра на себепознанието.

Потребността ми от познание е все така неутолима

Когато поглеждам назад към тези изпъстрени с приключения седемдесет и шест години, ми се иска да се поздравя, че все още съм тук. Вярно, че все още доминира в израза, но на мен ми харесва да съм тук. Една от големите ми страсти беше да пътешествам, но със съжаление отбелязвам, че съм я изоставила. Приключих с далечните пътувания. Тук ми е добре. Допада ми покоят.

Идеята да стъпя на летище и да треперя от ужас дали ще допуснат в самолета моето куче Тери е повече от кошмарна. Какво става с нас бе, хора? Най-безропотно се поддаваме на страха и изобщо не ни смущава онова, което действително трябва да ни плаши: собственото ни примирение пред съмнителната теза, че вероятността от терористична атака ограничава свободата ни да пътуваме.

За мен тази теза е невалидна. Не вярвам, че тероризмът е истинската причина да се превърнем в сляпо подчиняващи се роботи. По-скоро си затваряме очите за истината: тероризмът е само удобно извинение за управляващите да ни доведат до състояние на отстъп12чиви, лишени от воля за бунт граждани, които доброволно капитулират пред авторитетите.

Томас Пейн винаги е бил мой идол. Тъкмо той пише колко трезва мисъл е вложена в една революция и възхвалява Епохата на разума, не религията. Нищо чудно, че е положен в незнаен гроб, където никой не може да му засвидетелства почит. Неговата позиция е твърде скандализираща за онези, чиято основна цел е била политическата популярност и запазването на статуквото. Такива неудобни хора много рядко почиват в пищни гробници, а още по-рядко им се издигат паметници.

Във вените ми тече кръвта на отците основатели, защото съм родена и израснала във Вирджиния, истинското огнище на Американската революция. То е и седалище на лидерите метафизици – Ордена на масоните. Но за понятия като метафизика ще стане дума по-нататък. И с клишираното религиозно мислене приключих много отдавна, защото исках да дишам на воля. Ето това означава свобода.

Интересен ми се струва фактът – и той е много повече от съвпадение, – че получих астма по време на администрацията на Буш-младши. Бях дотолкова обезсърчена от неговите идиотщини и безбройните вреди, които нанесе, че буквално не можех да дишам. На три пъти попадах в спешното отделение и всеки път бях на косъм да умра от задушаване. Усещах, че и земята на свободата изпада в асфиксия.

Лишени от глас, хората дори не осъзнаваха доколко са изгубили контрол върху собствения си живот, върху мислите си. Дали събитията от 11 септември са били планирани от някой извън кръга на Осама бин Ладен и Ал Кайда, не знам. Но те определено подпомогнаха замисъла, целящ да се отнеме свободата на индивида – а се предполага, че тя е наше неотменно право и нейното погазване би било единствената причина да тръгнем на война. Набиваше ни се в главите, че патриотизмът ни задължава да се бием и да убиваме онези, които ни отнемат свободите.

Ние нямахме нужда от Осама. Сами се поддадохме на манипулацията просто защото нито веднъж не оспорихме твърдението на избраните ни лидери, че националната сигурност била най-важният ни приоритет.Лично за мен претърсването на багажа ми, опипването на тялото ми, а и на кучето ми е неконституционно.

Веднъж в Лос Анжелис един едър разпасан дебелак ме накара четири пъти да премина проверката за сигурност (с Тери на ръце, която тежи 12 кг), защото бордната ми карта била обърната в погрешната посока. Усетих се, че съскам като разярена котка, кипях от гняв срещу тези грубияни, които използваха дадената им власт, за да ме тормозят – мен, една все пак известна и (предполага се) привилегирована жена. По-късно научих, че са го уволнили. Нищо чудно да се е заял с Роузи О’Донъл.

При всяко пътуване – и в страната, и в чужбина – осъзнавам, че започваме да се плашим от самите себе си, от съседите си, защото страхът е най-мощното оръжие за масово унищожение. Възмущението ми от тази зловредна тенденция няма да стихне никога. Но повече няма да пътувам – освен ако не е абсолютно наложително или някой космически кораб от Плеядите не предложи да ме откара на планета, където са намерили решение на тези въпроси.

Не ми е приятно, че приключих с пътуванията заради цялото това мъчение при проверките за сигурност. За мен те бяха пълноценни, многопластови преживявания, независимо от посоката. Научила съм толкова много за себе си, защото, когато се озовавах като пусната с парашут в непозната обстановка, можех да разчитам единствено на собствените си възможности.

Никога не съм тръгвала на път като привилегирована особа. Дори много рядко съм се качвала в първа класа. Водил ме е стремежът да усетя „истинския“ свят далеч от Холивуд, планетата на богоизбраните, където бях живяла, откакто отидох там едва двайсетгодишна. Когато ме разпознаваха – ако изобщо се случеше, – аз се смесвах с тълпата и много често откривах нови приятели.

Пътуванията са ми предоставяли най-ценните извори на познание. Те ми дадоха възможността отблизо да се докосна до различни гледни точки и други „реалности“. Още първите американски филми бяха достигнали до всички краища на света, тъй че където и да се появях, хората бяха готови да споделят с мен и най-съкровените си тайни – предполагам, защото бях известна и те имаха чувството, че ме познават. Бяха поласкани от вниманието ми и готовността да ги изслушвам.

Много бързо научих, че моята американска версия на истината не е непременно всеобщо валидна. Истината е не само относителна, но и непрекъснато се променя.Открих, че самият живот е театър. Всяка култура играе своята роля. Понякога героите в моите пътувания бяха подли и неетични, друг път – добри и отзивчиви. Някои събития бяха комични, други – доста драматични.

Цял живот бях играла роли на американски жени, тъй че когато пътувах, можех да изляза от този стереотип и да почувствам, че принадлежа на друга култура. Придобих по-обективен поглед към самата себе си, а схващанията ми станаха по-гъвкави. Някъде на четирийсет започнах да забелязвам, че проявления, които преди бих заклеймила като неморални, се превръщаха в уроци, а не в присъди… дори по отношение на смъртта.

Запазила съм спомен от разходката по един канал в Банкок, Тайланд. От наетото кану наблюдавах всекидневните занимания на живеещите по брега. Внезапно на някакви си двайсетина метра едно бебенце се надвеси от семейната лодка и с главата надолу падна във водата. Онемях от ужас. Родителите чуха как кашля и се дави, обърнаха се, но не направиха нищо, за да го спасят. То изчезна под водата и потъна.

Бях като зашеметена, исках да скоча след детето, но моят гид ме спря. Според будизма никой не бивало да се намесва в кармичната воля на Бог. Ако родителите или някой друг скочел във водата, щял да подчини детето завинаги. Животът му щял да принадлежи на неговия спасител. А никой будист не би наложил подобна съдба на друг.

За будистите смъртта не е нищо повече от друга форма на живот. Тя е част от кръговрата на живота. Животът и смъртта не са обвързани с оцеляването или загубата на отделен индивид. В смъртта на удавеното дете не биваше да се намесва никой. Краят бе приет като проявление на Божията воля. По същата логика убийството поражда дълбоко възмущение, защото самият акт означава намеса в предначертаното от Бог.

За будистите съществува коренна разлика между убийството и бездействието пред смъртта. Съдбата и обречеността са тяхна философия и религия. Един мой приятел например притежава собствен самолет и твърди, че никога не би наел пилот будист, защото той щял да запази ведро спокойствие пред опасността самолетът да се разбие – заради съдбата и предопределението.

Няколко дни след като станах свидетел на смъртта на това невръстно дете, отидох на боксов мач. Тайландският бокс се отличава от останалите разновидности на този спорт по това, че са позволени всякакви ритници. Боксьорите носеха единствено твърди калъфи на 16слабините под шортите, но никакви други подплънки или защитна екипировка.

Церемонията преди мача бе израз на почит към Буда. Всеки от двамата изрече молитва за доброто на своя опонент. Засвири малък оркестър и двамата боксьори изпълниха ритуални танцови фигури и пантомими в знак на искрено уважение към съдбата на противника. Прозвуча сигнал и ето че двамата започнаха да се удрят и нападат, да се блъскат с юмруци и ритници. Очевидно нямаше забранени хватки. Много скоро единият от боксьорите успя да нанесе страховит удар в главата на опонента си и му счупи врата. Човекът умря на място.

Не можех да повярвам, че това зрелище е популярен спорт сред кротките тайландци, но огромната тълпа изпадна в див възторг. Други двама се качиха на ринга, изпълниха молитвите и ритуалните поклони към Буда, придружени с мимики и танцови фигури. Боят започна. Единият боксьор нанесе саблен удар в главата на другия, по чието лице потече кръв. Тълпата приветства гледката с неистов рев. Екзалтираните крясъци заглушиха силната музика.

Доведоха лекар, но тълпата отвърна с буйно скандиране: „Остави го да се бие!“ Пострадалият боксьор затропа с крака по пода, докато лекарят не си отиде. Тълпата отново ревна одобрително. Раненият нападна пръв и скоро двете тела се обляха в кръв. Здравият противник продължи да сипе удари в отворената рана и наоколо се разхвърчаха пръски кръв.

Възторгът на тълпата достигна нови висоти. Бях толкова потресена, че едва не припаднах. Лекарят се появи отново и тълпата го освирка. Извикаха две носилки, защото раната в главата бе оголила костта. И двамата боксьори приличаха на пихтия, а не на живи хора. Най-накрая мачът беше прекратен въпреки гнева на публиката.

Да, Тайланд ми се видя изпълнен с парадокси. Но нима и всеки човек не е такъв? Забавлението за един е самият ад за друг.

Замислих се дали този популярен кървав спорт не е отдушник за потиснатия гняв и покорството на тайландците. Дали подобно зрелище им предоставяше начин да излеят враждебността и гнева си (емоции, които навярно се таят у всеки от нас)? Може би опасните, изпълнени с насилие спортове са необходими и за предпочитане пред онова, което иначе бихме си причинили един на друг.

В Тайланд за пореден път бях принудена да осъзная колко тесен е моят мироглед. Бях научила всичко, което знаех, без да прекрачвам тясната рамка на моето детство – от родителите ми, от училищата, които бях посещавала, от квартала, в който живеех.

Израствайки в „страната на свободата“, не бях обучавана да разсъждавам извън параметрите на онова, което моите учители с традиционно мислене искаха да знам. Ако станех твърде дръзка, родителите ми всячески се стараеха да ме предпазят. Всъщност те ме оградиха с еднометрова емоционална ограда. Научавах се да я прескачам. И те я издигаха по-нависоко. Постепенно свиквах да прескачам и нея. Те не са ме плашили, просто искаха да ме предпазят.

Нищо чудно да съм се впускала в толкова много и опасни приключения тъкмо защото родителите ми ме бяха накарали да повярвам, че на всяка крачка дебнат безброй опасности, но без да потиснат любопитството ми. В крайна сметка те са ме учили как да прескачам оградите. Това и съм правила през целия си живот. Съзнателно или не, майка ми и баща ми ме научиха как да преодолявам преградите, които се издигаха пред мен, а също и да бъда дръзка.

Когато обръщам поглед назад към досегашния ми живот, ми е интересно да разбера кои случки и събития си спомням като значими. Като че ли съществува разграничение между преживяното със сърцето и усетеното с ума и тялото. Ако днес тръгна да пиша само за моите пътувания, ще се получи нещо различно от книгите ми, които вече са издадени.

Истината е, че където и да съм ходила, винаги съм търсила себе си. Пътуването към самата мен – проверката на моите убеждения и ценности, независимо дали съм си стояла у дома, или съм обикаляла далечен край на света, – ето това е най-значимото ми пътуване. Тъкмо то ме подтикна да изследвам истинското значение на духовността. Постепенно се убеждавах, че действително всичко е мое дело. И се опитвах да опозная героинята, която бях създала за себе си в театъра на живота.

Превод Здравка Славянова

*Откъс от книгата на Шърли Маклейн „Това, без което (не) мога“, подготвена от ИК „Обсидиан“. Шърли Маклейн е легендарна холивудска актриса, носителка на наградата „Оскар“, три пъти носителка на на наградата „Еми“ и десет пъти на наградата „Златен глобус“, играла в повече от 50 филма. Дългогодишна защитничка на гражданските права и свободи, авторка на международни бетселъри, сред които „Камино“ и „Паметта на душата“.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.