Англичанин, осъдил ТИМ за откраднатата си кола, е пребит и отвлечен

Двама от основателите на ТИМ Марин Митев (вдясно) и Иво Каменов на откриването на свой хотел в курорта „Св. СВ. Константин и Елена“. Снимка: в. „Черно море“

Варненската журналистка Невяна Троянска, дългогодишна кореспондентка на в. “Труд” в града, издава книгата “ТИМ – отборът, който превзе България”. Книгата съдържа факти, които се разкриват за първи път пред обществото. Досега за ТИМ в медиите е излизала постоянно повтаряща се, непълна и неточна информация. Журналистката разказва с подробности кои са и какви са основателите на групировката, какъв е бил

бизнесът им преди и сега. Невяна Троянска е съдена от ТИМ за свои публикации преди години и в книгата си се спира и на този епизод. Само да разгърне книгата, читателят веднага ще се убеди, че Невяна Троянска разкрива много повече за ТИМ от германския разследващ журналист Юрген Рот. Той многократно за последните години нарича ТИМ мафиотска групировка. Този въпрос се разисква нашироко в неговата книга „Гангстерска икономика“. Но фактите за ТИМ в книгата му са оскъдни. Както самата Троянска казва „Хвaна ме яд, че някой си Юрген Рот разказва за неща, които е прочел в Интернет“. Книгата на Невяна Троянска е значително по-съдържателна. В e-vestnik пускаме подбрани откъси от нея:

За патилата на Лесли Форейкър от Манчестър и битката му с ТИМ научихме през 2003 г., когато събирахме доказателства, подкрепящи правотата на публикацията ни, заради която охранителната фирма на холдинга започна да ме съди. До тях се добра, естествено, пак Юлия. Тогава с огромна изненада разбрахме, че страховитите владетели на Варна не са недосегаеми.
Оказа се, че същата тази „ТИМ“ ЕООД, чието „добро търговско име“ „Морски Труд“ бе опетнил, вече има присъда за автомобил, откраднат от паркинг който тя охранява. Правата си, по всички правила на закона, се бе захванал да търси точно този британец. И, съвсем неочаквано и незнайно за варненци, съдът бе решил спора в полза на обикновения човек.
За Лесли Форейкър обаче този хепи енд се оказал далеч не „хепи“ и съвсем не „енд“. Вижте как – от разказа на англичанина през януари 2003 г.:
“Казвам се Лесли Форейкър и съм от Манчестър, Англия. За първи път влязох в България с джипа си „Хюндай Галопер“ на 15 ноември 1998 г. през ГКПП – Капитан Андреево. Автомобилът ми е с арабски регистрационен номер. Работих няколко години в Близкия изток и го купих оттам – за 28 000 долара.
След пристигането си в България дойдох във Варна и се настаних в апартамент в квартал „Чайка“, където живея и сега. Първия ден паркирах джипа пред кооперацията, разтоварих си багажа и го оставих за една вечер на платения паркинг „Стадиона“, който се стопанисваше от „ТИМ“ ЕООД. Автомобилът бе там за една вечер, а на 16 ноември сключих с дружеството договор за охрана.
На 19 декември 1998 г. призори хюндаят ми бе откраднат. На сутринта ми се обадиха от офиса на „ТИМ“ ЕООД и ми съобщиха, че е имало инцидент с моята кола, т.е. че я няма на паркинга.
Разтревожен, запитах тогавашния управител на паркинга Димитров уведомил ли е полицията за инцидента. Той ми отговори, че не е, но ще го направи. Час по-късно той позвъни, дойде и ни заведе с колата си до Второ РПУ, където подадохме жалба и джипът бе обявен за издирване.
Два месеца по-късно ми се наложи да пътувам за Англия. Преди да замина, се свързах със собственика на „ТИМ“ ЕООД Марин Митев по телефона и той обеща, че ще направи възможното да намери колата и ще ни уведоми, ако има резултат. От РДВР пък ми казаха, че не мога да летя за Англия без прокурорско разрешение, защото джипът ми е изчезнал. Уредих формалностите и отпътувах.
Когато се прибрах във Варна, се свързах с адвокат Николай Ташев. Стигнахме до извода, че е по-добре да се разберем с Марин Митев и да не се стига до съд. Искахме фирмата да ни плати равностойността на джипа. Тъй като не открихме Митев, разговаряхме с управителя (тогава) на „ТИМ“ ЕООД Христо Христов. Христов обаче каза, че не може да предприеме нищо, без да се е консултирал с шефа си.
В договора, с който оставих джипа си на паркинга, бе посочено, че в случай на застрахователно събитие, трябва да изчакаме 1 година. Ако за този период не се намери автомобилът, можехме да претендираме пред собственика на паркинга за нанесената щета.

Затова изчакахме края на декември 1999 г. и заведохме граждански иск в Окръжния съд. Първото съдебно заседание по дело №857/2000 г. бе на 16 март 2000 г. То приключи в наша полза. След това ТИМ обжалваха пред Окръжния съд и определението отново бе в наша полза. Решението на Апелативния съд от 12 февруари 2001 г. бе да ни се платят 31 680 лв. + 2274 лв. разноски + 974 лв. лихви. Образувано бе съдебно-изпълнително дело, след като ТИМ не обжалваха пред ВКС.

От „ТИМ“ ЕООД ми предложиха да ме възмездят с нов джип от друга марка, а 2 месеца по-късно – чрез някаква друга фирма, да ми платят (на части) разликата до стойността на моя автомобил. Отказах, защото вече бяхме изискали по съдебен ред проверка какво движимо и недвижимо имущество има дружеството. Оказа се обаче, че фирмата, която има четири банкови сметки в два града, притежава само един стар „Москвич“ и той не е в движение. След това намерихме пета банкова сметка – с около 200 лв. Колкото и да звучи невероятно.

Марин Митев между Гриша Ганчев и Емил Костадинов на заседания на футболния съюз. Митев представлява „Черно море“. Снимка: Спорт1

На 19 март 2001 г. от ТИМ поискаха снимка на джипа, за да предприемат самостоятелно издирване. На същия 19 март бях в кантората на адвокат Ташев с приятелката ми Таня, за да оставя фотоса на автомобила.
Двамата се върнахме с автобус към 19-19,30 ч. Слязохме на спирката и тръгнахме напряко по пътечката през тревата към кооперацията ни. Беше тъмно, не видяхме нито кола, нито следи от човешко присъствие.
По средата на пътечката изведнъж ни нападнаха четирима мъже с маски. Усетих, че някой силно ме удари по главата. Хванаха ме за ръцете и краката и ме напъхаха в кола, която е била паркирана до близкия трафопост.“

В разказа се включи и приятелката на Форейкър Таня Боримечева: „В момента, в който ни нападнаха, единият от мъжете ме удари, другите трима се хвърлиха върху него. Изблъсках този човек, колкото и смешно да звучи, и след това се спуснах да отърва Лесли. Стана меле, двама се метнаха към мен, единият ме събори на земята, а другият ме риташе в ребрата. Този, който пръв ме нападна, беше доста едър, с разкопчано кожено яке и дънки. Напъхаха Лесли в колата, някаква голяма и тъмна. Това ми каза съсед, който станал неволен очевидец на разправата с нас и видял регистрационния номер, докато автомобилът потегля. Този човек ме завари да лежа на земята. Не знаех какво да правя, не исках да мисля какво може да се е случило с Лесли.“

Лесли: „Не видях накъде поеха похитителите, бях натикан между седалките, но усещах, че пътят се изкачва нагоре, продължи Форейкър. Единият от мъжете ме бе хванал за врата, натискаше ме надолу и ме пребърка. Говорех им, че не е нужно да ме бият, а да кажат какво искат. Не ми обърнаха внимание. Този, който седеше отпред до шофьора, се обърна и ми даде няколко празни бели листа, за да ги подпиша. Всичко стана 20-30 минути, след като ни бяха нападнали пред кооперацията. Подписах листите, те спряха и ми казаха да излизам от колата. После си заминаха.
Не знаех къде съм, но в далечината се виждаше голяма сграда. Едва после разбрах, че съм на паркинг до езиковите гимназии. Видях една будка и човек вътре. Той е бил охраната на Телевизионния център – Варна. Хукнах към светлината покрай някакви дървета и скочих, но не прецених, че стената е висока. Когато паднах върху асфалта, усетих силна болка в крака. Мъжът излезе от будката и аз го помолих да се обади на полицията. Той каза, че телефонен автомат има до училището. Помогна ми да стигна дотам. Позвънихме на „Бърза помощ“ и на полицията.
В Спешния център лекарите установиха, че имам рани по лицето, аркада на веждата, кракът ми е строшен, имах счупени ребра, ръката му беше подута и месеци наред не можех да я движа нормално. На 20 март към 05 ч. полицията откри автомобила – „Тойота“, тъмносиня. Оказа се крадена. В тойотата била открита кръв от мен и от още някакво момче с турско име с криминално досие, а за другите не се разбра.
За отвличането ми беше образувано следствено дело. Разпитаха много хора, мисля дори, че и собственика на „ТИМ“ ЕООД Марин Митев и управителя Христо Христов, много от момчетата, които работеха за тях. После следственото дело бе спряно.

Н
а 1 октомври 2001 г. получих призовка от Софийския районен съд по повод изпълнително дело срещу мен, образувано по бързата процедура. За моя голяма изненада се оказа, че дължа на напълно непознат човек – Иван Костадинов Гемков, 10 290 лв. Отидох в полицията веднага – за ония бели листи, които ме заставиха да подпиша през март маскираните мъже. Явно те са били използвани, за да се съставят записи на заповеди. От полицията ме успокоиха, че се възобновява следственото дело за отвличането ми. Следователката Яна Панева опита на няколко пъти да се свърже с Иван Гемков и да го разпита, но не успя. На адреса, където уж живеел, той получавал само кореспонденцията си. Съдът преценил, че аз съм длъжник, защото така твърдял някакъв свидетел, негов познат – Емануил Чолев.
Този човек бе намерен от Яна Панева и между мен и него бе направена очна ставка. Като нямаше какво да измисли, той се обърна към мен с думите: „Аз се запознах с тебе само за 5 минути.“ Чолев не е могъл да потвърди пред следователката, че Гемков ми е дал пари, а се измъкнал с обяснението, че така му бил казал той самият. Чолев не може да бъде свидетел, след като не е видял нищо.
После се оказа, че Гемков разполага с общо пет записи на заповеди, че аз му дължа пари. Според документите, аз съм взел от него суми на 15 ноември 1998 г., на 10 юни 1999-а, на 18 март 1999-а, на 24 юни 2000-а и на 20 октомври 2000 г. Според графолозите всички подписи върху тях са мои.
В крайна сметка Гемков бе открит в София и се яви на разпит пред следовател Яна Панева. При очната ставка той скочи към мен да ме прегръща и целува и за мое изумление ми каза: „Лесли, здравей, как си.“ Казах на Панева, че за първи път през живота си виждам този мъж. Според Гемков обаче, ние с него сме имали неуредени финансови отношения, свързани с това, че аз съм вадел нелегални визи на българи за Англия. Гемков твърди, че ме е запознавал с хора, които искат да работят там, и аз съм ги уреждал. Просто не можех да повярвам на ушите си.
Гемков казва, че ми е дал първата сума на 15 ноември 1998 г., когато съм щял да заминавам за Англия. На тази дата обаче аз пристигнах в България и преминах през ГКПП – Капитан Андреево, което фигурира в компютрите там. За останалите записи на заповеди Гемков обяснява, че са подписвани между мен и него във Варна – в заведение до II РПУ, и че имал двама свидетели. При това единият от тях бил полицай. Появи се обаче само една свидетелка, сервитьорка в кафе-бар „Мучо“, който се намира на жп гарата, доста далеч от II РПУ. Тя заяви, че ме познава и аз я попитах „Откъде?“. Според тази жена аз съм бил в бар „Мучо“ през октомври, ноември или декември 1998 г. и се знаем оттам. Две седмици по-късно тя ме запознала с Гемков.
Как е възможно това да е станало преди 15 ноември 1998 г., след като по това време аз не съм бил в България? В крайна сметка сервитьорката призна, че не е видяла да разписвам документи. Гемков трудно би могъл да обясни откъде разполага с данните ми, посочени в записите на заповедите – от стария и новия ми международен паспорт.

След кражбата на хюндая полицията е разпитвали хора от ТИМ като заподозрени, но те твърдят, че на тази дата са били в хотел в София. Разбрахме, че има видеокасета, записана от камера на рецепцията, но тези господа не присъстват на нито един кадър. Прокурорът по делото не е приел касетата за доказателство. Като „доказателство“ обаче в следствието е била представена сметка от кафе-сладкарницата на хотела и от фитнесзала. Въпреки че на касовите бонове не са изписани имената на тези, които твърдят, че са били в София в деня на кражбата на джипа ми.
В момента делото за моето отвличане отново е спряно, прокуратурата реши, че няма връзка между него и изпълнителното дело в Софийски градски съд – за записите на заповеди. И, естествено, замразеното изпълнително дело срещу мен отново бе подновено от Гемков.“

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.