Тежка ми е десницата… – из дневника на Бойко Борисов

Бойко Борисов след мач, на корицата на сп. „По-здрави“.

3.30 след полунощ. Станах от леглото. Всъщност, въобще не бях спал, защото дори когато лежа, аз работя. Измих четката в моите зъби. Огледалото не можеше да говори, но си личеше, че ме харесва, въпреки, че не съм спал от как станах главен секретар на МВР… има няма 10 години. Плиснах две шепи в очите и осветих водата.

Време беше за сутрешното ми разсънване – първо лицеви опори, естествено с една ръка. С другата разлиствах пресата и отпивах от кафето. 15 000 стигат. Малко бокс. Другите окачват боксов чувал, аз не – ползвам един провесен сейф от половин тон. Скоро трябва да го сменя, защото е заприличал на изнасилена от цигани боклукчийска кофа. Тежка ми е десницата, спор няма.

50 дължини в басейна ми в Банкя – струва ми се, че всяка сутрин подобрявам световните рекорди на Фелпс. Трябва да събудя някоя сутрин Свилен, да дойде да ми засича – за какво съм го направил спортен министър, ако не може с един хронометър да се оправя. Министрите – трябва да ги постегна, нещо са се разпищолили и ме излагат, а аз не прощавам. В преносен и буквален смисъл. Буквално ще ги анихилирам, преносно ще ги уволня… или беше обратното?!

Как лети времето обаче, кога стана 7:00, кога дойде време за сутрешните блокове… ммм, така … по телефона за битиви, по телефона за бенете, на живо в нова. Там трябва на живо, защото ми закачат брадясали снимки – нека народа види, че ходя опрятен, както си му е реда – дънки, риза и тен. Безупречен дрес код, посланието е ясно – хем съм от вас, хем не сте като мен.

Мина добре – по битиви обясних, че прехода започва с мен, до преди сме вървели назад. По бенете си задавах въпроси и сам си отговарях – нормално, жените ме харесват и онемяват. В нова ме фотографираха избръснат, да не се оправдават следващия път – Вито ме пита дали да рамкира снимката с бяло злато или обикновена платина. Отвърнах му, дали това има значение за Мона Лиза? Оставих го да асимилира информацията и се качих в служебната кола – така де, всеки знае, че шедьоврите красят рамката, не обратното.

И днес ме чака тежък ден – три прерязвания на ленти, четири първи копки и разговори с Меркел, Путин и Обама. Вова и Барак ще почакат, дамите са с предимство. Първо обаче да открием селския път между Мариновци и Млечево. Да му мислят журналята, аз отивам с хеликоптер.

Полетът беше скучен и накарах пилота да направи няколко лупинги. Аню оповръща всичко. Егати военния министър – вече се чудя, защо го взех? Ето, секретарката смени три цвята – от зелен патладжан, през узряла джанка до клишираното „бяла като платно“, обаче се оказа мъжко момиче. Казах й да ме подсети, да й вдигна заплатата. Трябваше и известно време, очевидно борейки се с поривите на стомашно чревния тракт, да обясни, че разбира трудностите на прехода, жертвите които прави народа и всеобщата бедност, в името на което, предпочита да кацнем час по скоро и да спестим излишни разходи на бюджета, оставяйки възнаграждението й на сегашното ниво. Права е. Добри аргументи – от утре почвам да ги повтарям като мантра… а който не е съгласен – с мен в хеликоптера.

Пристигнахме – много хубав път съм направил. Аню дъвче „Орбит“. Въпреки това, му казах да ме заговаря от пет метра и да стои срещу вятъра.

Бойко Борисов тренира.

Както си му е реда, вече ме чакаха – признателните жители на Мариновци и Млечево, всичко на всичко 11 броя, 2-ма кметски наместника, бодигардовете от НСО – 15 броя, моите момчета от ИПОН – 6 броя, секретарки, протокол, танцов състав, инвеститор, работниците му, кметовете на Севлиево, Габрово, Троян, Ловеч и Велико Търново, плюс областните управители на Габрово, Ловеч и Търново, техните шофьори и секретарки – всичко 47 броя плюс 95 журналисти… и Аню.

Май мернах Румен Петков и Богдан Николов – искат да ползват построения от мен път Мариновци – Млечево, за левия завой на пистата за Формула 1 която ще правят в Севлиево. Щели да го кръстят на мое име. Прецакват се – всеки знае, че няма как да съм завой, защото аз съм пътят, истината и… ако ще има писта, цялата ще е на мен, не някакъв си прост завой. Гран При на Бойко Борисов. Как звучи само – Люис Хамилтън спечели Гран При на Бойко Борисов. Прекалено е мащабно за Севлиево, не съм в унисон с този край – не че искам да обидя хората, ето, Сашо Диков е роден наблизо…

Аню ме пита къде да стои, вятърът духал от всички посоки. Веднага познах какво е закусвал. Казах му да се прибира в хеликоптера. „Не може ли в служебния мерцедес гусин Премиер – за какво е харчил бензин до тук“ – пита Аню с надежда и ме гледа с поглед на отровена кошута, само сълза му липсва и ще влезе във филм на Дисни. Наистина приличаше на изтормозена Бамби, чак ме напуши на смях, добре че дъхът му ме секна. „Аню, без превземки, марш в хеликоптера. След половин час идвам. И не ми полягай, при полета до София искам доклад за реформата в армията до 2045-та година… и на – подхвърлих му пакетче на изпроводяк, вземи от моите „Ментос“- след пет минути ще имаш дъх на девствен минзухар“.

Така, да свърша работата за която бях дошъл – ножица, лента, хляб и сол, момичета. Тези ленти ме депресират – всеки може да клъцне 5 см плат с остра ножица – дори Станишев. Адски немъжествено е за мачовското ми излъчване – да имаше как вместо засукани девойки, момчетата от ИПОН да държат символично пет 10-метрови чамови дъски и аз прааас… дет се вика, така ще вдигна летвата, че дори самбиста Вова Путин ще позеленее от завист.

Отчупвам залък хляб като за моята уста, топя в шарената сол и го набутвам в гърлото на момичето с питата. Фоторепортерите щракат, тя се дави, очите и стават като Дънкин донътс, дробовете и панически се борят за въздух – ще оцелее, няма страшно, мъжко момиче – през цялото време се усмихва с отработена физономия. Потувам я по бузата – жените ме харесват и е толкова очевидно. Кълцам лентата с нежелание и се отправям към следващия рубеж.

Бутилката с шампанско. Засилка, мощно хвърляне и сблъсък – почти като в големия адронен колайдер – сто на сто произвеждам божествени частици при всяко откриване на обект. Тия в ЦЕРН са големи будали – потрошиха десетина милиарда, за нещо което мога да свърша с един полет до Швейцария. Полета ще е без Аню естествено. По лопатата на багера се стича шампанско, а инвеститора се кръсти позеленял – сега видях, че 40-тонната машина се е отместила с 15 см. Разбирам го – багера струва повече от пътния участък. Шампанско се стича и по лицата на 6-те баби от Мариновци и петимата дядовци от Млечево – фоторепортерите ги бяха курдисали на заден план, за да им се композират снимките. Хубави хора – старците, не фоторепортерите. Мисля, че ще им отива един пенсионерски клуб, някъде по средата на пътя – за какво иначе съм го построил, нали трябва да го ползват. Това означава още едно откриване, но като съм поел този тежък кръст, ще го нося докрай.

Верно съм видял Румен обаче, току що излезе от храстите – пак е пикал някъде. Въпреки че е комунист, му съчувствам – в тази дива местност ни един шадраван. Сигурно много е страдал.

Виж още текстове в Takeshi Blog

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.