Интернет хейтърът – той е просто тъп

Какво да правим с форумните гении? Ефектът „Дънинг-Крюгер” – глупавият се надценява, умният се самобичува

„Свободата зависи от твоите пръсти – продължавай да блогваш“, пише на този банер на EФФ, световна организация за защита на правата на Интернет потребителите. Тези права обаче у нас често се разбират като право да обиждаш и използваш цинизми. Снимка: eфф.орг

Хейтърите не ме притесняват никак. Прочела съм абсолютно всички възможни гадости за себе си от „компетентните” интернет критикари – колко съм грозна, колко съм тъпа, колко съм стара, колко съм дебела, колко съм непожелана, колко съм тъжна, колко съм завистлива. Имало е пожелания четирима рецидивисти да ме изнасилят, мъжът ми да ме напусне, да ми умрат децата, да си ходя на село. Изказвани са всякакви предположения за комплексите ми, сексуалната ми задоволеност, материалния ми статус, копнежите ми. Чакам всеки момент да прочета и обвинения в убийство и присвояване в особено големи размери на помощи за сирачета. Както се досещате, всичко това безумно ме забавлява и ме кара да се смея, защото обикновено помията е излята с много правописни, пунктуационни и стилистични грешки, премесена е с неверни факти, които дори има опит да се въздигнат в научни, но са просто мнения на не много образовани хора.

Винаги съм вярвала, че хейтърите нямат друг отдушник от тежкото си ежедневие, освен да обидят някой непознат в интернет и така да си докажат, че не са кръгли нули, каквито се чувстват. Смятала съм ги не толкова за тъпи, колкото за емоционално объркани, непризнати, неразбрани социопати. Дори съм ги съжалявала, че не са ги обичали като малки, а само са ги хокали, та сега те не могат да се зарадват на нищо и не знаят как да общуват и да водят цивилизована дискусия.

А пък да си призная, аз самата си падам малко хейтърка по душа и често се изнервям от глупости и несправедливости. И смятам, че лошото трябва да се посочва с пръст и да се заклеймява, а не да го отминаваме с аристократично безразличие. Защото, ако ние не се занимаваме с него, то накрая има тенденция да започне да се занимава с нас. Но гледам да го правя аргументирано и компетентно. Затова чета, уча, образовам се непрекъснато, говоря чужди езици, чета чуждоезични издания, съмнявам се в твърденията си, проверявам ги, правя справки с по-умни хора от мен и се вслушвам в съветите им. Примерно, като хейтвам полицейщината у нас през последните години, първо се старая да я проуча, после да докажа с факти, че я има, а след това припомням какво са казали всепризнати световни авторитети за нея и обяснявам защо е лоша. Ако Искра Фидосова урежда свой човек без способности за шеф на някоя митница, ще се възмутя бурно от това и изобщо няма да споменавам килограмите й (както би направил един истински хейтър). Ето против такъв хейт нямам нищо против, даже го приветствам. Дори се старая да задобрявам в него и да го правя все по-въздействащ. Защото класиката „Егаси тъпотията!” и „Виж са ква си грозна, ма!” – е брутално неинтересна.

Но наскоро нещо хейтът взе да не ми носи радост и се запитах защо, което ме накара да стигна до интересно прозрение. Оказа се, че не съм била права за емоционално обърканите критикари. Работата е там, че в публичното пространство се публикуват и много глупости. И на моменти ми се е искало да изкрещя с пълно гърло като останалите форумци, че този текст е манипулативен или откровено лъжлив, или че е бездарен и можем спокойно без него. Но не го правя. Подминавам, не пиша нищо. Изказвам се само под статии, които ми харесват. Винаги само с похвални слова и поздравления или с кротко изказано мнение, ако то се различава от това в статията. Но чета коментарите и виждам, че класическият хейтър не прави никаква разлика между добър и лош текст. Той ругае всичко наред. Така не само че не е никакъв коректив и никакъв защитник на демократичното обсъждане на идеи, ами се превръща в спирачка на свободното слово. Той обвива с туткала на невежеството си и наплюва с храчките на злобата си и тъпия, и умния текст, като практически превръща и двата в едно и също нещо – труп на убита от хейтване теза. Така че единственият начин аз да спазвам интелектуална хигиена в битността си на коментатор, е само да хваля там, където има за хвалене. Така се опитвам и да помогна на умните текстове. Защото плюнките са винаги константа и не зависят от качеството на статията. Скоро прочетох как един анонимник бе написал под статия на Ноъм Чомски, че това са глупости и окончателно се убедих, че форумната злоба не зависи от стойността на текста и неговия автор.

Сам пред клавиатурата. Да ругаеш и обиждаш в интернет е лесно. Снимка: e-vestnik

Журналист, очевидно срещу заплащане, възхвалява политика Х в стил ”Очерк за герой на социалистическия труд в ‘Работническо дело’”. Друг журналист, очевидно по съвест, обяснява защо политикът Х е корумпиран или греши и привежда доказателства. Мненията и под двете статии са абсолютно еднакви: преобладаващи неодобрения за политика Х и за автора на материала, тук там по някое „Браво!”. Някъде към края и на двете дискусии битката става вътрешна, междуфорумна, очертават се два лагера и започват да се обиждат лично. И всичко туй всуе, защото нито на корумпирания бездарник му пука за мненията, след като си е прибрал парите, нито на журналиста, който пише по съвест и аргументирано, му е интересно какво мислят по-невежи хора от него, на всичкото отгоре и анонимни, на всичкото отгоре аматьори.

Оказва се, че класическият български интернет хейтър не е емоционално объркан, той просто е тъп. А тъпите хора си имат особености. Те не си задават въпроси и не се усъмняват в своето мнение. Нямат капацитет да сравнят една умна и една глупава теза и да направят разликата между двете. Те просто се смятат за върха на творението. Това е доказано още през 1999 година от двама психолози – Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер. Те подложили на научни тестове за интелигентност, логически способности и чувство за хумор група хора. След което ги накарали да се самооценят. Оказало се, че най-зле представилата се една четвърт от тях се оценявала най-високо. Реалната им успеваемост според тестовете била около 12%, а според тях самите – 62%. По-умните били далеч по-критични към себе си. Явлението, при което некомпетентните хора изключително надценяват собствените си умения, а компетентните страдат от ниско самочувствие, от тогава се нарича Ефектът „Дънинг-Крюгер”.

Точно този синдром е причината, въпреки привидната критичност на коментиращите в интернет, техните мнения да нямат никакво значение за свободата на словото. Защото талантливият автор е отделил часове, понякога дни, за да напише нещо, мъчил си е мозъка, чел е допълнителна литература, обобщил си е опита, понякога дори се е изповядал. И зад всичко това стоят години натрупвания, иначе не би посмял да коментира темата. А след това някакъв невежа е цъкнал с мишката върху нея, прочел е първите три реда, които не е разбрал, защото са му далеч над нивото, отишъл е на коментарите и е написал, че това е тъпотия. Аргументи? Няма, разбира се. Тъпакът винаги е прав по дълбоко вътрешно убеждение. Неталантливият или корумпиран автор пък също е жертва на ефекта „Дънинг-Крюгер” и дори да види аргументирана критика под текста си, ще реши, че е дело на пълен нещастник, който му е под нивото. Защото и той като всеки тъпак има склонност да се надценява и не различава хейтър от опонент.

Ако всички статии, които четете, ви се струват тъпи и сте убедени, че можете да ги напишете по-добре (макар никога да не сте го правили), дори когато са дело на всепризнати интелектуалци, а не на неизвестни авторки като мен, е много вероятно да страдате от „Дънинг-Крюгер”. Ако пък сте автор и в морето от хейтърски псувни и обиди не можете да намерите логическото златно зрънце на хората, които умеят да водят полемика, може би болестта ви е същата.

Компетентният уважава компетентността на другите. Ако аз ви говоря за литература, а вие не сте завършили филология, по-добре ми повярвайте. Ако сте лекар и имате забележки към мои твърдения за медицината, изкажете ги, аз ще ги прочета и ще се опитам да се вслушам в тях. Двама специалисти винаги ще се разберат. Но какво да правим с всички непризнати форумни гении?

Мисля, че неспособността ни да водим дискусии по интернет и склонността ни да учим бащите си да правят деца има нещо общо с това, че сме най-бедните в Европейския съюз и вечно си избираме некадърни и корумпирани управляващи.

Виж още текстове в блога Сладък живот

Виж още по темата за интернет форумци – „Как станах цензор…

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.