Разобличете комисионера журналист!

Елена Кодинова

Преди време, когато още вярвах, че с работата си на журналист мога да направя света по-добър, независимо че живея в България, бях хванала един заместник-министър по бели гащи. Човекът си управляваше държавата тихо и кротко, а в същото време негови частни фирми печелеха търгове с обществени поръчки. Говорих с институцията, възложила обществената поръчка, и нейните юристи. Говорих със загубилите търга и техните адвокати. Оказа се, че са отпаднали, макар да са предложили по-изгодни оферти. Видях документите и на двете страни. Видях и делото, заведено в съда, с който търгът се обжалваше. С така събраните доказателства остана само да се обадя на зам.-министъра. Той междувременно беше разбрал, че нещо ровя, и звъннал на свой познат репортер от моя вестник, както и на главния ми редактор. Оставил си мобилния телефон да му се обадя, макар че аз смятах да го търся през пресцентъра на министерството, както ми се струваше редно. Още по-добре, си казах, и си уредих набързо среща.
Срещата беше паметна, защото никога преди

не съм била толкова близо до щастливо пенсиониране

Когато влязох в кабинета, там вече ме чакаха въпросният зам.-министър, негов медиен съветник и една папка. След моето възпитано „Добър ден“ той веднага започна да крещи, че аз съм една подкупна журналистка, че някой ми е платил „да му ям краката“ и той много добре го знае. Аз обясних спокойно, че единствените пари, които очаквам от това разследване и които смятам за редно да получа, са хонорарът от вестника ми. След като видя, че сплашването не ме разколеба и разтрепери очевидно защото съвестта ми бе чиста, обърна палачинката. „Да си говорим на „ти“, Елена“, стана изведнъж много мек той. Медийният съветник ме гледаше изпитателно. „Не мога да Ви говоря на „ти“, цял заместник министър сте!“, спазвах дистанция аз. Човекът обаче се беше подготвил. И някак леко смени темата: „Какво да ти кажа, толкова проблеми имам. Ето сега, трябва да разпределям пари от Европейския съюз за проекти. Ама не могат да пишат проекти, бе Елена! На кого да ги дам сега тези пари?“. Не можех да повярвам на ушите си: „Ама извинявайте, в България има почти 10 000 неправителствени организации с нужда от финансиране, все някоя може и да може да пише проекти“. Той обаче настоя, че греша: „Не, не могат! Ето ти например, ако направиш фондация и напишеш добър проект – ела при мен, ще ти дам финансиране. До 300 000 евро мога да ти дам“.
За частица от секундата си представих какво означава това. Общо взето – да си уредя живота. Начален капитал от 300 000 евро, за да започна някаква дейност, която може да ме превърне в независим от благоволението на работодателите човек. После ми стана смешно, тъй като си представих цялата верига – аз пиша проект, получавам финансирането,

отчислявам процент за добрия зам.-министър,

след това лъжа в счетоводството, за да оправдая сумите, без да съм ги оползотворила по предназначение, защото трябва да давам още подкупи – както започнеш, така ти върви. Пък и още с първия подкуп при спечелването на проекта щедрият с еврофондовете зам.-министър вече ще ме държи доживот в ръчичките си, ставам негово куче. Не, това не е за мен, си казах. Очевидно насмешката се е изписала на лицето ми, защото висшият чиновник продължи да ме убеждава. „Може да се включите с вашия вестник в комуникационната стратегия на ЕС и там мога да ви дам доста голямо финансиране.“ Човекът се опитваше да си купи с брюкселски пари медийно спокойствие. Поне от нашия вестник, който в момента „му ядеше краката“. Аз го пренасочих към БНТ и продължих да се опитвам да говорим по темата, за която пишех. Но тя хич не му беше интересна. Тук дойде ред на папката, която медийният съветник услужливо му подаде. „На теб ти е смешно, ама виж, твои колеги вече взеха такова финансиране.“ И зачете имена на хора от предишното ми работно място и точните суми, които им беше дал. За единия човек бях чула, че наскоро си купил джип. И чак сега си обясних как му е стигнала репортерската заплата за тази едра придобивка. Това бяха все колеги, с които сме писали рамо до рамо, яли сме и сме пили след работа, говорили сме си за стандарти в журналистиката. Чете си зам.-министърът компромата срещу колегите ми, очевидно подготвен много добре коя съм и къде съм работила. А медийният му съветник става неспокоен. „Ама не й разказвайте такива неща, тя е разследващ журналист.“ Е, сетиха се! А аз искрено съжалявах, че в този момент не съм със скрита камера. Те ми разказваха всички тези факти не само като последна надежда да спрат публикацията, а и защото знаеха, че няма как да ги докажа.
Тези сценки са се случвали на всички колеги, които се занимават с разследвания. Те много добре

познават алгоритъма на засегнатия едър дивеч

– бил той на висок държавен пост или от големия бизнес. Първо се държат грубо и плашат, за да видят как ще реагираш. Ако си взел пари от конкуренция или политически враг, за да ги омаскариш, ще се смутиш и ще започнеш да мънкаш. Да се опитваш да се споразумееш с тях. Те трябва задължително да установят от кого си взел пари. След като установят дали и кой ти плаща, каква е користта, тогава е лесно. Кресват ти още два-три пъти, ако продължиш да се храниш от вражата хранилка и да пишеш срещу тях, и минават на по-груби физически действия. Ако си спокоен, защото правиш всичко без пари, за честа на пагона, минават на следващия етап. Започват да те купуват. Аз съм убедена, че на този етап поддават най-много колеги. Не на заплахите. Дори и именити, дори и морални авторитети.
Аз не отказвам да ме купят, защото съм светица безсребърница (напротив, обичам парите и добрия живот), а защото съм разумна. Защото знам, че взема ли пари веднъж, само веднъж, дори и малка сума, ставам пушечно месо. Обслужа ли само една частна кауза без обществено значение, използвам ли медията, в която работя, за налагане на нечие влияние срещу сумичка за мен – оттам нататък мога да чакам да ме пребият, да ме залеят с киселина, да ми гърмят апартамента. Край с неприкосновеността ми! Влизам в тяхната престъпна парадигма, а там всичко е позволено и безнаказано. Ако съм платен журналист и да ме пребият, аз никога няма да си търся правата и никога няма да разкрия пред полицията кой и защо ме е пребил.

Моята неподкупност е най-добрият ми бодигард

Никой не е толкова луд, дори и наглите бизнесмени и висши държавни служители, че да ми посегнат физически, ако пиша нещо срещу тях със солидни професионални журналистически доказателства. Имат си много по-рафинирани начини да ме смажат. Могат да направят така, че статиите ми да останат без последствия или нито един мой материал повече да не излезе никъде, никой повече да не ми дава информация, да ме маргинализират, да ме изхвърлят от професията. А това би било много по-страшно за мен. Като така хубаво могат да ми съсипят живота, защо да си цапат ръцете да бият дребна риба като мен? Биха ме пребили, за да предупредят някой мой едър благодетел, който ми поръчва компромати, преоблечени като „разследвания“, но не заради самата мен.
Публична тайна в гилдията е, че

комисионерството сред журналистите процъфтява

На всички нива. Репортери си допълват доходите, като примерно пробутват непрекъснато някой политик на страниците на вестника си. Или на екрана на телевизията си. По време на последната предизборна кампания за местна власт колежка ми сподели, че главата й пуши. „Да, нали си политически репортер!“, плеснах се по челото аз, която винаги съм се занимавала със социални теми и понякога дори не забелязвам предизборните дандании. „Не бе, взела съм да обслужвам с пиар двама кандидат-кметове, отделно отразявам и предизборната кампания“, каза тя без ни най-малко притеснение.
Колкото по-нагоре в йерархията се отива, толкова комисионерството става по-едро. Главни редактори често карат млади, нахъсани репортери да им правят разследвания, които после никога не излизат. Показват се на четири очи на засегнатата страна, тя си плаща и готово. Може да се продаде и цялата медия. Като много млада при постъпването си в един вестник минах на инструктаж при главния редактор, който ми обясни „коя политическа сила обичаме, към коя сме неутрални и коя откровено мразим.“ С напредването на годините си установявах тези неща и сама. Днес всеки колега с поне 5 години стаж може да познае от първи ред платената дописка. И от прочитането на един брой – уклона на изданието. В телевизиите пък е още по-лесно.
И така лека-полека за 19 години свобода на словото прекрасната ми професия, която неясно защо след всички изброени по-горе факти продължавам да обичам и практикувам, се дискредитира. До степен, че вече ме е срам да казвам какво работя. А и много отдавна Киркегор е съобщил, че по-скоро би позволил на дъщеря си да стане проститутка, отколкото на сина си – журналист. Действителността, която обитавам от 14 години, доказва неговите думи. Само че

сред колегията има омерта – журналистът никога не е виновен

Дори когато на всички ни е ясно, че обслужва срещу заплащане. И аз като всички си мълча за подкупните имена, които знам. И тайно си мечтая най-накрая някой омаскарен по поръчка да унищожи публично журналиста комисионер. За да започнем и ние да говорим спокойно за подкупността в гилдията и да не я толерираме. Сега тя ни респектира. Колеги със заплати колкото нашите демонстрират такъв стандарт на живот, сякаш са собственици, а не служители на медията. И ни се присмиват.
Та мечтая си аз съвсем неколегиално да стане това разобличаване. И когато чух, че обвиняват публично Георги Коритаров в изнудване, наострих уши. И зачаках да чуя доказателствата. Вече седмица такива няма. Имаме само думата на един бизнесмен срещу думата на Коритаров. Това не са доказателства. За да публикувам статия, обвиняваща някого в изнудване, на мен ми се налага да се аргументирам много по-сериозно. Иначе ще ме съдят.
Затова моля от името на цялата гилдия или поне от името на тези, които още вярваме, че Киркегор не е прав, ако има такива доказателства, представете ги! Това ще отприщи най-накрая честен разговор за хигиената на нашата професия. А той е ужасно наложителен. Ако Георги Коритаров има доказателства, че е невинен – също е длъжен да ги представи. Тук ще погазя презумпцията му за невинност, защото ситуацията е извънредна. Журналистическата гилдия има спешна и животоспасяваща нужда от едно публично разжалване на журналиста комисионер. Дори и да е взимал пари, за да обслужва користни каузи, той ще се превърне в светец, защото ще ни спаси от самите нас и нашите слабости.

Текстът е публикуван във в. „Сега“ преди 3 години, e-vestnik го препечатва заради неговата актуалност. Авторката отказа да съобщи и сега кой е споменатият в статията зам.-министър, но проучване на e-vestnik показа, че става дума за бивш зам.-министър на земеделието от Пловдив, свързан с една царска партия.

Виж още по темата за корупция в журналистиката:

Случаят Мадам В.

Как се купува журналист

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.