Улицата на мъртвите

Входът на улицата едва се вижда сред растителността. Лампата на ъгъла до неотдавна още светела вечер. Снимки: авторът

На ъгъла стои висок бетонен дирек с лампа, сложен някъде през 70-те години. Жиците продължават по диреците нататък по улицата. Но улица не се вижда. От двете й страни са нахлули храсти, по нея расте трева с почти човешки ръст.

На някогашната уличка има само десетина къщи. Портите и оградите са обрасли с драки, вратите и стълбите са почти закрити от бурени. Тук там се виждат полусрутени покриви, опадала мазилка. Но някои от къщите са запазени. Единствено бурната растителност, която ги е закрила от всички страни, показва, че са необитаеми. “Последният жител на уличката почина през 2004 г.”, казва моят приятел Ж., който има виличка недалеч оттук до езерото.

Селото, на около 60 км южно от София, е почти призрак. Името му няма значение, защото не се различава много от хиляди други села в България. Пръснато е на няколко махали по баирите. През зимата в него живеят не повече от 15 души. През лятото, с пришълците от градовете, стигат до към 40 в съботите и неделите, а понякога с гостите населението сигурно набъбва до 50-ина души.

Някои от къщите са в добро състояние, но изоставени. Снимки: авторът
Някои от къщите са в добро състояние, но изоставени. Снимки: авторът
Някои от къщите са в добро състояние, но изоставени. Снимки: авторътСнимки: авторътЕдна от по-старите къщи. Снимки: авторътСнимки: авторътВходът на улицата едва се вижда сред растителността. Лампата на ъгъла до неотдавна още светела вечер. Снимки: авторътДвор с изоставени две коли. Снимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътДвор с изоставени две коли. Снимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторът

Природата наоколо е прекрасна. И непобедима – растителността нахлува навсякъде, заличава някогашни улици, дворове…
Наблизо има огромни ливади с изглед към езерото, по тях са останали 2-3 череши от някогашните овощни градини, плъзнали са храсти, мащерката ухае.

“До неотдавна уличната лампа светеше”, казва Ж., като навлизаме по улицата. Дори след като улицата станала необитаема, нямало кой да я изключи от системата. Странното е, че след като последните 5-6 обитатели измрели един по един между 95-а и 2005-а година, никакви наследници не се появяват да поддържат къщите. А някои са строени не толкова отдавна – през 70-те. Има и разкривени, пред срутване, но на някои покривите са сравнително нови, ремонтирани не по-рано от 80-те.

Снимки: авторът

Впрочем, докато обяснява това, с Ж. виждаме, че някой е окосил пътечка от другата страна на улицата и откриваме до едни храсти паркирано ауди със софийски номер. Оказа се единственият наследник, появил се тук за пръв път тази година. Млад човек,с ангелското име Габриел. Опитва се с един приятел да потяга по малко къщата, но изглежда безнадеждно. Покривът обаче е здрав, тя е тухлена с бетонни колони, нищо не е окрадено. Само растителност я задушила отвсякъде, не можеш да стигнеш до стълбите. Портата е затворена, скрита зад клони, а Габриел и приятелят му влизат през една странична врата на верандата.

Махалата е толкова затънтена, макар и само на 10-ина минути пеш от центъра на селото долу, че тук няма кой да дойде и да открадне керемиди, тухли, червечета, както се случва с други къщи. Дори наблизо, по-надолу, се виждат такива изтърбушени къщи, които дъждовете и вятърът бързо досъсипват.

Съседът на Габриел пък използвал наследената къща да стовари в двора й две стари коли, модел края на 80-те и те стоят кой знае от кога без колелата, като експонати, които растителността от година на година закрива все повече.

Влизаме с Ж. в една от по-старите къщи и внимаваме като стъпваме, защото има сериозен риск да пропаднем в мазето или къщата да се срути над главите ни. В едната стая на някакво шкафче са останали чинии, вилици, лъжици и едно томче от Гогол, издание от 80-те години, съвсем запазено.

В една от стаите на най-старата къща още седят вещи по шкафовете. Снимки: авторът
В една от стаите на най-старата къща още седят вещи по шкафовете. Снимки: авторът
В една от стаите на най-старата къща още седят вещи по шкафовете. Снимки: авторътМазето на най-старата къща. Снимки: авторътВходът към мазето. Снимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътПортата на улицата е обрасла в драки. Снимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътСнимки: авторътДиреците с електричеството на улицата стърчат над растителността. Снимки: авторътСнимки: авторътКаци в мазето на най-старата къща. Снимки: авторът Снимки: авторътЕзерото и едно изсъхнало дърво от някогашната овощна градина. Снимки: авторътСнимки: авторът

В мазето се вижда един ред каци до стената, две големи бъчви по 500 л и една по-малка. Съвсем здрави изглеждат, но със сигурност са се разсъхнали и вече не стават за нищо. Ж. не помни да е опитвал от виното на собственика. Иначе през последните повече от 20 години, в които той идва като “виладжия” в селото, е пил от виното и ракията на почти всеки жител. И Ж. прави ракия, черпи, разменят си по празници.

“Ей това беше къщата на Владо Комуниста”, сочи Ж. една сравнително здрава постройка. Само оборът към нея се е разкривил и срутил от едната страна. “Ходеше с едни дрехи, целият окърпен, и все казваше “На мен партията ми е дала това, на мен партията ми е дала онова…” Владо Комуниста гледал две крави, Ж. купувал мляко от него. Сега са останали само още 2 крави в селото по-надолу. И не се знае докога.

Селото си отива. Може да остане само като вилна зона. Малцина от наследниците идват събота-неделя. Тук, дори хора от София, които са се пенсионирали и върнали на село, вече са покойници. Неколцината обитатели на по-горните махали, върнали се от града, са на възраст над 70-75 г. Като си отидат, ще се появят още улици на мъртвите, както ги нарича Ж.

Езерото и едно изсъхнало дърво от някогашната овощна градина. Снимки: авторът

Това се случва в цяла България. Села обезлюдяват, жителите им са на възраст над 70 и в рамките на 10 години България ще бъде пълна със села призраци. Тук-там в по-оживени села, цигани купуват къщи и се заселват. Но те не се занимават със земеделие, не поддържат, няма кой да ги научи, образова.

Във Франция децата на българските цигани, които живеят в найлонови колиби край градовете, ги взимат насила на училище. Това се нарича сколаризация. Образоват ги, цивилизоват ги. В България няма сколаризация. Има “Атака” и ВМРО.

И, разбира се, може да се чуят много носталгични коментари как е било едно време, как не е трябвало земята да се връща в реални граници, защото това унищожило селото.

Реалните граници бяха голяма глупост, наистина. За всеки 3-5 или 20 наследени декара земя, има по 5-10 наследници, които ще се съдят и споразумяват още години, докато тази земя се уедри наново.

Снимки: авторът

Да върнеш реалните граници (такава беше адвокатската логика на депутати от онова време), означаваше да върнеш дребното земеделие на дребния селянин от 30-те години. А него вече го нямаше, останали бяха само наследниците му в града. Никъде из соцстраните не направиха толкова тъпа селскостопанска реформа – първо да ликвидират всичко, да унищожат дори напоителните системи, овощни градини и т. н., а после земеделието да почва отначало, без помощта на държавата.

Няма какво тук да се припомня по български кой е виновен. Всички са виновни – толкова е интелектът на нацията. Такъв й е манталитетът – да търпи каквото измислят онези на власт. И носталгията е излишна. Селото в този вид щеше да си отиде така или иначе. Жителите му измират, от града на село се връщат само пенсионери и те измират. Млади няма как да се заселят.

На табелката пише “Ул. 12”, №3. Вратата едва се вижда, пред нея – цветове от бъз, клони на глог, отзад един млад орех, саморасляк, е пробил мрежата на оградата и се е показал до средата на улицата.

Остават само улиците на мъртвите.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.