С Яна около света – 30 години по-късно

Юлия и Дончо на борда на яхтата. Снимка: личен архив

Изминаха трийсет години от плаването, за което се разказва в тази книга. На 14 юни 1981 година акостирахме в Созопол. За 777 дни обиколихме света на борда на яхтата „Тивия” – прекосихме океани и морета, страни и острови. Мама, татко и аз. В главата ми е каша от спомени: два рождени дни, делфини, акули, китове и летящи рибки, зебри и коали, пристанища и морета, вятър, бури, уроци и даже скука. Нищо не е избледняло, най-вече заради книгата, която държите в ръцете си. Първото издание е изчерпано и с издателство „Колибри” решихме да я преиздадем. Тази книга е третата от поредицата за експедиция „Планктон” за приключенията на мама и татко по море и суша. Тя е и най-забавната – защото участвам и аз.

Аз – „малката“ Яна, съм вече на трийсет и седем. Заедно сме с Джовани и имаме прекрасен син, Виктор, на десет години. Татко е на седемдесет и две и е невероятно добре. Мама ни напусна преди десет години от рак. Липсва ни. На мен болезнено. Тя щеше по-добре от мен да напише този текст. Бива я много. Ще се убедите сами.

Юлия Гурковска – Джу

Мама ни напусна през 2001 г. след няколкогодишна битка с рака… Всичко започна в Будапеща. Джу направи криза и я оперираха по спешност. Оказа се тумор с метастази в черния дроб. Лекарите обявиха, че й остават само няколко месеца. Не повярвахме. След дълга химиотерапия и две чернодробни операции, тя издържа 4 години и половина. Това време беше изключително важно за мен – успях да завърша, пораснах малко, появи се Виктор… Мама сигурно се е уморила да се бори, но не го показа. Минахме с усмивка през болестта. Дори с перука, заради химиотерапията, мама продължи да се катери по разни нейни пътеки из Витоша, карахме ски, летувахме на море, танцувахме, ходехме на работа…

Юлия Гурковска – Джу. Снимка: личен архив

Мама е силна жена. Наследила го е от баща си. Дядо Гурко е бил секретар на БЗНС “Никола Петков”, след 9 септември 1944 го арестуват и преживява 11 години в концлагер. На децата си е спестил разкази за ужасите там. Иначе, мама можеше да се превърне в озлобен и деформиран човек. Както тя казва, нямало е да премине ведро и с усмивка през собствения си живот, а да затъне в ужасите на неговия. С мълчанието си той е съхранил децата си. И мама успя да ни предпази от ужаса на рака, да не го превърне в драма. Прегърнати минахме през него и дори се… забавлявахме.

Времето е коварен съюзник… Седя си на скалата, вперила поглед в хоризонта, силя паметта и въображението си да изрисуват образа на мама. Плаши ме, че до болка познатите ми черти избледняват, остава остро чувство на загуба и спомени, обгърнати от прекрасната й златноруса коса. Страх ме е. Не искам да я забравя. Мечтая за времето, когато ще мога спокойно да говоря с нея, за нея. Ще разказвам на Виктор хиляди интересни и смешни случки, без да се обливам в сълзи и буца да ми пречи да говоря и се смея.

Откакто се помня, мама се интересува от политика. Много преди 89-та вкъщи се събираха критично настроени хора. Включи се в Русенския комитет и в първите граждански сдружения. От 1992 до 1996 беше началник на кабинета на д-р Желев. Подаде си оставката след загубата му на предварителните избори (благодарение на тази идея СДС успя да излъчи един кандидат и спечели президентските избори през 1996). Тя е един от малкото политици, който пое отговорността за действията си.
После се включи в екипа на Центъра за либерални стратегии и се захвана с проекти за приемствеността в институциите, за сътрудничеството на Балканите, за провокиране на гражданско участие. Непрекъснато откриваше интересното и любопитното в на пръв поглед скучни материи. Превърна ни в екипаж, който продължава да чува смеха й.

Преди да се гмурне в политиката, мама се занимава с музика. Завършва пиано в Консерваторията, работи над 20 години в киното като музикален оформител и звукорежисьор в студията за научнопопулярни филми “Време“.

Пътешества повече от 20 години. Преброди океани и морета със спасителна лодка и яхта, с мъж, дете и котка. Обиколи сама Индия с рейс, кръстоса Непал, качи се до базовия лагер на Ама Даблан в Хималаите, беше и на българската база в Антарктида.
За 56 години й се случиха изумителни неща, защото не спря да тича след мечтите си.

Дончо Папазов

Дончо Папазов. Снимка: личен архив

Татко е мореплавател. Но не само. Двайсет години работи в киното и телевизията. Сценарист, редактор, автор и продуцент на документални, научнопопулярни филми и телевизионни предавания. Депутат във Великото народно събрание, главен продуцент и главен редактор в БНТ, експерт в СЕМ, щастлив дядо. Ще се изненадате, че е икономист. Завършва икономическия институт в София и работи повече от 15 години като научен сътрудник и ръководител секция в ЦНИИТМаш и НИИММ в София.
Не е бил само търговец на розово масло, както е трябвало по семейна традиция.

Родът ни е гюладжийски. Моят пра-пра-пра-прадядо основава първата фирма за производство на розово масло през 1820 г. Тази гюладжийска история приключва след 9 септември 1944 г. – дядо Ботьо е пратен в концлагер, а семейството е изселено. Татко не наследява нито розите, нито търговския нюх.

Ето го началото – татко зарязва икономиката и се впуска в морски приключения. Записва се на водолазни курсове и съвсем скоро става републикански шампион по гмуркане на дълбочина без апаратура. Това се случва през 60-те години. През 1970 г. поставя началото на експедициите „Планктон“, като изкарва 14 дни в малка рибарска лодка в Бургаския залив без храна, само на зоопланктон. Татко е сам, насред морето, но с огледалце прави слънчеви зайчета, за да съобщава на мама, че е добре. В другите експедиции вече са заедно и нямат нужда от знаци. Оттогава е непрекъснато на вода!

Съвсем нескромно ще започна с най-голямото му постижение – „Еверест” във ветроходството! Дончо тръгва по „невъзможния път” на прочутия мореплавател-самотник Вито Дюма. Големият мореплавател нарича така предизвикателството да се обиколи света в южните ширини през трите носа – нос Добра надежда, нос Луин и нос Хорн. Дюма минава по него през 1942-43 г., като спира в шест пристанища и част от маршрута му минава в пояса на 30-те градуса.

Дончо направи възможен „невъзможния път” – през 1988 г. обиколи света сам, без да спре, за 164 дни на борда на яхтата „Тивия”, през зимния сезон на южното полукълбо, изцяло в поясите на „ревящите четирийсет” и „неистовите петдесет” градуса.

Преди него малко над 100 самотни мореплаватели са прекосили нос Хорн по своите опасни маршрути, но нито един от тях (освен Вито Дюма) не е дръзнал да премине този път през зимата. Дюма извършва огромно постижение, което тогава остава незабелязано и недооценено в разгара на Втората световна война.
Постижението на Дончо потъна във вълненията на демократичните промени през 1989 г., в които и той се потопи изцяло. Дончо Папазов описа самотното си плаване около света в книгата „Невъзможният път“ (1994, изд. „Мартилен”).

А сега да се върнем към експедиция „Планктон”

Всичко започва романтично – мечти, фантазии и разкази за далечни брегове, морета, подвизи и приключения. Джу и Дончо се запознават в Созопол през лятото на 1968-а. Бързо откриват какво ги привлича – морето, непознати земи и неистово желание за пътешествия. Възхищението от мореплаватели и хора, които осъществяват мечтите си, ги свързва за дълго и прелива в приятелство и любов.

Джу и Дончо заедно кроят планове за морски приключения. Вдъхновени от Бомбар и неговите експедиции, поставят началото на експедиция „Планктон”. Д-р Ален Бомбар прекосява Атлантическия океан с гумена лодка, без храна и вода – за 65 дни, през 1952 г. успешно завършва експеримента и доказва, че човек може да оцелее при корабокрушение, като се храни с риба и планктон.

Експедиция „Планктон” е научноизследователска програма с основна цел да се наблюдава поведението на човека, поставен в крайно тежки условия; да се изпробват хранителните качества на планктона, и възможностите за оцеляване при корабокрушение; да се проучат замърсяванията на океана. Джу и Дончо се свързват с Междуправителствената комисия по океанография към ЮНЕСКО, която им дава рамо за организирането на програма „Планктон”. Много хора и институции в България подкрепят техните на пръв поглед налудничави идеи.

Програмата продължава 12 години и преминава през 5 етапа: престой с рибарска лодка в Бургаския залив; прекосяване на Черно море с корабна спасителна лодка с платна; преплаване на Атлантика и Пасифика със спасителна лодка с платна, обиколка на света с яхтата „Тивия”. Общо 56 000 морски мили или повече от две обиколки на света по Екватора.

Накратко, това е. За малко да пропусна – мама и татко се разделиха през 1989 г. с усмивка и малко тъга. Мама си върна бащиното име и оттогава е известна като Юлия Гурковска. Иначе винаги е била Джу.

Ако ви е станало интересно и любопитно, мама и татко са написали книги за експедициите си: „С Джу през Атлантика” (1977, изд. „Народна младеж”), „С Джу през Пасифика” (1979, изд. „Народна младеж”). Повече информация има и на www.donchopapazov.bg

Яна Папазова

Яна със съпруга и сина си. Снимка: личен архив

Е, тук вече го закъсах. Знам, че е любопитно какво е станало с мен за тези 30 години. Ами, нищо интересно. Завърших 7-о след провал на изпитите за Английската гимназия. Най-тежките ми години бяха тези в училище и истината е, че едвам изкласих. Бягах на поразия, лъжех много, непрекъснато имах проблеми с учители, изпити, отсъствия. За моя радост дойде 89-та и премахнаха поведението. Това ме спаси!

Започнах работа още в 11 клас, защото отказах да следвам веднага – та аз едвам се справих с училището… Попълвах геройчета с боички в анимацията към Киноцентъра. После работих в Българското сдружение за честни избори. Там за първи път участвах в благотворителна кампания за деца сирачета и разбрах, че нямам силите за това. От 1993 досега съм в Център за либерални стратегии. Попаднах на умни и прекрасни хора, и станах човек. Намерих най-хубавата работа на Балканския полуостров и се надявам да ме търпят поне още известно време да координирам проекти. Междувременно задочно завърших международни икономически отношения в УНСС, София – не че това образование ми даде нещо.

Ще си кажете – язък, че е плавало това дете. Е да, но не е така. Ако не ме бяха взели, никога нямаше да им простя! Сега имам син и не бих го оставила за две години. Или правиш всичко с детето си, или не го правиш. Дори и през ум – надявам се – не им е минало да ме зарежат в София, докато те обикалят света. Това ми даде много. Сега го разбирам.

Тогава, като се върнахме, известността беше ужасна за мен. Мъкнеха ме да разказвам по училища, читалища, културни домове – всякакви сбирки, сказки, откривания на учебни години и какви ли не чавдарски и пионерски начинания. Бях скучна и отговарях едносрично на въпросите. Е, пораснах и тази скромност се изпари…

Остана ми огромна и необяснима обич към морето. Плувам страхотно, всяко лято се мъча да съм по два месеца на море. Сега вече не успявам. Яхтите са моята страст, но си оставам на сушата. Не съм страхлива, но усещам, че и това леко се променя. Скачала съм с бънджи, за малко яздех кон, литнах с парапланер, хвърлям се от високи скали във водата, опитах рафтинг. Разбира се, обичам да пътувам, но кой ли не обича.

С Джовани (Любомир Андонов) сме заедно от 1991-ва и имаме прекрасен син Виктор на десет години. Той е актьор, музикант, певец и голям чаровник. Не си пада по екстремните неща и ни е доста по-спокойно с него, отколкото на нашите с мен. Разумно дете е лесно да отглеждаш.

Това е. Дано не съм ви разочаровала.

Послеслов към новото издание на „С Яна около света“, подготвено от ИК „Колибри“

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.