НАТО е изправена пред криза на идентичността

Асошиейтед прес

Създадена като защитен вал срещу съветската експанзия, НАТО се изправя пред криза на идентичността, като нейните членове се карат за това доколко непопулярната мисия в Афганистан и новата въздушна кампания на алианса в Либия са съизмерими с техните национални интереси (или не са), докато бюджетите на страните са под натиск.

В необичайно пряма прощална реч в петък оттеглящият се министър на отбраната на САЩ Робърт Гейтс призова атлантическите съюзници на САЩ да плащат и да правят повече, за да се преодолеят военните проблеми на алианса, като повдигна въпроса: Каква е Организацията на Северноатлантическия договор днес и каква трябва да бъде?

През следващите няколко месеца съюзниците трябва да се вгледат в себе си, след като Осама бин Ладен е мъртъв, хазните на много европейски страни са изстискани от висок дълг и слаб икономически растеж, предстои да започне американското изтегляне от Афганистан, а и да си отговорят на трудния въпрос колко дълго може да трае въздушната кампания над Либия. В алианса има вътрешна борба между различни възгледи за това дали НАТО трябва да бъде инструмент за „твърди“ бойни мисии – общо взето, това е възгледът на САЩ, – или предпочитаните в част от Европа „меки“ мисии – „хуманитарни, за развитие, мироопазващи и преговорни задачи“, както се изрази Гейтс.

Още от падането на Берлинската стена основанията за съществуване на НАТО бяха поставени под въпрос. Сега на фона на две големи военни кампании в Афганистан и Либия съмненията относно бъдещето на алианса отново се засилват. Гейтс подчерта реалната възможност НАТО да се лиши от колективната си бойна ефективност и призова членовете да потърсят нови начини за повишаването на бойния си потенциал.

Наблюдателят в НАТО Майкъл Кларк, директор на британския институт „Роял юнайтед сървисис“ казва, че САЩ все още се нуждаят от НАТО като политически канал към Европа, но признава, че във военно отношение съюзът изпитва трудности. „Несъмнено във военно отношение НАТО е достигнала нещо като кръстопът и от известно време е на този кръстопът“, казва той. Гейтс, продължава Кларк, изрази публично нещо, което отдавна се говори в частни разговори: „че потенциалът на НАТО рискува да падне под прага, до който тя може да бъде ефективна“.

Основана през 1949 г., НАТО целеше да се противопостави на червената заплаха от Сталиновия Съветски съюз. След като тази заплаха отдавна изчезна, Гейтс и други казват, че някои от 28-те страни членки – всичките от Европа с изключение на САЩ и Канада – си остават удобно под чадъра на Вашингтон в областта на сигурността.

Гейтс каза, че делът на САЩ във военните разходи на НАТО сега е над 75 на сто и че само четири членки – Великобритания, Франция, Гърция и Албания – харчат за отбрана над договорените 2 процента от икономическия си продукт. Бившият експерт по съветология едва ли не тропна с обувката си по масата на срещата на НАТО в петък в Брюксел, заявявайки, че бъдещето изглежда „мъгляво, ако не и мрачно“ заради скъперничеството на Европа и неохотата й да воюва. Докато военните разходи на САЩ растяха – особено по времето на Джордж У. Буш – делът им във военните разходи на НАТО набъбваше. Гейтс се позова на изчисления, според които за периода от 2001 г. разходите за отбрана на Европа са спаднали с 15 процента.

Според Ян Оберг, директор на фондацията „Транснешънъл“ – мозъчен тръст в Швеция, – напрежението произтича от самите САЩ, а именно от това, че те харчат прекалено много за отбрана или около 45 на сто от всичките 1,7 трилиона долара годишно в света годишно. „Ако министърът на отбраната на тази страна каже на останалите съюзници, че те плащат прекалено малко, обективната истина е в перверзното ниво, на което са САЩ, и те могат да забравят колко са инвестирали европейските страни, защото ние нямаме никакви военни проблеми в Европа“, казва той.

НАТО измина дълъг път от връхната си точка в края на Студената война, през която Европа бе във фокуса на организацията и тя успя да задуши Варшавския договор, а СССР и съюзническите му комунистически режими рухнаха. С навлизането в новия век и атаките от 11 септември 2001 г. САЩ в качеството си на геополитическа сила видя основните заплахи за своята сигурност да се преместват на изток и юг, главно в Близкия изток и Централна Азия. Европейците се озоваха най-накрая в Афганистан, в повечето случаи неохотно, под флага на НАТО. През този период Вашингтон облекчи бремето си в Европа, подтиквайки континента да поеме повече ангажименти за своята отбрана, докато САЩ се съсредоточиха в Ирак и Афганистан.

След Студената война НАТО успешно се разшири в Източна Европа, не без мърморенето на Русия, когато бивши съветски републики станаха членове на Атлантическия съюз. Грузия, която се надяваше един ден да се присъедини към НАТО, видя как аспирациите й се изпаряват заради злочестата й война с Русия и така бе замразено по-нататъшното разширяване на НАТО на изток, в частност и към Украйна.

Докато САЩ се хвърляха в такива начинания надалеч, Европа също бе изправена пред заплахата от радикалния ислямски тероризъм. Но става все по-трудно да бъде прокарана тази теза, особено в ерата на строги икономии и когато правителствата в Европа трябва да избират между финансирането на националните пенсионни системи и флотилия от изтребители Ф-18.

Дори в страни като Франция, която е ценител на универсалните ценности и смята себе си за относително голяма военна сила с постколониални интереси в света, общественото мнение остава неблагосклонно към мисията в Афганистан. Същата, ако не и по-голяма резервираност е налице в Германия, която въпреки възраженията си срещу кампанията в Либия остава ключов партньор в НАТО в споделянето на икономическите разходи.

По-малка държава като Белгия – една от страните с недостатъчен бюджетен принос в НАТО, – въпреки ролята си в Либия иска да помогне на базирания в Брюксел алианс да запази своето значение заради икономическата му щедрост и други облаги, произтичащи от членството, казва Кларк. По думите му северните страни имат същите опасения относно Русия, което лесно обяснява защо Норвегия и Дания помагат в мисията на НАТО в Либия.

Някои анализатори твърдят, че либийската кампания е всъщност дело на Франция и Великобритания: страни, които искат да покажат, че Европа може да бъде военен играч, който да спре репресиите на силите на Муамар Кадафи, да подкрепи Арабската пролет и на теория да остави свободни ръцете на САЩ за другите им мисии.

Френският президент Никола Саркози понесе политически удари у дома за предполагамите топли връзки с тунизийския президент Зин ел Абидин бен Али, който вече е в изгнание. И то прекалено задълго. И за да не бъде хваната отново неподготвена, Франция изстреля първите съюзнически ракети с цел да помогне за прогонването на силите на Кадафи, обкръжили контролираната от бунтовниците Източна Либия.

Франция бе в продължение на десетилетия извън военното командване на НАТО по решение от средата на 60-те години на конфликтния тогавашен президент Шарл де Гол. Освен това Париж отдавна подканва европейските си съюзници да изградят институция за съвместна отбрана на Европа, която да съществува паралелно с НАТО и по презумпция да допълва алианса. В края на краищата Саркози преди две години върна Франция във военните структури на НАТО.

„Голямата ирония – и то огромна ирония – е в това, че французите са напълно реинтегрирани в НАТО тъкмо сега, когато алиансът запада във военно отношение“, казва Кларк. В крайна сметка мнозина европейци смятат, че тежко въоръженият подход на САЩ да се надделява над враговете – със сила, а не чрез убеждаване или други по-малко насилствени средства – е погрешен и скъп и може да породи проблеми за НАТО, твърди Оберг. „Ако продължим с войните, които само малък брой държави искат – в случая с Либия е Франция, на други места са САЩ и Бог знае къде ще е в бъдеще, останалите ще попитат: Защо трябва да плащаме за това?“

БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.